На 22 юни 2019 година – събота, вероятна температура около 28 градуса – в София ще се проведе първото бягане за жени в България – BIODERMA Women’s Run. Организатор на събитието е спортен клуб „Бегач“, който се впуска в това начинание с BIODERMA и заедно ще поставят София на световната карта на столиците, подкрепящи инициативата за женско бягане. Това са данните, които получихме неотдавна. Някъде по-надолу в съобщението пишеше, че с номер 1 ще стартира актрисата Ирмена Чичикова, която е лице на кампанията на BIODERMA „Заедно сме в училище без граници“ в полза на Сдружение „Деца с онкохематологични заболявания“.

И ето я Ирмена, обадихме й се, тя дотича в редакцията. Да си поговорим. Темата е интересна.

КВ: Номер 1 звучи малко като самотният бегач на дълги разстояния. Самотен спорт ли е бягането?

Ирмена: (смее се) Направо ме разби с този въпрос. Зависи как човек възприема себе си в спорта. Ако обича да спортува сам, бягането е един от спортовете, които най-много дават тази възможност. Да влезеш в някакво медитативно състояние. Поне това, което се вижда – бегачите са със слушалки. Винаги са концентрирани. Като се замислиш е трудно да си говориш с някого, докато бягаш. Малко или много е специфичен и личен спорт. Аз не съм от най-спортните типове. Признавам, че по-скоро се забавлявам с такива спортни включвания.

КВ: Ако се върнем в детските ти години, през какви спортове мина – заради училище, родители…

Ирмена: Повярвай ми, навярно съм една от най-неспортните натури. Просто защото съм много кекава. Дори в училище спортните часове не ми бяха от най-любимите. Винаги много съм страдала, че не мога да правя шпагат. Така и не се научих да играя тенис. Единственото нещо, което мога да играя, навярно е федербал. Точно с един приятел си говорихме снощи и той каза – и това ли не играеш? Аз му отговорих, че федербал мога да играя. Федербалът е моят спорт. Имах една авантюра с бягането, навярно преди няколко лета. И то на морето. Сутрин, в пясъка, бях си решила всяка сутрин около осем часа да ставам, да тичам поне по половин час. Мисля, че го правих поне десет дена.

КВ: Ако трябва да избираш все пак – отборен или самостоятелен спорт?

Ирмена: Май по-скоро самостоятелен. Всъщност преди около две или три години открих с изненада, че фитнеса е място, където се чувствам доста добре. Разбира се, много зависи от кого си заобиколен. Както и дали имаш човек, който се грижи за теб. Инструктор, който ти дава някакви насоки. Мисля, че сама не бих се справила. Попаднах на едно място, което разби тотално всички предварителни страхове и клишета за фитнеса. За това какво представлява фитнеса, как те гледат, можеш ли, не можеш ли да се справиш. Оказа се, че аз всъщност се справям много добре. Това беше страхотно откритие. Сега малко съм го поспряла и честно казано ми липсва. Давам си сметка, че наистина след тренировка просто се чувстваш като прероден. Едно от най-хубавите усещания.

Фотография: Константин Вълков

КВ: Когато човек бяга с номер 1 пред него няма никой. Как ти е по-лесно в живота – да си първа или да следваш някого?

Ирмена: Пак зависи какво правя. Устремен човек съм. По-скоро е важно не дали обичам, а дали имам нужда. Не мисля, че в много от нещата, които правя, имам нужда някой да ме води, защото имам ясна цел. Имам яснота в главата си какво искам да направя, какво искам да ми се случи. Разбира се, хубаво е да имаш някого, от когото да се вдъхновяваш. По-скоро някой, който да те мотивира с нещата, които прави. И по този начин да ти дава полезна и хубава доза амбиция.

КВ: Професионалните бегачи неведнъж са разказвали, че в бягането има кризисни моменти, които е трудно да преодолееш. Но след това стигаш до финала. При теб, в твоята работа, кои са тези моменти, които е най-трудно да пребориш.

Фотография: Константин Вълков

Ирмена: Случват се различни варианти, защото има различни усещане, когато правиш театър и когато правиш кино. И тъй като напоследък по-скоро съм се позиционирала в кино-сферата, там става дума за един полезен вид пристрастяване към тази работа, че в момента, в който свърши има един вид пропадане. И все едно наистина оставаш последен в редицата. Пред теб продължават някакви други хора да тичат и да правят неща, а ти си приключил. Та може би това е един от критичните моменти. Такава ми е работата, че никога не може да си сигурен, че ще си нонстоп зает. Никога не можеш да знаеш един проект колко време ще продължи. Какво ще вземе от тебе, какво ще ти даде. Има проекти, които се случват и бързо се забравят.

КВ: Назад към 22 юни. Някак не е за вярване, че през 1967 година, което преди малко повече от век, та тогава има жена, която не е допусната да бяга при това на Бостънския маратон, само защото е жена. Записва се като мъж и готово. Какво мислиш по тези теми.

Фотография: Константин Вълков

Ирмена: Да ти кажа въобще не съм в крайностите на тези теми. Мисля, че не е едностранчиво и не трябва да се борим само за една кауза, само за правата на жените, само за правата на мъжете. Мисля, че всички сме по някакъв начин равнопоставени като човеци. Самата идея на Women’s Run не е толкова тип “вижте, ние можем”, а това е едно изключително приятно случване, събиране. Възможност за цели семейства да дойдат и да участват. Не е толкова важна надпреварата, колкото събитието и самата кауза.

Повече за Women’s Run: тук.