А можеха да го кръстят и просто Playlist. Или Mixtape. Сборна касетка, каквото всъщност представлява. Защото вълнуващаистория със спиращи дъха обрати и многопластови и драматични и реалистичниобрази това не е.

Все още нямам кой знае колко причини да нарека Винил -прескъпото упражнение в телевизионно кино нa HBO, Мартин Скорсезе, Мик Джагър иТерънс Уинър, с чийто първи сезон си казахме чао този понеделник – новиятмегахитов сериал. Няма как, годината вече е 2016-та, Игри на тронове идвавдругиден. Пък и Hulu и Netflix отдавна не спят, а крачат с протегнати ръце къмкороната на успешното подразделение на Time Warner. Нямаше как да нямамеочаквания след гръмките анонси и тийзъри. Големи. Точно към тези тримата. Къдесбъркаха?

“Повече музика, по-малко история” май не едобре. Фенщината на Скорсезе и Джагър по цялата музика на 20-ти век еединственото, което е убедително тук. То не е блус, не е фънк, не е джаз, рок,фолк – изобщо – пълната палитра на pop musica americana от този период. Аконякъде сериалът пести от продукция, то със сигурност не е от музика. Не ми семисли какви пари е уреждането на правата правата за може би най-големиятсаундтрак на нашето време. Повече от адекватното присъствие в Spotify е една отмалкото точки, по които дебютният сезон на този сериал не се дъни. 

Но каквовсъщност се случва в него?

Шеф на лейбъл е пред сделка с Polygram. Ала,предобряйки с кока, при самозащита (и самозабрава) убива свой бизнес партньор.Това от една страна преебава личния му живот, но от друга страна паралелно протича катарзис, който връща вярата мув извисяващата и освобождаваща сила на новите музики. И, съответно, го кара дасе опитва да изплува с всички сили от подводните течения на музикалния пазар сгубещ лейбъл на гръб. Постното развитие на нелошия скелет може би нямаше дадразни толкова, ако сценаристите не бяха решили да бутат кока в носа на РичиФинестра през минута екранно време. 

Сега, да бъдем честни.

Ефектът отприемането на кокаин е страхотен, но няма нищо общо с десетсекундното мучене иквази-оргазмения тремор на героя на Боби Канавале. А той дори не изглежда зле втремори от подобен тип (справка – сезон 3 на Престъпна империя). Изобщо,избирайки плиткото не значи, че няма да се удавиш. А повечето образи в сериалагълтат вода здраво, с галоните. Пак там, на плиткото.

Начело отново сцентралния такъв.

Изключение е Рей Романо, чудовище, пръкнало се от собственияси комедиен калъп. Оливия Уайлд е похабен материал, в миманса се мяркатперсонажи, гледани сякаш десетки пъти в Семейство Сопрано. И пълнометражнитегангстерски опуси на Скорсезе. И май проблемът ми е най-вече с него: същияткъса огромни сочни парчета материал в многобройните си велики рокюментърита, атук стигат и просто нелоши кастинги за всичко от Боуи и Плант до Анди Уорхол,Пати Смит и Рамоунс, малко… айде, няма нужда.

Погледнато прагматично, концепцията на сериаламоже и да се побере и в една-единствена дума – дебит. На музика, каквaтоизбуява и прелива от стил в стил през 1973 г. На звезди и обикновени пчелици вголемия рок кошер – Ню Йорк е бил и винаги ще бъде огромен световен музикаленхъб. На парченца от легенди за клубове, рок, бунт и секс. Но погледнато същотолкова прагматично, има ли дебит, има и кредит. И все някой трябва да гоплати. Ето, наскоро от HBO освободиха Терънс Уинтър от проекта.

Милен Илиев не признава комфорта на златната среда. Боривселенския тристес с равни слонски дози от музика, кино и спорт.