“Президентът идва” са думите, които чувам от директора на българското училище в Чикаго Боянка Иванова.

Събота е, някъде около обяд, навън е досадно горещо; десетина минути са необходими, за да откриеш точно къде е българското училище в сградата на Oakton Community College, на половин час път от Чикаго. От прозвището “ветровит град” за Чикаго няма и повей, жегата видимо е спряла движението на всичко около кампуса на колежа и в един момент, когато вече се чудя дали съм на правилното място, а навън не преминава и кола, за да попитам някого, откривам големия паркинг пред централната сграда. Вътре – баща говори на български, набързо ме насочва, че съм всъщност в другата сграда, което изисква още няколко минути ходене навън, на открито, но ето – ориентирам се по полицаите, а малко по-надолу, в основното фоайе срещу кабинета на декана са и децата – облечени в български носии, усмихнати, застанали в полукръг, родителите зад тях, щастливи са.

Те не знаят дали президентът е провел ползотворни и успешни срещи в Ню Йорк, не знаят дали България обръща гръб на ЕС и НАТО или нищо подобно; или може би вперва поглед в Близкия Изток и Централна Азия, в търсене на имагинерно или не икономическо спасение; нямат представа това притопляне на политическата носталгия за гигантските стокообороти от едно време ли е или логична стъпка; децата нямат никаква представа какви са авиопрестрелките с премиера Борисов, интересува ги отношението на Румен Радев и съпругата му към тях, което – решавам, ще интересува и мен сега. Срещите с деца могат да бъдат чисто протоколни, възможност за чаровна снимка или две, че и три, но по-дълбокото взиране във всеки детайл показва накъде точно върви държавния глава и колко успешен ще бъде мандата му. По очите и ръцете ще ги познаете, така казват.

Да видим.

В първия ден от посещението си в Чикаго – градът с най-голяма българска общност в Щатите – президентът Румен Радев и съпругата му, както и придружаващата делегация, начело с вицепремиера и министър на външните работи Екатерина Захариева, избират точно българското училище като начало на официалната програма. След визитата в Ню Йорк, където бяха начертани интересни нови/стари планове за външната политика на страната, прехвърчаха нови/стари искри за въздушната мощ, Радев изглежда спокоен и балансиран в изказа си. Радев е в училището, което носи името на Джон Атанасов, няколко месеца след като щатското министерство на образованието в Илинойс прие българския език като част от програмата за получаване на печат за двуезичност върху дипломите за средно образование. Темата “как да върнем българите в родината” витае във въздуха, но и темата как стои Радев на външнополитическата сцена.
Президентът е премерен в речта си, прави впечатление, че – за подобно събитие, което не изисква кой знае каква подготовка или отношение, а просто спокойно говорене от сърцето, без излишна патетика – Радев се справя добре.

Тези дни темата за публичното говорене ме занимава, появиха се няколко изследвания за огромния процент американци, които се страхуват да говорят пред хора; жертвите, които правят – превъзмогването на вътрешни страхове, заучаването, техниките, тренировките, са безброй. В един момент се получава точно като със стила – едва ли някой е роден отличник в говоренето пред публика или отличник в маниерите си или отличник в разбиранията си за стил или – това сериозно – разбирач кога трябва да бъдеш с чорапогащник и кога не, ако си дама, но усетът, написаното домашно и непрестанната работа могат да те превърнат в отличник. Липсата или наличието на чорапогащник едва ли ще определят политическото бъдеще на един глава, но еволюцията на политическото му говорене – със сигурност. Публичното говерене на българските политически лидери е повече от интересно, особено, когато на терен съществува типажа “Бойко Борисов” – рефлективен стил, бърз, измъкващ се от ситуации, сякаш всяка подхвърлена реплика идва точно на левачката и следва гол от воле, простете за възхвалата.
“Пълни стаята с присъствие” е онази фраза, на която непрекъснато търся обяснение. Това не е фриволно поведение, което просто се появява, нямате представа до какви крайности стигат хората в самообучението си по темата. На повърхностно ниво “пълни стаята с присъствие” се обяснява най-лесно с полюсната разлика Бил/Хилъри, ситуацията там е стряскащо отчетлива, набива се на очи и едва ли историята ще намери по-удачен пример. Няма как да се обясни, сетивата усещат, но когато Бил Клинтън влезе в стая/зала/стадион, въздухът се наелектризира и всеки момент нещо ще се взриви. Пожар. Обясненията са безброй, две остават винаги на преден план – лекота и увереност. Сякаш мислите на Клинтън, че ето сега, в този момент, ще се забавлява, ще изживее момента в тази скучна зала, ще се спогледа с някого, ще поздрави приятел, ще разкаже история, ще покаже, че е в мир със себе си – лекота и увереност, невероятно е. От другата страна е Хилъри – напрежение и твърде силна увереност, напрежение, че няма да има фраза, която медиите да извадят, защото от речите й рядко има такава фраза и свръхувереност, че трябва да бъдеш уверен, за да “пълниш стаята с присъствие”. “Фраза, която медиите да извадят” е вътрешен страх, който раздира политиците.

Румен Радев говори спокойно, употребява точните думи за ситуацията, още малко отпускане и лекота, един-два зингера, и публичното говорено ще се превърне в новата му любов. Така наречените зингери – онези пиперливи точно-на-място изстреляни фрази, познати от спортните коментатори, които се превръщат в лафа на деня, са липсващото звено говорещ-публика. Когато те са заучени предварително (а ла Хилъри), те никога не се получават, запомнят, остават. Когато те се появяват сами (а ла Бойко), знаете резултата. Зингерът е онази фраза, която се случва в точното време и на точното място, може да е само една, даже е препоръчително, но трябва да присъства всеки ден, без изключение.

Липсата на талант за зингери често се замества с други качества, които президентът Радев – ако развие – има шанс да стане един от много добре говорещите български политици. Едно от тях е описанието, пресъздаването на конкретна ситуация в съзнанието на слушащия – говорещият пред публика, ако има време и желание да развие това, да разгръща дадена тема, залагайки на конкретно описание, има изключителетн шанс за успех. Липсата на зингери често се замества и с повторение. В речта си всеки усеща, че ето – в този момент – е напипал пулса, уцелил е температурата на стаята, приковал е вниманието. Тогава се случва повторението. Повторение на фраза – дали в началото на изречението, дали на няколко пъти в речта – фраза, която чудесно подчертава дадена идея, правя я лесно смилаема, запомняща се. На последно място – винаги говоря с оператори, техници по време на такива официални срещи, тъй като те имат поглед върху речта. Те “режат”, монтират, наставят, напасват. Те знаят кога смисловите паузи, артикулацията, движението на гласа като кардиограма на здрав човек е добре регулирано, кога темпоритъма работа отлично. Кога гласът притихва, спира дори, усилва значението, след това изведнъж тропва по масата и продължава напред. Хората искат тези амплитуди, това приковава вниманието им, не ги приспива.

Дечицата – първолаци, преди няколко дни са започнали да учат стихотворение на Дора Габе, сега го рецитират за президента. Такива срещи, лишени от изненада (винаги едно от дечицата забравя текста, винаги учителката му подсказва, винаги друго се прозява и изобщо не е в стаята), дават възможност за изненада и разкриват много. Това стихотворение, то има, то носи, то трябва да бъде пренесено на следващите срещи на президента, да се появи в друга реч, това създава онова особено усещане за “принадлежност” към момент, който иначе на английски е просто “photo-opt” – поредната възможност за снимка с някого, който изглежда миловидно.

В същото време срещите с деца – наглед нещо, което винаги умилява, крият рискове, трудно описващи се; трудно предвидими дори. Представяте си, че възрастният човек, който пристъпва към среща с децата трябва мигновено да се превърне в старец със зачервени бузки, раздаващ подаръци и пощипващ бузки, но не, не бива така. Мъжът не трябва да приема нито ролята на червендалест умилен чичко, нито с недодялан или пък престорено безгранично добър тон да раздава усмивки, все едно дава пари назаем – единствено очаквайки кога ще му върнат “добрия жест” и с каква точно лихва. На коя първа страница ще попадне снимката. Често политиците изпадат в две крайност – изведнъж започват да се срамуват от добротата си, ако наистина, ама наистина-наистина обичат деца (как ли ще се възприеме това умиление, няма ли да ме обвинят, че търся първа страница и евтина показност) и привидна глупост (когато ама наистина-наистина не знаят как да общуват с деца). Наглед просто, упражнението “среща с деца” крие препъни камъни. Затова наблюдавам. Гледам как Радев се движи от стая в стая. Трябва да наблюдавате ръцете – ако барабанят (това няма ли да свърши) или не знаят къде да бъдат (ами сега да го погаля ли по главичката или не), нещата не са добре. Тогава се възцарява една празнота, когато и двете страни се лъжат – дечицата, дори едно от тях само, след години, когато си спомни за срещата, ще открие колко разочаровано е всъщност; политикът – няма да спира да си задава въпроса къде, по дяволите, сбърка, че това са просто едни усмихнати деца.
Отърсени от предразсъдъци, президентът Радев и съпругата му – тъй като ги наблюдавах изключително внимателно – дори улавяйки се в един момент, че нарочно търся онзи момент, който ще ме напрегне, всъщност се справиха добре. Като прибавите към това, че чисто идеологически е възможно да се каже, че с президента навярно стоя на диаметрално противоположни позиции по разни теми – било то повърхностни или сериозни, трябва да отчетете положителното ми заключение. Президентът Радев сякаш е на прага на период, в който ще открие равновесието си и ако съумее да упражни още малко търпение, току-виж се превърнал в един от много добре говорещите български политици.

След това поговорих неформално със съпругата му – макар позициите ни по един въпрос, недотам интересен към момента, също да бяха различни, опитах се да разбера тезата й, изложена спокойно. И да, разбрах.

След децата идват журналистите.

Директният сблъсък започва. Официален брифинг. Да видим какво се случва и тук.
Радев за мястото на България на световната политическа сцена: “България е авторитетен член в ООН. Ще започна с това, което каза на срещата ни генералния секретар Антониу Гутериш. Имахме много конструктивна среща. Той сподели дори на шега, че с България има проблем, защото няма работа с България. Не му се налага да работи, да прави нещо за България, тоест страната стои изключително стабилно. Страната стои като стабилизиращ фактор в региона, държава с балансирана външна политика. Като усилия, които полага тази стабилност да се разпростира и около нашите съседи – особено в Западните Балкани.”

Радев за политиката на България извън тази като член на НАТО и ЕС: “Разбира се, когато говорим за България на картата на света, ние трябва да търсим и отстояваме нашия интерес. Да, България е член на НАТО, член на ЕС. Лоялен и доказал се член. Това не означава, че ние не трябва да гледаме и към други държави. Фокусът на моите срещи са Близкия Изток и Централна Азия – държави, с които ние сме имали традиционно много добри отношения, където сме развивали много добро търговско-икономическо сътрудничество, където сме имали голям дял в техните пазари и през последното десетилетие сме загубили огромна част от това присъствие, но хората там си спомнят за нас с много добро чувство. Мисля, че трябва да работим много усърдно в тази посока – да си върнем присъствието. Икономическо присъствие, търговско, в сферата на образованието, културно присъствие. Имаме доста работа в тази насока.”

Радев за личните си приоритети и възможните конфликти с позицията на ЕС по дадени въпроси: “Аз вече казах, че България трябва да отстоява своите интереси. Трябва да води една активна политика в съюзите, в които членува. Когато казвам, че трябва да водим активна политика, това означава, че трябва да имаме мнение за процесите, които текат в ЕС и в НАТО. Да работим така, че тази обща политика, която генерираме в тези съюзи, да бъде добра. Мога да дам пример – на срещата, която проведохме в Малта с другите европейски президенти, говорихме много откровено за мигрантската политика. И аз изтъкнах този аспект – ние трябва да трансформираме нашата стратегия, нашия начин на мислене и изразходването на средствата по отношение на мигрантската криза. Така да ги трансформираме, че те да не се заключават само в Европа, да не превръщаме Европа в една голяма крепост. Защото много добре знаете, историята показва, че една крепост, каквито и мерки да предприемаме, е винаги била превземана. Ние трябва така да съсредоточим усилията си, че Европа да излезе повече извън Европа. Да създаваме зони за сигурност, да създаваме центрове за искане за предоставяне на убежище при едни ясни критерии, при едни много ясни процедури. Да разгръщаме програми – икономически, образователни, хуманитарни – програми, които да помагат на тези държави да се стабилизират.”
Радев за политиката на Европа на “отворени врати”: “Ако поддържаме само политиката на отворени врати, не искам да коментирам последствията за бюджета на Европа. Виждаме ги сами. Посланието, което изпращаме към гражданите на тези държави, където има напрежение, където има конфликти, не е най-доброто. С такива послания тези граждани на тези държави духовно се откъсват от проблемите на собствените държави, те тършат решение като ги напуснат.”

Радев за разликата в позициите на България и САЩ (ядрено споразумение Иран, парижко климатично споразумение): “Не мисля, че има голяма разлика. Да, президентът Тръмп има своите резерви към Иран. Но вие чухте ли го той да обявява, че ще прекрати споразумението за ядрената програма с Иран. Не е споменавал това. Мога да ви кажа, че на срещата с президента Рухани имаше изключително положително отношение към България. Да не забравяме, че Иран е държавата в света с най-големи залежи в света на природен газ. И четвърта, ако не се лъжа, по залежи на петрол. С тази държава сме имали стокообмен през 80-те години около 1 милиард долара, който е паднал на 20 милиона долара. Защо? Миналата година – 100 милиона долара. Нима не можем да направим така, че да имаме взаимноизгоден интерес.”

Радев за кризата със Северна Корея, отношенията между Доналд Тръмп и Ким Чен Ун: “Проблемът се персонифицира, което не мисля, че е най-добрият подход. Вече се произнесоха доста лидери, че на тази криза няма военно решение. Ако търсим да решим по военен начин, с чисто военно средства, губещите са всички. И аз се надявам, че ще бъде намерен начин да има диалог. Диалог с дипломатически, политически средства за решаване на тази криза.”

Радев за енергийната диверсификация на доставките и евентуален конфликт с Москва: “Първо България вече отдавна е изразила своите намерения за търсене на диверсикифация на доставките. Не само на източниците, но и на пътищата за доставки. Имаме договор, знаете, макар все още да не е готова системата за пренос на азербайджански газ. Знаем много добре, че работим заедно с Гърция за терминала за втечнен газ. Има предложения дори за газ от Израел. Средиземноморски газ. Колкото повече източници на газ, пътища за доставка на газ, толкова по-добре за България. Това означава намален риск при самите доставки, това означава конкурентни цени. Мисля, че с Москва водим и трябва да водим прагматични отношения, основани на взаимния интерес. Така че никой не би трябвало да се сърди, ако България иска да има по-добри цени. Ако Москва иска да продължи да бъде основен доставчик, въпросът е не да се сърди, а да предостави конкурентни цени. Това е подхода.”