Драгомир Симеонов разговаря със Скот Брадли от Postmodern Jukebox в навечерието на европейското им турне. И после не е в състояние да слуша поп музиката без рагтайм пиано в нея.
280 концертни дати в рамките на една година, половин милиард гледания в YouTube и почти два милиона последователи.Postmodern Jukebox епроект, който започва с намигване в мазето на Скот и се превръща в сензация, откоято не можеш да откъснеш очи.
Разкажи ми малко повече за началото, Скот. Какзапочна всичко?
– Като младежбях изцяло погълнат от старите стилове в музиката. Всичките ми приятели бяха лудипо попа, а аз се увличах по джаз, Мотаун и подобни неща. Исках обаче да съмчаст от съвремието, не да страня и да бягам. Затова бих могъл да вземамузиката, която те обичат и да я превърна в стила, който аз харесвам.Започнахме доста скромно; в собственото ми мазе аз и още неколцина музикантизаписахме дузина поп парчета: Лейди Гага, Бионсе, все от този сорт и гинаправихме в джаз вариант от 20-те. После реших да ги качвам в YouTube, за да могат да гигледат повече хора и така стигнахме до момента, в който имаме два милионаабонати. Дадохме начало на движение, в което правим истинска музика и яразнасяме по света. Мечтата ми се сбъдна и си мисля, че е много вълнуващо завсички – за мен, за музикантите и разбира се за публиката.
Помниш ли кое беше първото парче, което адаптира?
– Чакай да видим. Първите ми качени видеа бяха медли варианти на осемдесетарски парчета –Бон Джоуви, Майкъл Джексън с рагтайм пиано. За първи път с бенд взех една песенна Никълбек и я превърнах в Мотаун-саунд. Видеото, което преобърна всичко обаче беше “Thrift Shop” на Макелмор. Има 10 милиона и половина гледания. Джаз от 30-те. Тапрез годините е имало наистина крайъгълни камъни, които завладяха интернет изаживяха свой собствен живот.
Харесва ли ти изобщосъвременната музика?
– Знаеш ли, странното е, че постепенносе научих да я харесвам. От толкова време вече го правя, че се принудих да язаобичам. Не е моят стил, който ми доставя удоволствие, но е стилът на многодруги. Всъщност това, което правя, е да създавам съвсем различни песни. Така сеполучава, като смениш стила. Дали ще е “Allabout that bass” на Мегън Трейнър и я направиш напесен, в която наистина има бас или “Myheart will go on” на Селин Дион и я поставиш в 50-те, зада видиш как би звучала там, но вече имаш съвсем ново звучене.
Ти май живееш в алтернативнавселена.
– Да, така е. Тази вселена е създаденаот определени хора. Не сме точнo бенд, към този момент сме били на турне с над50 различни музиканти. И когато се съберем, всеки става винтидж версията насамия себе си. Облечени сме от различна епоха, спазваме не само звуковитеособености, но и модните, прическите също. Пренасяме се в друго време. Та ведин момент усещаш, че всички са нещо различно, модерната култура няма място втези събирания. Да, разпознаваш песните, защото си ги слушал достатъчно порадиото. Но иначе стилът е толкова различен, че усещаш какво е да си на парти вХоливуд с Франк Синатра през 40-те.
Много от феновете ви смятат,че вашите версии звучат дори по-добре от оригиналите. Това какво означава – чесъвременната музика не е достатъчно качествена ли?
– Съвременната музика е преди всичкозабавление – аuto-tune,многоканално смесване, всяко парче, което чуеш, е преминало през много дълъгпроцес. На практика ние сме обратното. Като органичната храна, тази,по-полезната. Нищо не е изкуствено при нас. Така и записваме – всички по едно исъщо време, на живо. Всеки, който се качи на сцена, свири на живо, а става думаза невероятни изпълнители. В това е революцията. Хората са свикнали насинтетична музика, гласове, които имат нужда от технология, за да прикриятнесъвършенства. При нас такова нещо не съществува. И може би за някои хора ниесме първите, които им предлагат подобно изживяване.
Какво смяташ за обратнияпроцес? Вие взимате нови парчета и ги връщате назад във времето, но част отмузиката е и непрекъснатото модернизиране на стари хитове, буквалнорециклирането им.
– Да, това се прави открай време. Такавсъщност започва и джазът. Джазът взима бродуейски парчета, които са еквивалента на поп песните днес и ги превръща в нещо ново. Та в известен смисълтази традиция трябва да продължи. Но най-важното е, че песента не е фиксиранобект, тя е жива. Можеш да правиш с нея каквото си искаш. Само защото енаписана преди сто години не означава, че не можеш да я докосваш. И обратното –ако нещо е написано днес, защо да не можеш да го предатираш.
Сравни стила ви с полезна храна.Смяташ ли, че това е по-добре за музикалното ни здраве, понеже съвременнитепесни са вредни?
– Мисля си, че когато чуеш музика,изпълнена от велики музиканти, нищо в света не може да се сравни с нея. Етозатова правя моето шоу, искам хората да дойдат и да чуят нещо, което буквалноникога преди това не са чували. Да усетят какво значи невероятен звук.
Очакваше ли Postmodern Jukebox да постигне такъв огромен успех?
– Светкавичното постигане на успехизненада дори и мен. Аз винаги съм вкарвал много сърце в проекта и си знаех, чее нещо, което щом хората забележат, веднага ще харесат. Но чак толкова. Тазигодина ще изпълняваме в Рейдио Сити Мюзикхол, което е огромно събитие заАмерика. И градовете, където ще свирим – София например, толкова далеч от нас ив същото време толкова близко. Страхотно е да знаеш, че имаш фенове навсякъде.
А критикуват ли ви? Има лимнения, че това не бива да се прави?
– О, да. Всеки, който започва нещо ново,получава критики. В началото хората не ни възприемаха сериозно – о, те сизаписват в хола, не е нещо кой знае какво. Просто някакви типове си свирят. Нокритиката трябва да те вдъхновява да им докажеш обратното. И ние го постигаме.Колкото повече растем, толкова повече приветствам критиката.
Postmodern Jukebox идват за първи път у нас за цели два концерта–на 31 май в зала 3 на НДК и на 1 юни в пловдивския Античен театър.