Мога да разкажа целия си живот през парчета на Депеш Mоуд: влюбих се за първи път, празнувах рождените дни на всеки от четиримата, износих първата си депресия, членувах във фен клуб, бягах от къщи…

Да, бях заклет 90-ски уейв – черни кларкове, широките възкъси панталони с висока талия, топирана коса, дълъг бретон, черна очна линия, значки, бомбета. (бащата на един приятел каза, когато позвъних на вратата у тях – Ник, търси те една генералка). Изживях пубертета си, разочарованието си от света, първите сблъсъци с краха на илюзиите и довиждането с детството, пеейки и въртейки се като пумпал на “Personal Jesus” и “Enjoy the silence”. Философията на онези времена беше такива – разпознавахме се, запознавахме се и се влюбвахме заради музиката, която слушахме. Събирахме се, за да я слушаме заедно и да я споделяме, да я живеем заедно. И те, боговете от Депеш, бяха нашите знамена. Черни знамена.

Сега всеки слуша музиката си сам, в Spotify или някъде из безбройните приложения в мобилното си устройство и най-много да сподели някой лайк или хейт, ама през джаджата, а не през погледа, докосването, ритъма и сърцето.

Тогава мечтаехме да се докопаме до албум, който не е пиратско копие или пета цедка запис на касетката. Само избрани и мегавръзкари бяха ходили на техен концерт и разказваха, както се разказва за видение Христово.

Сега си избираме дестинация къде да ги гледаме – low cost и бонус екскурзийка.

Чаках този албум, така както не съм чакала старо гадже за нова, тайна среща.

И какво – дочаках го, чух го, но няма да го скъсам от въртене. То и изразът вече е нелеп, щото не си въртим парчетата, сваляме си ги.

Има някои безспорни неща. На първо място гласът на Дейв. Този звънтящ  секси тембър с разпети гласни и леко вибрато, със закачливи хрипове на най-емоционалните места, които все още ме карат да настръхвам.

Текстовете им. На ръба на социална дарк поезия. Майстори! Помнят се, цитират се и са идеални за статуси в мрежите.

Пилотният сингъл “Where is the revolution” е готов манифест, a нискобюджетното черно-бяло видео цепи мрака, с брутална смесица от цитати и сатира на социалния популизъм на днешните водачи. Но колко души ще поведе това парче? И накъде?

Обложката на албума – намигване към Флойд и ходещите чукове от The Wall. Но краката ходят в една посока, а знамената – в противоположната.

В новия албум духът е затворен в бутилка с етикет „социална ангажираност” вместо екзистенциална болка. Spirit-а е изработен до последния си микрон – пазарен, добре измислен, изпълнен и опакован. С перфектна пиар кампания (пресконференция в Милано, столицата на модата, за обявяване на турнето месеци преди да стартира), режисирано очакване, манипулиране на емоциите на феновете. Но без изригване, без лава, без огън, без горене, без скандал, без провокация. Перфекционизъм вместо ентусиазъм.

И каква е равносметката  – нашите богове днес са уморени, остарели, профи идоли, които няма да те поведат никъде. Албумът е пълен бавни парчета, силни и докосващи текстове, звучащи на места като проповеди, на места като изповеди. Но без лице, анонимни, твърде генерални.

Ще ги слушат старите им фенове и ще идат на концерта им от носталгия, лоялност, но не от жажда.

И да не ми сърдят феновете, да не ме убият с камъни, и аз съм една от тях,  но дори критиците му дават 3 от  5 звезди.

Еми, малко над средна работа. Не са радикални, но са добри.

14-ти поред албум, за 37 години живот на индъстриал синт бандата, е твърде paint in black и уморено меланхоличен.

“We have not evolved / We have no respect / We have lost control.” – както се пее в хитовото парче номер три в плейлиста.

И съвсем откровено –  “Our conscience is bankrupt / Oh, we’re fucked”.

Кремена може да прочете 100 години самота 100 пъти и пак да почне отначало, за да тренира левитацията си. Spirit вече е в Spotify: