Няма как да си твърде готов или безнадеждно неподготвен, когато Джулиан Барнс ти напише да му се обадиш в 11. Подметнете “Джулиан Барнс” и в ума мигновено изскача класическата осанка на типичен британски джентълмен – вариация на Браян Фери, но с писалка в ръка. Там впрочем е и разликата – “типичен джентълмен” на английски може да е “quintessential gentleman”. Ала думата “типичен” загуби онова очарование, което “quintessential” все още пази. Да, става дума за онзи, който има отличителни качества, присъщ е на определен тип. “Типичен” върви добре и до “глупак”, какво да се прави.

Сините очи са неизменни. Добавени към хирургическата лингвистична прецизност и типичния английски хумор (типичен?) те само забързват оставащите часове до 11, в които трябва да се подготвя за разговора. Хубавото му е, че ще бъде бавен. Обичам хората, които не бързат да говорят. Сигурно е заради маниакалната му привързаност към правилните думи, за които внимателно ровичка в съзнанието си и едва след това изстрелва. Или просто заради насладата да кажеш нещо и то да е наистина на място.

Кой беше споделил, че Барнс е типичният британски шпионин (типичен?). Тази жилава осанка, маниерите, дългият изпъкнал нос, сафари-цвят коса, напомняща стари филми за военни кореспонденти. И сините очи.

Последната му книга Шумът на времето, тъкмо (преди няколко часа, впрочем) излязла на български, ровичка в руската авантюристична драма Шостакович – Сталин. А вече е 10.55. Започваме.

Как купувате нови книги? Отивате до книжарницата или ги поръчвате онлайн?

– Опитвам се да посещавам книжарници колкото се може повече. Освен това предпочитам да са независими, малки. Има една, която е много близо до мястото, където живея. Забелязвам, че все по-често купувам стари книги, вече използвани. Тях специално ги издирвам и поръчвам онлайн. Старая се да не използвам Amazon, но ако много бързо ми трябва нещо, организацията им на работа е изключително ефективна.

Ако сега прегледате скорошните си покупки, както и книгите, които сте чели напоследък, оптимист или песимист сте за развитието на литературата?

– Оптимист съм. Също и по отношение оцеляването на аналоговата книга. В Европа електронните така и не успяха да се наложат. Следвайки американския модел и във Великобритания имаше момент, когато електронните книги имаха по-голям успех от аналоговите. Но изглежда интересът към тях намалява. Мисля, че има нещо във всяка аналогова книга, което е на практика перфектно. При книгите не се случва това, което става с музиката – дисковете изместват касетите, касетите изместват грамофонните плочи. Аналоговата и електронната книга ще продължат да съществуват редом една до друга.

Що се отнася до литературата – да, оптимист съм, защото тя прави нещо, което никоя друга форма на комуникация не успява да постигне. Говори на човека, на сърцето, на душата, на ума. Книгата прониква в душата на човек по много интимен начин. Романът се обръща към нас някак възвишено; по начин, който няма как да бъде заменен от филми, от журналистика, от блогове. Да ви кажа (смее се), докато човечеството запази своята сериозност, винаги ще има бъдеще за литературата. Ако то реши да стане тривиално, повърхностно, няма да има какво да правим.

Какво тогава се промени в литературата през последния четвърт век?

– Зависи от това в коя страна живеете. Мисля, че във Великобритания, въпреки че на практика превеждаме по-малко книги от други страни – например от Полша, се отворихме повече за чуждата литература. Полша е изключително напред в това отношение. Книгите се превеждат много по-бързо днес. Често това е заради помощта на правителства и културни институти на съответните страни. Литературата стана по-международна и то в добрия смисъл.

Относно това как хората пишат книги? В това няма определени тенденции. Мисля, че писането на книга, поема, пиеса е индивидуално, всеки го прави по своему. Това, което се промени през последните 25 години е, че младите писатели пишат на компютър. И тъкмо, защото физически стана по-лесно да пишеш, книгите станаха по-дълги. Това невинаги е преимущество.

Аз пиша по трудния начин. Първо на ръка. След това преписвам на пишеща машина. Не намирам компютъра за полезен за работата ми. Използвам компютър за журналистическите материали. Компютърът и мозъкът ми не се спогаждат, когато пиша книги. Харесва ми, че в системата, която съм изградил, има определени трудности при нанасянето на корекции. Трябва да задраскаш думата с хиксчета, да напишеш нова. В електронната пишеща машина, която използвам, триенето става буква по буква. При компютрите е толкова по-лесно да смениш всичко веднага.

Има и още нещо. Когато пишеш на компютър, текстът изглежда все е едно е завършен. Често преди да е готов.

Молив, писалка?

– Предпочитам да използвам молив. Понякога ролер. В момента пиша един разказ, даже в момента е пред мен – изцяло е написан с молив. А на места, където съм заменял думите, съм използвал черен ролер. След това минавам с червен или син химикал за корекция. Чак после прехвърлям текста на пишеща машина.

Когато четете книги на други автори, има ли жанрове, които отбягвате?

– Не харесвам сапунени женски романчета, защото не са достатъчно достоверни (смее се). Също така не харесвам и хард мъжки романчета. Не чета военни истории. Мисля, че не чета и научна фантастика. Нямам предубеждение към този тип книги. Просто моето въображение не работи по този начин. Като читател и като писател. Все пак винаги е интересно да откриваш нови автори. Но, знаете ли, когато стигнете до моята възраст, има опасност да си кажете, че няма смисъл да четете този или онзи отново (смее се). Мисля, че непрекъснато трябва да се оглеждате за нови автори. В същото време, едно от удоволствието на възрастта е препрочитането. Книги, които сте чели преди 50 години. Това е странно удоволствие. Няма как да изпитате друг път удоволствието от 50-годишната дистанция между две прочитания на книга.

Имате репутация на строг коректор. Особено към излишните думи. Къде е границата на разумната педантичност?

– Знаете ли, като писател и бивш лексикограф знам, че езикът непрекъснато се променя. И много често не можеш да влияеш на този процес. Френската академия през последните 400 години се опитва да работи за опазване, стабилизиране на езика, но начинът, по който хората говорят, просто се случва. Независимо от усилията. Начинът, по който хората пишат, също се променя по свой си път. Независимо от усилията за запазване на езика в състояние на някакъв покой. В същото време, когато усетите, че думи, които харесвате, се използват в друг смисъл, чувствате загуба.

Например?

– Има една дума на английски – „decimate“. Думата произхожда от старо римско легионерско наказание – ако римски легион е осквернил флага, взимат един мъж на всеки десет и го убиват. Наказанието е зловещо, но все пак става дума за един от десет. Днес хората говорят за клане в селото, където повечето жители са убити и използват същата дума, а тя няма това значение. Донякъде това е педантичност, защото в момента наблюдаваме използването на двете й значения. И когато аз използвам „decimate“ коректно, хората считат, че е не на място. След още няколко години оригиналното й значение напълно ще изчезне и тя ще се използва само в смисъл на клане. Да убиеш девет от всеки десет, а не да оставиш живи девет от всеки десет.

Като писател гледам философски на това. Какво ще кажете за нещо друго – аз правя разлика между “that” и “which”. Има два начина да се изпише изречението “the boat that goes down the river” – да използвате “that” и “which”. Знам, че граматически има разлика, но аз използвам “which” – “the boat which goes down the river”, ако вече съм използвал “that” в предишното изречение.

Завиждали ли сте на друг писател, затова че е по-добър?

– Да. Завиждал съм. Завиждам на писатели, които правят неща, които аз не умея. Това не значи, че искам да съм като тях. Например Джон Ъпдайк. Способността му да описва света, звуците, цветовете. Едновременно се възхищавам и завиждам. Има хора, които могат да опишат небето много добре. Ето, гледам небето в момента, казвам си – да, една част от него е бяла, друга част е синя (смее се) и това е. Тоест – няма как да имам персонаж в романите си, който се интересува от небето (смее се).

Мисля, че има съревнование в литературата. Мъжете по природа са такива. Особено, когато си млад – има конкуренция. Сещам се за една история за американски поет, вярно – американците се съревновават повече от европейците, но когато Робърт Фрост починал, Джон Бериман звъннал на приятели и ги попитал “кой сега е номер едно?”. Има значение, че става дума за поети, тъй като във всеки период има малко места на подиума за добри поети – един, двама, трима. При писателите има повече хора, които са на едно ниво и е по-трудно да се определи кой е най-добър в момента.

Сравненията между британски английски и американски английски няма да спрат. Но как се различават британските от американските новелисти?

– Мисля, че американските писатели имат следните отличителни черти, които в някакъв смисъл са рефлексия на страната, в която живеят – те пишат по-големи, по-шумни книги, по същество са по-демократични като писатели, навярно са и по-авантюристични. Британските новелисти са малко по-консервативни – не толкова демократични що се отнася до фокуса само върху определен слой от обществото. Освен това са и по-отворени към европейското влияние. Други пък са привлечени от американската литература. И това е опасно, защото мисля, че не е добре британец да се опитва да пише по американски.

На колко години сте?

– На 70, навърших ги през януари.

Като млад искахте ли да станете това, което сте сега? Писател?

– Не. Исках да съм читател. Добър при това. Естествено, като дете най-много исках да карам влак. Но не бях сигурен какво точно искам да правя. Харесваше ми да пиша кратки поеми. Обичах уроците по английски. Вижте, значение има и увереността. Аз започнах по-късно, защото – ако сте прекарали като мен училищните и студентски години в четене на велика литература – всичко това по-скоро ви възпира, отколкото окуражава да пропишете. Чудите се какво точно бихте могли да добавите към тези книги. Към това, което вече е написано. Някои започват в началото на 20-те си години със силна увереност, че имат да кажат нещо ново на света. А на други като мен им трябва доста повече време. Но след публикуването на първата ми книга и даже по-скоро след втората, станах по-сигурен в себе си. В един момент писането се превръща в необходимост. Ако не пиша и не мисля за това, започвам да чувствам меланхолия.

Уди Алън, ако не се лъжа, беше казал, че хич не е хубаво да остаряваш и съветва всички да не го правят. Как възприемате остаряването?

– Знаете ли, приемам, че остаряването се случва (смее се). Подстригах се седмица преди рождения си ден. Има една прекрасна жена, нарича се Дора, която се занимава с косата ми. Тя е от Кипър. Казах й, че съм отишъл за много хубава прическа, тъй като ми предстои голям рожден ден. Тя ме погледна и каза: ‘Джулиан, 60 е новото 40’, а аз й отговорих: ‘Точно така, Дора, но 70 е новото 68’.

Винаги съм бил наясно, че животът минава бързо и знам колко крайна е смъртта. Мислил съм за това. Всичко зависи от това дали животът ти все още ти е интересен. На теб. Дали все още си добър в това, което правиш. Има значение. Не са малко хората на моята възраст, които са изгонени от работа, заради свободния пазар, който ни заобикаля. Живеят с малки пенсии. Не се забавляват. В това отношение аз съм щастливец. За писателите няма пенсионна възраст. Естествено, че трябва да знаеш кога да спреш. Но работата те държи млад, поне що се отнася до съзнанието и дори и тялото ти вече да не във форма.

Цитирате Шостакович за страха му от смъртта като възможно “най-силната емоция от всички”. Чудя се обаче – ставате ли по емоционален, по-сантиментален с напредването на възрастта?

– Ха, това е много интересен въпрос. Не съм мислил за това. В момента наблюдавам хората, които излизат от университетите и ми е тъжно за тях. Защото тепърва откриват колко ограничени са възможностите им. По мое време бях сигурен, че мога да си намеря добра работа, само защото съм се дипломирал и ще мога да работя до края на дните си. Тази сигурност напълно изчезна. Чувствам уплах и загриженост за младите хора днес. За мен беше по-лесно.

Когато човек остарява, се засилва инстинктът му да помага на другите. По-малко загрижен е за себе си. Гледа по-отгоре на нещата. Странно е. Ето например, когато остарявам, вместо да мисля, че ми остава малко време и да чета по-кратки книги, аз се улавям, че избирам все по-дълги романи.

Спите повече или по-малко?

– Спя колкото и преди. Но повечето вечери взимам хапче за сън – искам да се събудя свеж сутринта. Няма нищо по-лошо от това да стоиш буден в два часа през нощта. Така или иначе човек не го спохождат добри мисли по средата на нощта – винаги са притеснения, страхове.

Кошмари?

– Изглеждат като много, много лоши сънища, нали? Имам доста такива. Да. И това са от онези сънища, след които ти е приятно, че си се събудил. Събуждането те спасява от тях. Събуждаш се и откриваш, че е твърде вероятно Доналд Тръмп да бъде следващият президент на САЩ. И тогава си казваш – дали да не си легна пак?

Той загуби в Охайо, не се притеснявайте.

– Да, така е.

Щастието в живота – възможно, невъзможно?

– Разбира се, че е възможно. Но зависи от късмета. И да бъдеш на правилното място в точното време. Да си винаги отворен към шанса. Има хора, които изначално не са способни да бъдат щастливи. Или пък такива, на които им харесва да не са. Понякога е необходима смелост, твърдост. В същото време не мисля, че можеш да преследваш щастието. Всичко това, разбира се, е тема на много книги. Някои от тях предстои да бъдат написани. Може и от мен.

Интересно ми е, че споменавате за късмета. Мисля си за това, докато си говорим. Как да ви питам за писателския блокаж, сигурно няма писател, на когото да не се случва. Късметът лекува ли писателския блокаж?

– Да, мисля, че късметът е много важен. За да си успешен писател, ти трябва талант, много работа и късмет. Мислех си за това, тъй като първата ми книга се наричаше Metroland. Седем или осем години я писах. Преди това бях написал една книга, но не художествена литература. Беше приета от издателя, но в крайна сметка не беше публикувана. Това продължаваше година след година, докато в един момент не ми я върнаха. Трябваше да изпратя романа си на конкретен издател, тъй като такъв ми беше договорът. Така и направих. Те я изпратиха на други две издателства за преглед. И двете я върнаха. Чист късмет беше, че по това време като редактор в моето издателство дойде една жена, която знаеше, че съм оставил ръкопис. Тя прочете книгата ми. Каза, че има нужда от оправяне, но знаеше каква точно да бъде посоката на корекцията. Това беше моят късмет и тя стана редактор на първите ми 4-5 книги. Бях на 33 години и ако тогава бях останал с двете върнати книги, просто щях да продължа да работя като журналист. За много писатели в определен момент се появява някой и това е късметът, от който имат нужда, за да успеят.

Разбирам за трудностите в първите книги, но що се отнася до последната, имаше ли определена част, която ви беше много трудно да напишете?

– Да, винаги има такива – трудността е в това, че не знаеш предварително каква беда ще те се изпречи на пътя. Например за последната книга, Шумът на времето, започнах да я пиша от първо лице. И не се получи. Разбрах защо не работи и я оставих настрана – за около шест месеца. След това осъзнах, че трябва да бъде в трето лице. И след това беше по-лесно да я напиша. Писането е интересна амалгама от контрол и свобода. От това съзнателно да държиш нещата под контрол, но и да позволяваш други да идват абсолютно несъзнателно. Тези две неща трябва да участват по равно. Понякога знаеш точно какво правиш, друг път пишеш инстинктивно. Не можеш да планираш прекалено.

Мисълта преди започването на нова книга?

– Всеки път, когато започвам книга – това е донякъде чиста лудост, защото си казвам – „не съм правил това преди“. Сигурно, защото моите книги са различни една от друга. И в началото си казваш, че никой няма да се интересува точно от това. Или пък – как посмя да пишеш книга за Съветския съюз през 30-те години на миналия век? Но пък след това се успокояваш с мисълта, че ако руски писател напише книга за Великобритания през 30-те години на миналия век, на теб ще ти е доста интересно.

Дисциплиниран писател ли сте?

– Дисциплиниран съм, но погледнато дългосрочно. Сравнително дисциплиниран съм за ежедневните часове писане. Знам в кои часове на деня мозъкът ми работи най-добре. Трябва да знаеш колко време ще ти отнеме, за да напишеш една книга и да си го поставиш като срок. Да имаш усещане колко дълго книгата ще бъде жива в мислите ти. Като писах първата си книга, тези 6-7 години писане, към края вече не я усещах така свежа в мислите си. Но, както ви казах, ако не работя утре, дори мисълта, че може да не пиша, ме връхлита чувство на тъга. Трудно ми е да живея без писане.

Имате ли часовник на китката си сега?

– Да, имам. От онези, които изглеждат като часовник на гара в Швейцария.

С червената стрелка?

– Да, точно така.

Колко е часът?

– 11 часа, 35 минути и 40 секунди.

Какво ще правите до края на деня?

– Подготвям едно предаване за радиото, което е два часа, през които ще представям любимата си музика. След това, тъй като е много хубав ден навън, ще изляза на разходка в парка Хампстед Хийт за около час. След това ще има около 200 имейла, на които трябва да отговоря. После ще изляза на вечеря с приятели. Ще бъде хубав ден.

* Проект “Иноваторите” на egoist.bg и Дарик радио е вдъхновен от Innovation Starter. Заедно вярваме, че добрите идеи и иновативния подход помагат да се развиваме. Всяка седмица Константин Вълков представя хора с различни професии, които вдъхновяват. Проектът стартира в началото на 2011 година с интервюта с Ричард Куест (водещ в CNN), Йорген Виг Кнудсторп (шеф на Lego), Хидетоши Наката (футболист и предприемач), Енрике Пенялоса (кмет на Богота), Елиф Шафак и Исабел Алиенде (писателки), Магнус Карлсен (световен шампион по шах) и много други. Интервю номер 64 в проект Иноваторите: Джулиан Барнс, писател

Повече за Innovation Starter тук: