Всички погледи са вперени в тях. Тези момичета и момчета носят най-красивите и скъпи дрехи в целия свят, но лицата им издават вид на пълно отегчение. Облечени от глава до пети в последните произведения на редица гениални дизайнери, моделите се разхождат по подиума, все едно някой ги е накарал насила да са там. Защо винаги изглеждат толкова нещастни – разкрива Агенция Франс Прес.

“Не трябва да се усмихваме. Просто не е редно”,казва Тай Огънкоя – звезда от седмицата на модата в Париж. За десетилетие работа като топ модел, 26-годишният нигериец роден в Лондон, не си е позволилнито веднъж да се усмихне. “Работя замного модни брандове и никой никога досега не е ми е казвал да го правя”, допълва той. “За да бъдачестен, ще се чувствамстранно, ако го направя”,споделя моделът. Докато ходят по подиума моделите често си мислят за нещо тъжно, например за починалия домашен любимец, разкриват някои от тях.

Но наистина ли трябва да бъдат толкова мрачни? “Никога не забравяйте, че това, което се търси и гледа са дрехите, а не вас самите”, казва Виктори Макон Доксер,бивш модел за Селин и Александър Маккуин.

В книгата си Никога не си достатъчно слаба. Дневникът на един модел,тя разказва как е билапредупредена “никога,никога да не се усмихва”. Треньорът ѝ от модната агенция я научил да изглежда на подиума като идеалния “убиец” – надменно изражение, с леко виснала брадичка и вдигане на очите в същото време.

Младият модел Матю Вайлът разкривапричината за неизреченатазабрана за усмивките на подиума. “Дизайнерите искат да покажат дрехите си, а не лицата ни. Ако ние се усмихваме концентрираме вниманието върхунас, а не върху това, което носим”, казва 22-годишният студент по медицина.

Въпреки това не винаги моделите са ходели намръщени, твърди модният историк ЛидияКамитсис. Модата набезизразните модели всъщност е много скорошна и започва с възхода на японският дизайнер Йоджи Ямамото в началото на 80-те. “Товае и периодът на супермоделите СиндиКрофорд, Иман и Ел Макферсън, които до голяма степен са изразявали своята идентичност в работата си”, казва тя.

Само две десетилетия по-рано моделите често се смеели и дори танцували на музика. Сега те се възприемат по-скоро като ходещи закачалки за дрехи. Антропологът Лейла Нери, директор на училището за мода Parsons Paris, е съгласна с това твърдение. Спореднея мрачните модели се идват още с Бриджит Бардо и Джейн Бъркин през 60-те. С възходана феминизма жените трябвалода бъдат взети на сериозно с професионалния си живот. Това се отнася и за тези,които дефилират намръщени в костюми на Армани. “Моделите от 50-те били засмени през цялото време като живи кукли”, добавя Нери.”С еманципацията и с помощта надизайнери като Ив Сен Лоран, женитеставали все по-мъжествени, могъщи и сурови.”

Съвременните дизайнери имат още по-минималистичнавизия, твърди Нери. “Те искат най-неутралните лицата и тела от моделите си, за да изпъква само тяхната работа. Дизайнерите не виждат своитемодели като идеал за красота”, твърди антропологът.

Не всички обачеса на това мнение. Например френският дизайнер Жан Пол Готие е истински бунтар със своите усмихнати модели на фона на останалите. По време на парижката седмица на модата при представянето на мъжките облекла на британския дизайнер Пол Смит, няколкомодела дефилират с усмивка. “Не съм им казал да са усмихнати, но нямам нищо против това. Ако дрехите ги правят щастливи, нека го покажат”, споделя той.

Вайлът – участник в това шоу, който не посмял да се усмихне, казва, че моделите често се страхуват да са твърде щастливи на подиума, за да не изглеждат нелепо. “Сериозниятвид на лицето винаги е един исъщ, но ако се усмихваш не знаеш как точно ще изглеждаш отстрани.”

Явно усмивката е истинско предизвикателство за някои хора.