Преди много луни индианците вярвали, че този, който ги снима, взeма част от душата им. Въпросът,който ги занимавал обаче, бил не дали да сеснимат, а кой колко е готов да даде, защото душата винаги си иска своето.

Онзи ден влизах в страницата на People of Sofia и видях, че под една отснимките някой е написал: „На мен ми сеструва, че са сменили фотографа. Усеща се много по последните няколко снимки,технически и творчески. Ако е така, жалко, онзи пич разцепваше с кадри, този неми е толкова интересен.“ Истината е, че онзи пич се казва Вихрен Георгиев иот няколко години именно той е човекът, който краде моменти и души пософийските улици. People of Sofia енегово дело и не само, че страницата не е сменила фотографа, но с все същияустрем и талант той продължава да разцепва с кадри, дори понякога душите ви дане са готови да се разделят с малко от себе си.

В едно неделно утро на ъгъла на Шипка и Левски се чакаме с Вихрен и по индиански предчувстваме, че ще имакакво да си кажем. Погледът му се движи бързо, пуши като комин – по неговитесобствени думи, и вижда в образи. Не търси нищо конкретно, то само го намира,при това – достатъчно често. Обожава да снима около Славейков и Гарибалди иказва, че няма перфектен кадър. Всеки е перфектен, ако те докосва. Има еднитакива снимки обаче – били идеални, ама нещо им куцало. Кухи. Изглеждат пълни,а като се вгледаш – вътре нищо. Докато говорим, снима червенокоса дама, седналав беседка при Докторската. Тя въобщене го забелязва, а ние после виждаме снимката. Вътре – всичко. Всичкото е и вспокойното неделно утро. На нас направо ни е леко неудобно, че се чувстваметолкова добре.

От какво трябва да ни е срам, питам, а той не се бави с отговора: “От това, че мразим различното, че сме толковаеднакви. Че не се учим да се променяме и да мислим. Абсолютно първосигнални сме.Трябва да ни е срам също, че се притесняваме и мислим основно за това какво ще кажат другите,което определено ни пречи да бъдем изцяло себе си.“, казва той.

Вихрен е намерил себе си-то още като юноша.Роден в Бургас, израснал в Русе, той си прави своя фотолабораторияв мазето и започва да учи. Промива погледи, проявява усмивки и така… до днес. Когатого питам дали все пак не се е срамувал някога – хей така, за спорта, ставасериозен. “Миналата година снимах един уличен музикант пред НДК.Първо го снимах отдалече, после се приближих и попитах дали може да му направяпортрет с няколко въпроса. Човекът ми поиска пари, в което няма нищо лошо, ноаз му обясних, че не плащаме на никого, за да го снимаме. След това поместихснимката му и диалога ни в People of Sofia.Не целях да го злепоставя, а да покажа реалната ситуация и че хората не трябвада ги е срам да си поискат, когато имат нужда. Всичко обаче се изтълкувапогрешно и на мен ми стана много гадно, след което изтрих поста. Това може би еединственият пост, който аз сам съм трил, без някой да ме моли за това. Тогаваме беше срам и то не от мене си, а от самата ситуация. На следващия ден раносутрин отидох отново пред НДК, намерих човека, поговорихме си и всичко станасупер, но тогава за пръв път усетих, че понякога, без да искаме, можем дапокажем нещата по погрешен начин.“

Не мога да не се зачудя, не му ли тежат всичкитетези души и променя ли го срещата с толкова различни хора? “Срещата ми дава усещането и възможността да ги разбирам. Да съм търпеливи толерантен. Да си задавам въпроса защо. Човекът е много сложно нещо. На пръвпоглед са много прости нещата, но тая простота е изградена върху много сложниособености и трябва да се мъчим да разбираме хората, а не да ги слагаме внякакви клишета, защото всичко далеч не е толкова елементарно. Като цяло вечевиждам по-общо картината.Тази голямата.“

Казвам му, че е сложна за виждане голямата картина. Не е за всеки, особено в момента. Живеенето стана трудно. Тръгва ли мусе, питам. Остава ли му се тук? Той ме поглежда и е категоричен.

“Умира ми се в Рим. Ако е пред фонтана ди Трѐви, ще есупер. Веднъж Мая Новоселска ми каза нещо много интересно – всяка душа ималюбима епоха. Душата копнее за този период, за 50-те, за 20-те или т.н. И товае същото. То не, че в България е лошо или нищо не се случва. Не, че не ми сеживее тук. Просто душата ми иска в Рим.“

Красива смърт ще да е, отбелязвам. Императорска идревна, ама все пак, докато сме още тук, в живеенето, за какво трябва „да имаме око“? Без да ме поглежда, зареял поглед в далечината, ми казва: “Трябва да имаме око за детайлите. Ние, българите, нямаме.Супер дребнави сме и това не е свързано с душевните нюанси и моменти. Дребнавосттани по-скоро е битова, ежедневна такава. Злободневни неща, които нямат абсолютноникакво значение, а през това време пропускаме онези, малките детайли, коитоправят големите работи. Има хора, които са родени да виждат голямата реалност.Пък ние, обикновените личности, които имаме грижи, ходим на работа и т.н., едостатъчно да имаме деликатността за детайла, очите за него. Много сме грубипонякога”

Съвсем нежно, докато говорим, слънцето леко се енавело и ни слуша, а ние преминаваме набързо покрай паметника Левски, златните кубета на Невски и свиваме някъде зад Двореца.Вихрен снима други, ние снимаме него, а мен не ме напуска смътното усещане, чесме в личната му територия. Сякаш София си е неговата мацка, която самофлиртува с други пичове с големи апарати, но знае, че за да е всичко точно и „вкадър“ трябва да се съблича само пред един. Него моля и за финал. За думи къмдрагия читател.

“Иска ми се драгият читател първо да си даде сметка с каквоиска да се занимава. Дали иска да прави лопати, кейкове, дали иска да рисува…Това става с много опити и постоянство. Когато разбере какво го прави щастлив и той самият щесе намери и всичко ще е наред. Като в изкуството. Изкуството не може дасъществува самостоятелно. То се е намерило с човека.То съществува заради нас,дори и само заради този, който го прави.”

На тръгване Вихрен ми казва, че всички трябва да се обичат, а аз още си мисля за любовта му с тоя странен град, с тази ехтяща София.Дали той е воайорът, който просто й се кефи заради готините кръстовища ищръкналите крайни квартали или тя го използва, за да може да има повече лайковев социалките.

Може пък просто да се обичат, както само столица ифотограф могат. Васил Панайотов написа, че без кожа няма любов . Любовта е докосванена външните органи. Любовта е неспокойна и трескава, а ние потвърждаваме, четочно такава трябва да бъде. Потвърждаваме също, че Вихрен Георгиев ще издавакнига. Тя ще се казва People of Sofia ище е нещо много специално. Нещо различно, което чакаме с нетърпение.

Портрети, истории и снимки, които не е показвалдосега. Луксозното книжно тяло ще ни влиза приятно, като бяло Victory от едновреме и ще е факт на 5-ти декември, а след това ще се съблече официално запредставяне на Софийския международенпанаир на книгата в НДК. Обещанието е за скрити парченца от откраднати душии много София. Такава, каквато само тя умее да бъде. Такава, каквато я обичаме –на разсъмване, гола и рошава.

Съблечена за този, който знае как да си поиска.Само с един кадър.
Не перфектният.
Истинският.