Още не съм започнал да си пиша статията за Дневник, която вчера не успях да напиша, защото бях помлян от четири стихотворения, а драмите вече започнаха… На личния си профил пуснах обява за това, че си търся женски вокал за нова група. Изглежда имам прекалено много изисквания, но просто съм една кифла от мъжки пол и като искам нещо, то винаги е адски конкретно.

Първо да вметна, че днес вече ще трябва да напиша не една, а две статии, защото и за Актуално реших да драсна и аз някой скромен ред като уж вървежен и известен автор, който продава обидно малко бройки от книгите си, въпреки че си скъсва задника да обикаля по провинцията с четения и свои книги.
Та пиша поста, че търся певачка, тагвам четири принцеси от Венера. Ама такива като от филм на Тим Бъртън принцеси. Не някакви лигави. И след някакви си 30-ина минути едната от тях, известен модел в една модна агенция, който свири на китара и си пада и става по психеделичен рок, ми пише да се гръмна още днес. Че и от Париж го изстрелва това моделката от кориците на списанията. Обичам да й гледам клипчетата, на които свири по гащички. Разтуптява ми сърцето.

Сега съм си пуснал „Traveling Light” на Иво Димчев като начало на плейлист с негови песни, слушам как той извива гласа си, подсмърчам и всеки момент ще ревна. Вече знам, че ще има и сополи. Чувствам ги гадовете как клокочат в душата ми. Душата ми е сопол, бе! Представяте ли си докъде я докарах?! Вадя пет пакета носни кърпички от шкафчето под мивката, което все заяжда и изобщо не успява да ме накара да се почувствам по-добре. Да са ми под ръка, не е като да не се познавам. Някои плачат като гледат Титаник и Лео потъва в ледените води на океана, въпреки че до мацката му има доволно място, да се чуди човек как тази безсърдечна кучка я мързи да си мръдне задника, за да не умре любовта на живота й. Аз пък плача, когато известен български модел, удивително красива жена с изключително добър музикален вкус, която съм имал наглостта да тагна веднъж във Фейсбук, ми пише да се гръмна. И то още днес! И ми го стреля този парфюмиран императив от Париж, докато аз, бедният поет, кротувам в скромната панелка и слушам как мъжът три етажа под мен гледа някакъв неопределен спорт по телевизията, а жена му го врънка да слезе да вземе хляб Добруджа, майонеза и два кренвирша за обяд. Той работи като нощен пазач на близкото училище, а тя е без работа от няколко месеца. Клетници… И парижка проклетница, но това само си го мрънкам, защото съм разстроен, сигурен съм, че е прекрасна и неповторима.

Най-гадното в случая е, че съм прекалено послушен и разбран мъж. Каквото ми кажат красивите и съответно опасни жени, на мига се опитвам да го изпълня, така че бъркам под дюшека и взимам парите, с които разполагам до края на седмицата. Картата ми е празна, но чакам два хонорара. Вечната съдба на фрийлансъра, все тая. Пари вече няма да ми трябват. Веднага излизам, нищо, че днес дават опасни жеги. Наскоро излязох от болницата, бях се дехидратирал и това никак не е препоръчително, но ми е толкова тъжно, че не ми пука. А и краят идва. Очевидно този път няма да стигна дори до реанимацията, а спешната помощ само тъжно ще поклати глава и ще ме занесе директно в моргата. Поне там няма да е такава зверска жега…

Още ми е адски тъжно. Сълзите ми рукват. Мамка му. Сега осъзнавам, че съм забравил кърпичките на икейската маса за десет лева в хола. Горд собственик съм на няколко такива и обичам да ги галя по муцуните, но сега не ми е до никакво галене. Нямам носни кърпички, а точно тази сутрин свирих на китара и си представях, че съм рокзвезда. Още съм облечен в черно, но не това е проблемът. Реших да се правя на гъзар, нали разполагам с огромно и леко поначупено огледало. Ох, вярно, сигурно затова от няколко години освен, че съм беден писател, жените ме търпят по три дни и ме зарязват. Тъпото огледало! Как успях да го прасна така през пролетта на 2014-та, докато вкарвах празния бидон от кисело зеле от балкона вътре, за да го метна в мазето? Да не реши човек да си направи кефа и да си сложи черен молив и спирала, докато свири меланхоличен рок на черната си китара значи… Ама откъде да знам, че ще ревна така? Откъде да знам, че през цялото време в Париж една жена, която съм виждал един път на концерт в малкия Микстейп и която така и не се престраших да заговоря, защото си бях оцапал бялата тениска с лютеница, ще ми вкара такова емоционално кроше. Това е. Рундовете са доникъде, аз лежа бушониран, докато нокдаунът бързо се превръща в нокаут.

Вървя по тротоара в Люлин. Няма да казвам в кой микрорайон живея, все пак мизерните пари, които свършват в момента, в който излязат от банкомата, ги изкарвам като либерален журналист и постоянно ме тормозят в коментарите, че съм антибългарин, толераст, отрепка долна и как щели да ме набият… Продължавам да рева като пикльо. Всъщност не знам защо казвам „като пикльо”, напоследък подозирам, че съм вдигнал статуса и съм се превърнал в посерко. В същото време така съм се спекъл, че и аз вече не зная как да се самоопределя. Спечен посерко звучи в крайна степен противоречиво. Такова животно просто няма. Молива и спиралата отдавна са се разтекли и си представям каква гледка съм отстрани. Някакъв брадат изверг в средата на трийсетте, който е облечен в черно и се е разтекъл по лицето, че и повече.

Увесил нос продължавам да слушам напевния Иво Димчев на огромните слушалки. Музиката за един ефирен миг ме развлича, когато се сещам, че приятелката, която ми беше дала да ползвам огромните бели слушалки Сони преди две-три години, за да не ме набие съседът отдолу, защото свиря прекалено шумно на китара, тази същата оня ден ми каза, че си ги иска обратно. Става ми още по тъжно. Рухвам на земята. Вали дъжд, но е 41 градуса. Дъждът е от пот. Надигам поглед към небето.

– Не-е-е! – крещя патетично като в някоя холивудска боза и се тръшкам. – Защо а-а-аз, Господи! Защо а-а-аз!

Мъката ме залепва за земята, едвам се изправям, краката ми треперят. Влизам в магазина, към който съм се запътил. Продавачът яде хот дог, дебел е и плува в собствения си сос. Преди да успея да го изгледам въпросително, което е трудна задача (солта ми щипе на очите), той захвърля храната на стъклената витрина и я изцапва с горчица и майонеза. Кетчупът невъзмутимо си стои върху хот дога, вместо и той да се размаже по стъклото. Забележително явление! А той вади салфетка и замазва положението. Усмихва се притеснено.

– Климатикът ни май сдаде багажа.

Идва ми да му кажа, че хич не ми пука за малоумния му климатик. По пътя насам двата литра вода, които съм изпил до момента, са успели някак да се озоват на тениската, по гащите ми и по опънатите бели чорапи, които се подават унило от сандалите. Дори с това не ми се занимава, значи положението е повече от сериозно. Но не трябва да забравям защо съм тук.

– Колко ти струва най-евтиният пистолет? – питам.

Продавачът в кварталния оръжеен магазин ми хвърля поглед в стил: и ти ли, Бруте. После изрежда опциите: автоматичен, полуавтоматичен пистолет или револвер. Тръгва да влиза в подробности, които дълбоко не ме интересуват. С тресяща се от нерви ръка бъркам в задния си джоб и изваждам купчина смачкани банкноти. Хвърлям ги на все още зацапаната витрина. Трескаво ги броя. Не стигат! Кажете ми сега живот ли е това? Един пистолет да не можеш да си купиш. С последна надежда вадя от страничния джоб прокъсаното си портмоне, в което има още две банкноти. На стъклото издрънчават и всичките ми стотинки – няколко по два лева, три по един, четири петдесетачки и някакви други монети. Една от двулевките се озовава в кетчупа, но на мен така ми е паднало пердето, че невъзмутимо си я взимам обратно. Забърсвам я с една от сополивите салфетки. Все още съм се разтекъл. Сигурно съм грозна гледка, особено със зимното бирено коремче, което още не съм успял да сваля и което издига секънд хенд тениската ми.

Парите пак не стигат. Изпадам в шок. Сигурно щях да звънна някой телефон и да се опитам да взема заем, ако не дължах пари на половината микрорайон, че и на завидни части от няколко други микрорайони.

– Имам ли други възможности? – питам тъжно продавача.
Шишкото се подсмихва и ми предлага противошокова палка. Коригирам го на момента.

– Интересувам се от летален завършек. Разбираш ли, човек?

– И ти ли? – отегчено се мръщи той.

Предлага ми боен нож като този на Рамбо от не знам коя от частите. Това ми се струва прекалено болезнено.

– Нещо друго нямаш ли?

Той потъва в дълбок размисъл, но завидно бързо изскача с нестандартно решение. Продава ми граната за 60 лв. Тръгвам си, а по пътя за вкъщи си купувам ром Атлантик. Задължително трябва да вкарам нещо. Прибирам се с две торбички. В едната е гранатата, а в другата – бутилката. Някой пак е пикал във входа, но не съм скандализиран. Да, това не ми се случваше, докато имах възможност да живея в центъра, но от достатъчно време живея в Люлин, за да зная за какво става въпрос. Асансьорът пак не работи. Изкачвам се до последния етаж. Съседът долу продължава да гледа спортното предаване. Жена му още го врънка да слезе да купи храна.

Най-сетне съм у дома. Как да обясня на моделката в Париж, че нямам възможност да си купя пистолет? Не искам да съм жалък. От друга страна тя така и не се сети да уточни, че трябва да се гръмна с пистолет. Ще изпълня заръката. Ще се гръмна с гранатата и това е! Не мога да се трая повече, а и много искам да й направя кефа.

Отварям чекмеджето на бюрото, в което се мандахерцат неиздадените ми ръкописи. Има две-три нелоши неща. За проза говоря. Стихотворенията ми отдавна не стават. Пиесите ми не се играят. Статиите ми имат по 42 гледания в нета. Никой не ги чете. Едно време не беше така. Едно време не бях такъв. Но за жалост живея в настоящето. Няма как да избягам. Е, сигурно смъртта ще ми вдигне статута. Май не съм чувал друг писател да се е самоубивал с граната. Отпивам смело от бутилката спиртна напитка с есенция на ром. Така пише на етикета. Сядам на пода. Изпивам половината шише, гледам съсредоточено гранатата двайсетина минути, взимам я. С рязко движение дърпам халката.

– Па – чува се от гранатата.

След това от нея се разнася нещо като кашляне, вдига се рехав пушек. Сърцето ми всеки миг ще изскочи като на анимационен герой, който току що се е влюбил. Ей сега ще се напикая от напрежение, но нищо не се случва. Чакам цели десет минути. После надигам озадачено гранатата и я оглеждам. На дъното й пише:

MADE IN BG

– Аха – кимам разбиращо.

Вече и гранатите са ментета.

Странно, но след цялото това напрежение тъгата ми рязко си бие шута. Живот ли е да го опишеш? Вдигам се от пода и се надвесвам над лаптопа. Слънцето напича здраво, но сега си давам сметка, че поне не е зима и не се питам дали всеки момент ще ми спрат парното, защото поредната медия закъснява с поредния хонорар. Всъщност не е чак толкова зле.

Отварям отново фейсбук. Коментарът за гръмването ме гледа неумолимо и освен сърцето, което съм му лепнал, има втори лайк от една стара приятелка. Пиша й, за да я питам толкова ли е зле статусът.

– Толкова е зле – отговаря ми тя.

Дори не споря, признавам й, че не съм само спечен дришльо, ами съм и пълен тъпак понякога. Тя ми пише, че кима разпалено с глава. Пак ми става тъпо. В този момент получавам друго съобщение. Певица, която е участвала в някой от музикалните формати иска да пробваме нещо заедно. Гледай ти! Тъкмо оставиш всяка надежда, а на нея нещо й щукне и се връща. Чатим си възторжено. Разбираме се нещо, после тя отива на работа. Аз трябва да сядам да пиша най-сетне един текст за Гришо и супербългарите, от чиито приказки излиза, че целият народ играе страхотно тенис, а Гришо за нищо не става и затова го е смачкал Федерер. Аха да тръгна да го почна, дори не съм написал заглавието, когато решавам да си проверя мейла. Отварям пощата и ми излиза новината, че Кристиан Таков е умрял на 51 години.

Този път не плача, но отново ми е много тъжно. Един от най-читавите и качествените хора в тази държава е починал на 51 години! И един от индивидите, които най-адекватно успяха да обяснят политическите си убеждения в обърканата днешна ситуация. И също така имаше страхотни изказвания като част от Да, България. И сто процента е направил страшно много за нашето общество като преподавател по гражданско право в СУ. Кристиан Таков, не те познавах, но се радвах, че в тази страна вирее човек като теб. Човек и в същото време истински гражданин, каквито все по-малко се срещат по тези съмнителни балкански географски ширини. Съжалявам, че толкова рано се преселваш на небето. Вярвам, че паметта за теб ще остане! Почивай в мир.

Това е. Всички тези драми, преживявания, тръпки. А денят е едва към половината си. Какво ли ще се случи до неговия край? Кой знае…