Срещата е в 7 и половина, излизам в 5. Привечер е. Разговорих се с един от мениджърите в хотела, където нощувам. Направи ми впечатление, че в лоби бара има два къта, които – без да са отделени, са някак различни. Единият – тих и приглушен, сядаш там и сякаш си сам, а само на метри от теб, глъч и врява. Как става това? Интериорна магия. Хареса ми, но затова друг път. Иначе се получава също като Чикаго – четеш за престрелки по улиците (едно време, не сега, колко мафиотски филми са снимани там), после за блус и джаз. Все едно на едно място е тихо, на друго вакханалия. Чикаго е потентен град, който си вярва. Сигурно затова.


По-американски град от Чикаго, кой пък ще се изперчи? Да, вероятно Ню Йорк и Лос Анджелис, натежаващи, заради местоположението си. Но светът наоколо не е само Ню Йорк и Лос Анджелис, че и точно затова Чикаго е така интересен.


Coast to coast, LA to Chicago, нали помните текста. Когато пристъпиш в един град, първото загубване, заради пустия GPS, първото кафе, първата закуска, първото излизане вечер, веднага разбираш дали един град се е устремил нагоре или залязва, но не красиво като слънцето. Чикаго освежава, не залязва. А малко са градовете, които го правят.


Моят нов тест за качествата на един град е времето между 5 и 7 следобед. Каквото се случи тогава, това ще да е. Опитайте да проучите града по това време, тогава всичко е на показ. Последните светлини на отиващия си ден. Хората, тръгващи си от работа. Падналите защитни прегради.

Привечерният трафик. Чаровните лъжи, които градът поставя – ето го, нощта се задава зад ъгъла, но каква нощ точно ще бъде. По това време всеки град е като циничен тийнейджър, защото хем е разюздан в края на работния/училищен ден, хем не му е позволено да остане до късно, хем трябва да се забавлява. Времето минава бързо и нощта скоро ще падне.

Когато излизам по това време, имам чувството, че го правя след ободрителен следобеден сън. Такова е усещането. Излизаш и се потапяш, пък каквото ще да става, а е едва пет, пет и половина. Има едно особено усещане, на френски му казват il savait le ciel par couer, поглеждаш нагоре и всичко ти е ясно – да, скоро ще се стъмни, да, всичко ти е ясно, но искаш да опиташ пак.

 

Често допусканата грешка е да отидеш на определено място по това време, никога не бива да се прави. Тръгвам напосоки. Големи и малки улици, около магазините, луксозните, по едно време се уплаших, че тук е само търговска част и няма нищо кой знае колко интересно. Първото ми евентуално убежище беше Peninsula – точно отсреща, но е рано за там. Барът в Peninsula е интересен по-късно, към десет. Тогава го видях.  Ralph Lauren Bar & Grill.

Има барове, които разпознаваш мигновено. Всъщност това е по-скоро ресторант, но в началото е бар, и то какъв бар. Тъй като беше сравнително рано, не исках нищо, освен късо еспресо, газирана вода, после още едно еспресо и още една газирана вода. Историите са дълги, а разговорът с двамата бармани почти не мога да пресъздам. Не помня кой знае какво. Нито беше съществен, нито споделяхме съкровени тайни. Помня само, че никога, по никакъв повод, за нищо на света, не трябва да пиете кафе в т.нар. кафе-вериги. Скъпо, излишно, безчувствено. Няма какво да замени кафето на такова място, че и разговорите, ясно, че не ги помня, но и защо.

Ralph Lauren Bar & Grill Chicago връща вярата, че разговорите на бара, дори само на еспресо или две, малките солени и сладки бисквити, дискретното отношение, бродираните престилки на барманите, джаз-историите, шеговитото намигване, когато влиза елегантна дама, та този бар връща вярата, че времето между 5 и 7 привечер е важното време, а два часа на такова място трябва да бъдат причина за решителен отказ на всяко друго предложение, свързано с безцелно туристическо лутане из новия град. Добре дошли в Чикаго and have a nice evening.

***
Всички фотографии са направени с изключителната Motion Eye™ камера на мобилен телефон Xperia XZ1. Материалите са част от поредицата #xperiatravel.