Талийз пише, чеуличните жени ги харесвали,защото имали пари,пък и съпругите им били далече.Тия строители,които понякога пътували и със семействата си – нечии деца учели в 40различни щата до завършването си -обикаляли всеки американски “boom town”, защото тамимало бум на строежите и бум на парите.Ала по-честопътували сами, тоя животне ставал за жена и дете.Цял ден строителите запълвали дупки,строежите скоро добивали завършен вид,били “boom” години; вечер пък леките женизапълвали любовните празнини.

Намъжете им викали “the boomers”, пише Талийз, защото работели в “boom towns”, а уличниците ги разпознавали лесно – големи мъже, яки мъже, с втвърдена и захабена кожа, изгоряла от слънцето, обрулена от вятъра. Тия същите построиха и мостаВеразано. Ониятарикати, коитокарат из Америка с големите си коли,живеят в еднотипно мебелирани стаи,пият уиски и някаква лека бира,гонят жени, коитозабравят, а и тезабравят, че са билигонени. Размотаватсе в района, докатопостроят въпросното нещо за строене,а когато го построят -шапка на тояга,към следващия град.Където пак са “the boomers”, пълнят крайпътните заведения, гонят тамошните жени, докато и те не забравят, че са били гонени. Някаква циганска цирковатрупа, ще кажеТалийз – строителина повикване, гастролтук, после там.

Същитевидях в зоната на бившия Световен търговски център, модерна версия цигани-строители,които строят небостъргачи,защото няма мостове за строене.

Интервютос Даниел Либескинд, архитектурнататоп-звезда нанашето време, се случи вседмицата, когато сезанимавах точно с моста Веразано.Нищо друго не ме интригуваше в ония дни,само този мост.През деня посещавах разни семинари,вечер на баскетбол или хокей,а по-късно вхотела подчертавах пасаж след пасаж в книгата за моста Веразано. Спях малко.

Енциклопедичнопогледнато мостът свързва Бруклин със Стейтън Айлънд; вярно -съоръжението е инженерно чудо,открито през 1964година, ала всеоще един от най-дългитемостове в света. Личнопогледнато – за тозимост е написана една от любимите ми книги,удачно наречена The Bridge,изключвайки възможността за друг мост да има подобна книга, друг мост да е мостЪТ.

Книгатае всичко, което михаресва в писаните истории от тоя род -политика, кураж идрама. Някакваамалгама между класическа журналистика и истории;амалгама, за коятогосподин Том Улф ще каже,че това не е никаква странна смес,ами просто “The New Journalism”. Но затова друг път.

Ониядни тъкмо преиздаваха книгата за мостЪТ в ново издание. Накривено залепен плакат на витрината накнижарница в Ню Йорк поглъщаше вниманието ми.Всеки ден излизах от метрото на тази спирка; книжарницата -на отсрещния ъгъл;надпис “The Bridge by Gay Talese. Book signing, Tuesday, 6pm”. Нямаше как да присъствам в “Tuesday, 6pm”, защото тогава щях да бъда на другия край на града; плановете да избягам отсеминарите не се случиха,а този Гей Талийз ми е гуро,така ли му викате?

Надве-три преки откнижарницата, ако не селъжа, бяхаизкопите на Световния търговски център,за които знаех,че Даниел Либескинд има грижата да заприличат на завършено място. Изпускайки историите за моста, мостЪТ, реших поне да не изпускам Даниел Либескинд и муписах имейл, че съм вНю Йорк, ама самоняколко дни, дали имавреме за интервю, не, няма, ама защо не по телефона след седмица? Защо не.

Седмицапо-късно, вече в България,секретарката прехвърли обаждането ми в кабинета на Либескинд. Не си спомням музиката, докато чаках на слушалката, сигурно е била класическа – архитектите обичат да правяттакива неща с телефонните си централи.

“Нали знаете,че бях в България,”напомни ми Даниел Либескинд,когато се включи на линията.Звучеше професионално превъзбуден,сякаш току-що савдигнали още етаж от поредния му проект някъде-по-света, а той е получил снимка и цъка одобрително с език. “И обичам София. Бях в Нов българскиуниверситет като гостуващ преподавател,срещнах се с толкова фантастични млади хора, преподаватели,професори, архитекти. Задължително да напишете това, иначе съм готов за интервюто.”

Либескинд не спря да говори бързо.Разказваше за метрото в Ню Йорк -нищо, че седмицапо-рано бях там, но усещах като за първи пътония вибрации на онази градска нюйорска джунгла.После си спомни за мъгливата утрин и първото му стъпване на американсказемя, надвисналитеоблаци над скайлайна на Манхатън.Виждали сте пощенските картички.Чували сте емигрантските истории.Мисълта му рисуваше такива картички,а пък ръцете му чертаеха скиците на следващата сграда, която ще построи. Клише, но така беше.

Даниел Либескинд е награждаван множество пъти за работите си, но спечелването на конкурсаза реконструкцията на мястото на разрушения Световен търговски център в Ню Йорке навярно проекта на живота му.Затова го потърсих за интервю.“Проектите на живота” винаги са ми били интересни.

Освен проекта “Кота нула” на мястото на Световния търговски център в НюЙорк, койтоспечелихте, коя другапобеда е била важна за кариерата?

Навярно първият ми проект,това беше Еврейският музей в Берлин,преди това не бях строил нищо друго.Това беше първата ми сграда.Разбира се, в моментасе случва “Кота нула”,това е много колплексен и сложен градски проект. В този проект има много памет, значим е за живота в Манхатън, в Ню Йорк. Честно казано, в момента съм много щастливда работя по проекти буквално във всеки континент – Африка,Азия, Европа, Близкия Изток, Южна Америка, Северна Америка. Вече ми е трудно да определякоя победа е най-сладка, всички тези проекти санаистина моите деца.

Каквопревръща един архитект в много добър архитект -спечелването на значими проекти или признанието на публиката, която не разбира толкова отархитектура, но оценяваработите?

Нито едноот двете. Не ставадума нито за това да спечелиш даден конкурс,да получиш работа,да имаш някаква егоистична нужда да бъдеш похвален, оценяван, да бъдеш аплодиран. Трябва просто да работишмного. Понякогаработата е сложна и е вероятно да не получиш никакви аплодисменти за нея. Не са малко случаите, в които са необходими години, за да може нещо да се случи. Еврейският музей в Берлин миотне 12 години. “Кота нула” в Ню Йорк сигурноще отнеме 20 годинипреди да бъде завършен.

Това е един маратон.Именно затова не може да говорим за адмирациите на публиката или личнотони удовлетворение. Архитектурнитепроекти са свързани с духа,с културата на един град.Архитектурата е като всяко друго изкуство.Понякога има самотен произход,развива се бавно.

Колковреме е необходимо тогава,за да станете добър архитект?

Знаете ли, архитектурата не е като даправиш филм. Или пък данарисуваш картина, която можеда бъде продадена. Или дасвириш на пиано пред публика на петгодишна възраст като Моцарт. Архитектурата е нещо многопостоянно в света. Налиразбирате, светът сепроменя непрекъснато,технологиите се развиват с бясна скорост,всичко се променя,но архитектурата остава един скрит,но постоянен израз на стабилност.Ние сме тук, на тазипланета, на тозисвят, трябва дасъздадем нещо, което е непросто красиво, но щеостане за дълго време и ще общува чрез своето наследство и история с настоящетои бъдещето. Архитектуратаотнема много време, защото енеобходима, за да сесъздават неща, който иматособена връзка с традицията и с новото.

Казвате, че работите на всичкиконтиненти в момента,замислям се, писателитеимат моменти, в коитозастават пред белия лист и не могат да напишат нито ред. Архитектите имат ли също такива момента? Вие конкретно?

В товаотношение съм много щастлив.Да, човектрябва да буди музата,да вика вдъхновението,но досега никога не съм блокирал.Примерно да имам проект пред себе си и да не знам какво да направя – не, не съм изпадал в подобно състояние, да се чувствам загубен, да трябва да изляза малко, да си почина, не. Разбира се,това не значи,че сядам и мигновено правя дизайн на сградата. Трябва да бъда провокиран и вдъхновен отпредизвикателствата пред мен.Много е трудно да създаваш нови проекти в контекста на това, което вече съществува. Всяко място има своя история, други сгради около него. На много места бюджетите саниски. Въпроситеса много – как да сесправиш, как данаправиш успешен проект.

Когатоправите проект за дадена сграда,кога се спирате на финалния вариант и си казвате – ето,готова е. Усещате го, шесто чувство или имате нуждаот мнението на други хора?

О, не, никога мнението на външни хора. Това е като сонетите наШекспир, той еписал за любовта, това салюбовни сонети, които неса написани, за дабъдат публикувани, а санаписани, зарадилюбовта. Така е и сархитектурата. Тя е еднообяснение в любов към дадено място.Оценява историята на мястото.Оценява работата с конкретния клиент.Архитектурата е друг тип работа,тя не е от 9 до 5 и няма нужда от такъв типодобрения. Освен това, в много от случаите проектитене се случват, сградитене се построяват. Стотицисгради не се строят,но те са живи,техният дух е жив и -кой знае – следдвеста години някой може да ги построи.

Казвате, че стотици сгради оставатнепостроени. Кой решавакоя сграда е хубава и коя лоша?И въобще какво е добър вкус,когато никой не се ражда с добър вкус?

Въввъпроса ви се крие и един много труден въпрос -какво е красиво?Няма отговор на това.Все едно да попитаме какво е изкуство.Никой не може да даде отговор на този въпрос. Няма формула за това.Ако знаехме какъв е отговора,то всеки щеше да бъде артист,работите му щяха да са изложени в музей,щеше да бъде част от историята на света.Изкуството е мистерия.Архитектурата също е изкуство,но и носи със себе си допълнителна отговорност към хората.

Знаем от историята,че великите сгради,както и големите художествени произведения,имат необходимост от много време,за да бъдат истински забелязани и оценени.Айфеловата кула е най-точнияпример за това – всичкипарижани, всичкифилософи, артисти, архитекти, музиканти са искали незабавнода бъде срутена. Била евъзприемана като нещо ужасно грозно,което няма място в Париж.И само няколко десетилетия по-късносъщата тази кула се превръща в самия Париж,в универсален имидж на града.

Изкуство не са непременно хубавите и успешни неща, които мигновено виждаме иразпознаваме. Навярноточно това не е изкуството -ако хората мигновено го аплодират значи не е изкуство. Изкуството има споренхарактер, притежавав себе си нещо, коетопървоначално притеснява,напряга, обезпокоява, то се движи по ръба наобщоприетото. Изкуствотое изкуство, защотоотваря вратите за нещо ново.Разбира се, след десетгодини или след сто години,това нещо става общоприето,нормално и разпознаваемо.

Когатоработите над проект като “Кота нула”,който така дълбоко е свързан с Ню Йорк,без съмнение е интересно как вие възприемате града. Какво помните от него, какво виждате сега. Разкажете ми за първия си денв града, когатопристигате от Европа.

ДЛ: Споменитеми са много силни, виждам готака, сягаш сеслучва сега. Бях наедин голям кораб, казваше сеSS Constitution (популяренкораб през 50-те и 60-те години на миналия век, сниман е в много филми, на него са се возили ГрейсКели и Кари Грант). Корабътсе приближаваше към острова,майка ми ме събуди,четири часа сутринта,станахме със сестра ми,гледахме от палубата,а пред нас имаше само тъмносиви облаци.Изведнъж забелязах очертанията на Статуята на свободата, която бях виждал само накартички. И веднагаслед това видях очертанията на високите сгради в Манхатън. Всичко ми изглеждаше катонякакъв сън, не можехда повярвам, че еистинско. Как хоратаса успели да построят толкова големи сгради.След това слязохме от кораба,не говорехме английски,родителите ми търсеха работа,аз се огледах и си казах,че това е много хубаво място,защото хората ми се усмихват.Те бяха много учтиви.Не разбираха нищо от това,което казвах,но бяха мили и учтиви.Това беше първият ми ден в Америка и първото ми впечатление от тазистрана. Едва следтова отидох в Бронкс (смеесе).

Кой бешепървият ви спомен от Ню Йорк,свързан с архитектурата?

Съссигурност това беше метрото.Ако живееш в Бронкс,трябва задължително да ползваш метрото.И до ден днешен ползването на метрото е едно от най-демократичните преживявания, тъй като там са всички – милионери, шефове, работници,целият Ню Йорк е там.С метрото са свързани много от спомените ми, особено излизането от тези тунели, от тъмнината на строенитепрез 19 вектунели. Излизаш иизведнъж виждаш високите сгради и небето на Ню Йорк. Независимо къде излезеш – в Бруклин,Куинс, Манхатан – навсякъде виждаш колковпечатляващ и невероятен е този град.

Къде бяхте, когато чухте за атаките срещукулите близнаци?

Това емного странно съвпадение.Ще ви разкажа.Аз живях в Берлин в продължение на 12години, преместихсе там, за дапостроя Еврейския музей.Не беше лесно за някой,който е евреин,да се върне в този град и да се потопи в история, която е засегнала не само неговото семейство, но и милиони други семейства. Не е за вярване, но Еврейският музей, след 12 години работа,беше планиран да отвори врати именно на 11септември 2001 година. Но не отвори. Аз бях в Берлин, спомням си, че беше 14.38 местно време, видяхме кадрите от Ню Йорк ислед това дойде съобщение,че музеят няма да отвори следващите три дни. Това е съвпадението.Когато се върнах в студиото си в Берлин,при семейството,приятелите, тогава имказах, че съммислил, че следкато съм приключил работа по музея вече няма да ми се налага да мисля толковаза история, тъй катовсеки може да влезе в музея и да прецени сам каква е била историята. Но когато това се случиразбрах, че нямакак да спра да мисля за историята,всичко е свързано,историята се развива в неочаквани посоки.

Какобяснявате на по-малки децазащо строите “Кота нула” и защо на това място е имало две сгради, които сега ги няма?

Вижте, ние не живеем в лесни времена. Мисля, че атаката срещу Ню Йорк беше знак за началото нанова ера. Също катопървият изстрел през 1914година, който даваначало на Първата световна война.Или като нападението над Полша на 1септември 1939. Нещоподобно се случи и на 11септември, започнанова ера. Ние вечене гледаме на света както преди.Възприятието ни за градовете,за страните, за хората, за сигурността, за всичко е различно. Атаките бяха сигнал затрансформация на света.

Нещата сепроменят, не е яснобъдещето какво ще ни поднесе.Страхувате ли се,че дадена ваша сграда ще бъде актуална и модерна днес, но извън контекста утре?

Знаете ли, всяко произведение наизкуството трябва да има дата.Произведение без дата е лишено от смисъл.То е едно нищо,баналност. Няманикакво значение от културно естество,ако няма дата.При това точна дата.Датата го превръща в нещо истинско,със значение към историческият момент.Не просто годината,но и датата, часът, за да се знае кога енаправено, кога се епоявило, какъв ебил процесът. Именнозатова знаем кога е отпечатана библията на Гутенберг, кога Пикасо е нарисувал картините си, кога Моцарт е композиралвеликите си симфонии.Нещо, която нямадата, е по-скоро част от сивия аспект насвета.

Вие степрофесионален музикант,много преди да станете архитект.Свирите ли още?

Не съмизоставял музиката, простосмених инструментите.Архитектурата е като музиката.Ето – вземете“Кота нула” – аз съмкомпозитор, аз съмдиригент. Но катокомпозитор и диригент,моят гръб е към публиката,хората не виждат лицето ми.Аз не съм на сцената,където да свиря на чело,на тромбон, на цигулка, на пиано. Аз създавам и дирижирамкомпозиция, която можеда бъде построена от други,точно както се случва с оркестрите.Това, коетоправят те е акуратно,но все пак са позволени и интерпретации на музикантите. Иначе музиката ще бъде еднамеханична музика. Това, че не свиря сега, не значи, че съм в друга сфера, че съм извън музиката. Разбира се, средствата са различни, но вибрациите, прецизността, емоцията – те са същите и в музиката, и в архитектурата.

* Проект Иноваторите на егоист и Дарик радио е вдъхновен от Innovation Starter. Заедно вярваме, че добрите идеи и иновативния подход помагат да се развиваме. Всяка седмица Константин Вълков представя хора с различни професии, които вдъхновяват. Проектът стартира в началото на 2011 година с интервюта с Ричард Куест (водещ в CNN), Йорген Виг Кнудсторп (шеф на Lego), Хидетоши Наката(футболист и предприемач), Енрике Пенялоса (кмет на Богота), Елиф Шафак и Исабел Алиенде(писателки), Магнус Карлсен (световен шампион по шах) и много други. Интервю в проект Иноваторите: Даниел Либескинд, архитект

Повече за Innovation Starter тук: