За това интервю е наложително да се подготвим много старателно. Веселина Седларска все пак не е случаен колега. Статиите ѝ, политически коментари, хуманитарни есета и кратки статуси често са най-отрезвителното лекарство за редица безумни събития.

След романа ѝ Кладенецът сме сигурни, че Веселина може и да плете художествени приказки добре. Само преди седмица от издателство Сиела пуснаха на пазара новия ѝ сборник България за начинаещи. Джаз от портрети и сюжети  – пъстър букет от портрети и истории, всяка от които илюстрира многоликия и понякога неподдаващ се на обяснения свят на българина. Като примерни зайчета се нареждаме първи на опашката, за да я разпитаме по-подробно за развитието на журналистиката от зората на демокрацията до днес и за това колко точно сме готини българите.

След Кладенецът се завръщаш към по-кратката сестра на литературата – журналистиката. Беше ли трудно да съчетаеш разказ с факти в България за начинаещи?

Писатели са ме убеждавали, че литературата е всичко наоколо, а журналистиката… ами, онези скучни неща, които се казват на пресконференциите, в изявления, в новините, интригите, скандалите. Журналистиката е всичко, също като литературата. Ако имаш интерес към човека и обществото, наоколо няма нещо, което да не може да се превърне в журналистика. Но тук вече се появяват граници:

Фактите трябва да са точни, разказът, който ги поднася, достоверен, човешкото достойнство – зачетено, общественият интерес – спазен. Журналистът е писател със строго дисциплинирано въображение.

В книгата читателят чува гласа на журналиста Седларска, политическия коментатор или писателя Седларска, но всичко е сякаш 100% Веселина. Кое беше обаче водещото ти Аз при създаването на книгата?

Книгата някак се създаваше сама. Аз трябваше само да забелязвам случките, историите, да ги запомням и след това да ги възпроизведа в думи. Така че водещ е бил любопитният, наблюдаващият човек у мен. 

Сборникът носи подзаглавието Джаз от портрети и сюжети. Какъв е портретът на българина? Ставаме ли по-„готини”?

Това е един от онези въпроси, на които както и да се отговори, ще е хем вярно, хем невярно. Уж няма такова нещо като средностатистически българин, а в същото време има една нишка, която преминава през всички нас и понякога тя става много видима. Особено на фона на чужденци, затова и в книгата има много истории с участието на чужденци. Често разликата между двама българи е много по-голяма от разликата между българин и човек от далечна държава. Но въпреки това, някак всеки от нас успява да разпознае българите на международно летище. Питала съм някои хора – по какво ги разпознаваш? Няма конкретен отговор (с изключение на един: „По това, че не четат книга“), отговорът обикновено е не знам, по всичко, личим си. Само че в тези истории в книгата съм се опитала да докосна по-скритите ни прилики, онези, които не си личат в чакалнята на летище, но ни придружават както общите ни песни, подправки, приказки, трапези, герои, орисия.

Що се отнася до втория въпрос: ние сме такива, какъвто е животът ни. Не можем да се похвалим, че животът ни е възможно най-добър, но затова пък е хубав. Така и ние: не сме най-добрите, но пък сме много готини.

Макар че се смееш, все пак зад думите ти прозира горчивина. Има ли как да напреднем в курса по България и от начинаещи да вдигнем „левъла”, нивото?

Надявам се, че книгата ми  е като живота, смехът и тъгата по нашите места вървят заедно. И че е обичлива, защото предпочитам да се смеем на недостатъците си, отколкото да им се присмиваме.

Една от загадките за мен е защо сме толкова прекрасни в малки количества и защо толкова проблематични, когато сме в голямо количество.

Един българин – чудесен! Много българи – амиии, бягай презглава и не се обръщай. Имам обяснения, разбира се – много малко време от дългата си история сме били свободни и сме имали своя държава. Оцеляването е ставало поединично, в самотно натаралежване, най-довереният човек – комшията, няма държава, от която да очакваш защита или справедливост. Тази пъпна връв, по която тече мисълта, че ако държавата е добре, то и аз ще съм добре, е рязана много пъти преждевременно. Както и у управляващите ни няма мислене, че ако отделният човек е добре, и държавата ще е добре.

Ако можем да постигнем това да сме добри в общност, ако можем да поемаме отговорност, вместо да се изживяваме като жертви, това вече наистина би било ново, по-високо стъпало.

Ако за начинаещите предлагаш джаз, какъв е музикалният фон за напредналите в уроците по България?

Напреднали не виждам. Ако ги имаше, сигурно държавата ни щеше да изглежда по-различно. Напредналите ги намирам повече в историята ни, отколкото в настоящето. Избрах думата джаз като жанр, защото последната дума от всяка история изтегля нова история и става нейно заглавие. А иначе нашият живот си тече в самобитния неравноделен български такт седем осми – ту така, ту иначе.

Ако можеше да избираш, къде би се родила? Отново ли би била „българка” или те примамват други възможности?

Аз вярвам, че хората не се раждат случайно на някое място. Усложних си кармата като доведох тук съпруга си от Будапеща, но поне не я доусложних никога с мисълта да живея другаде.

Има ли разлика в марципана от преди и марципана, който ядем сега? Вече не се редим на опашки, но сякаш пак не е достатъчно?

О, марципан се оказа различно нещо от това, което мислехме като деца. Тогава така наричахме имитацията на шоколад, а то се оказа смлян на паста обелен бадем. Не, сега не се редим на опашки. Сега тичаме по писти. Надпреварваме се по успех. И тъй като успехът се измерва с материалните придобивки, докато тичаме, си купуваме най-новия модел телефон, за да открием след три крачки, че вече са пуснали на пазара по-нов и ние пак сме изостанали. Това надбягване е изтощително, не носи нищо освен нова празнота на мястото на старата празнота, която си попълнил преди малко с нова покупка.

Мисля, че мерилото за успех е колко близо до себе си живееш.

Всяка последна дума от разказ дава началото на нов такъв. Поток на съзнанието, творческа изповед – колко още неразказани истории крие кутията на Веселина?

Намират се. Всяка следваща история е зад ъгъла.

Журналистиката преди и журналистиката сега. Ситуацията е „открийте десетте разлики” или всичко е както преди?

Това е целият ми живот, как се отговаря на такъв въпрос. Ще отговоря по най-краткия, но и най-честния начин. Нищо в журналистиката преди не беше така, както е сега. Нищо в журналистиката сега не е така, както го мечтаехме преди. Моята професия се размина с представата ми, с изключение на един кратък период около 90-те години на миналия век.

А къде е мястото на синия прозорец на Фейсбук в живота ни днес?

Фейсбук е инструмент. Като атома – можеш с енергията му да си изпържиш омлет, можеш да поразиш Хирошима. Като ножа – можеш да нараниш човек, а може и да си намажеш филийка. При днешното състояние на изострени отношения и разделеност го ползваме главно като нож – раняваме едни и мажем филийки на други.

Това е положението. Все пак, колко ни пишеш след това интервю?

Подготвили сте си домашното за пълна шестица.

Книгата на Веселина Седларска България за начинаещи. Джаз от сюжети и портрети можеш да имаш срещу 13 лева от Сиела.