Минута след пет следобед чувам гласа й. Пита дали я очакват. После и отговор: “Да, очакват ви, масата ето там…”.

Цветана Манева пристъпва тихо, но уверено, поглежда ме, казва, че това е любимата й маса – всяка седмица идват с Явор и избират тази маса.

“Какво ще желаете?”

Един зелен чай, един ментов чай. Разменяме думи, още броени минути и двамата сме готови за разговор. Диктофонът е включен на запис, опитвам се да е незабележим, но в тази атмосфера, малко след пет, когато има едва още трима-четирима души в Checkpoint Charly, това не е особено трудно.

(интервюто е част от поредица на Дарик, в която интервюираната дама определя коя да бъде следващата, с която ще разговаряме)

Константин Вълков: Провалът. Какво е това?

Цветана Манева: За мен провал е когато не съм си свършила работата. Тогава считам, че съм се провалила. Че не съм постигнала това, което съм искала. Не че съм се вкопчила и искам да е непременно успех. Аз съм много взискателна и критична към себе си. Винаги откривам, че не съм оценила нещо по пътя, докато съм си вършила работата. И това е, че прекалено съм мислила за крайната цел. И съм пропускала това, което се е случвало по пътя. Така че за мен провала е нещо полезно.

КВ: Страхът от провал обаче пречи на взимането на определени решения.

ЦМ: Никога не знаеш. Първо никога не искаш да се провалиш. Не можеш да знаеш дали ще се провалиш. Или ще успееш. Тогава няма никакво основание да се страхуваш. Страхът ли? Страхът за мен е някакво субективно усещане или оценяване на конкретни обстоятелства.

КВ: От какво се страхувате?

ЦМ: От лоши хора много се страхувам. От подли, от лицемерни хора. Човешкото предателство ми е голямата болка, основният ми недостатък или грешка в живота, е да вярвам на хора, които не са заслужавали това. Влече ме да вярвам на хората. Професията ме накара да бъда по-концентрирана, когато общувам с хората. И да не се уповавам само на казаното от тях, а да гледам очите, мимиката, жестовете.

КВ: И когато предателството се случи…

ЦМ: Винаги съм изненадана. След това си казвам – е, да, ясно беше, започвам да си връщам лентата, къде, кога, какво. Но не излизам като пораженец от предателството, защото си казвам – ето, научила съм още нещо. С успеха всеки се справя лесно. Деликатесно, но вкусно меню. Това е за успеха. Но с провалът трябва да си правиш избори.

КВ: Вие предавали ли сте някого?

ЦМ: Извинявайте за самомнението, но мисля, че не съм предавала никого. Аз съм доста, бих казала, крайна. Радикална. И когато имам да казвам нещо предпочитам да го кажа на самия човек. И то частно, лично, интимно. Така че той е получил някакъв сигнал, предупреждение, не мога да го считам за предателство. Не съм заела на никого мястото. Не съм се борила за чуждо място. Така че не мога да кажа. Не съм отнела съпруга на никоя. Аз опитвах и успях на третия път да постигна това, мечтаното (смее се). 

Растях много чувствително, емоционално дете. Но да се засегна от дума, това май беше последното. Но друго, да речем, знаете ли – небето пред буря. Червените облаци. Тътенът. Всичко това ме довежда до някакъв емоционален момент на тревога, на ужасното усещане на зависимост от неща, които въобще не знаеш какви са.

КВ: Говорите за думи. Коя е най-хубавата българска дума?

ЦМ: Най-хубавата българска дума за мен е нежност. Н-е-ж-н-о-с-т. Защото винаги ми се иска винаги около мен да има нежност и добри приятели. Но и друго, мисля, че най-хубавата, ох, любов е най-хубавата дума.

КВ: Връщате ме към темата обич и любов, двете думи в българския език…

ЦМ: Да, в българският език. Обич е думата, която използваме за всичките си роднински връзки и в случаите, когато казваме, че да, аз обичам този човек. Или – ние сме само приятели, т.е. да прикриеш някакви други помисли, които имаш, други аспирации. Но хубаво е, че има две думи. Завиждам на англичаните. Те имат една дума за правосъдие и това е. А ние колко имаме (смее се), колко инстанции, разпиляна работа.

КВ: Къде е болката, като говорим за обич и любов.

ЦМ: Няма начин как болката да изчезне. Във всички ситуации на любовното чувство и на неговото развитие, първо треперенето, тревогата по-точно, не физическата болка, тревогата докога ще трае това. Първо това ли е. После докога ще продължи. Докога ще трае. Такива съмнения. Ужасът и болката от това да не бъдеш изоставен, което е тъжно. Накърнява. Но важното е човек да бъде доволен от това, че обича, че е влюбен. Че носи в себе си това чувство любов. Не е сделка. Не може непрекъснато да искаш и от другата страна. Щастието е тогава, когато ти обичаш. Когато усетиш това у себе си, че обичаш.

КВ: Как превеждате, но не буквално, фразата “любовта на живота ми”. Така казана значи е само една.

CM: Не, не мисля, че е само една. Тук не съм съгласна. Не мисля, че е само една, не е само една. Защото това трепетно чувство не се усеща само един път. Не е само с този, с когото си се свързал. Освен това го изпитваш към децата си. Не изпитваш само обич. Болезнено ги обичаш. Просто болезнено. Когато загубиш майка си, тогава разбираш колко много любов си получавал от нея. Аз така, през годините, имам чувството, че съм пропускала и много рядко съм й казвала колко я обичам. Може и да не е така, но си го помислях, защото тя го е правила с цялото нейно поведение, с нейното отношение, с нейното доверие към това, което правя. С цялата й благосклонност, благост към мен. Независимо от, ох, независимо от взискателността й, остротата, тя беше католичка. И там католиците имат едно особено чувство за ред, отговорност и чак тогава е дисциплината. Ако знаеш какво е ред и ако си отговорен, има дисциплина.

КВ: Относно най-хубавите български думи, направихме проучване, попитахме слушателите на Дарик, те посочиха 25, сякаш обаче ми се струва, че думите обхващат детството и годините след съзряването, ала училището като такова не присъства. Говорите за ред, отговорност, дисциплина – някакви неща, които несъзнателно свързвам с ученическите години.

ЦМ: Ами няма ги. Това е такъв период, в който си много хвъркат, разпилян. Лаком. Неустановен. Сам не се знаеш какъв си. И затова е така. Оказа се, че – пък и другите го забелязват – но да продължа, аз мисля, че съм центрирана. Имам център. Не мога да кажа точно какъв, но знам кой ми го е създавал. Това е майка ми. Това е баща ми. Това е сестра ми. За жалост и тримата ги няма. Това е Явор. Центрират ме децата ми. Центрират ме като енергия, защото давайки им свобода сами да решават и да се справят като винаги могат да разчитат на мене, но това за мен е и безпокойство. Безпокойство е, да не им се случва нещо, да няма толкова препятствия. Да не им се случват неща, които да ги затрудняват. Защото всичко е преодолимо на този свят. Всичко.

КВ: Казват, че актьорите взимат себе си много насериозно.

ЦМ: Някои да. Успехите в театъра и в киното довеждат до това у някои. Пленяват се. Аз не съм такъв случай. Аз не мога да се понасям така, по телевизията по-мога да се приема, но тук отварям скоба – още първият път, когато се видях на голям екран, обемът на главата ми ме ужаси. Видях се като нещо ненормално с толкова голяма глава. Пет пъти по-голяма отколкото е в действителност. И това усещане не ме напусна. Но така като някои се фиксират в себе си, успехът, ръкоплясканията, комплиментите, някакво политане… Хубаво е да приемаш и успеха и неуспеха здраво стъпил на земята.

КВ: Коментирайте репликата на Кристо, че артистът не се пенсионира, а просто умира.

ЦМ: Ами да. Аз се пенсионирах, но продължавам да работя (смее се). Просто спазих закона на страната. Пенсионирах се и след това станах преподавател в Нов български университет. Продължавам да работа. Артистът умира, да, няма как да се пенсионирам и да се отделя от професията си. Ако съм в немощ, разбирам, физическа немощ или не дай Боже друга, разбирам, но дори и да не мога физически, да нямам сили, аз ще продължавам да се интересувам от театъра, от киното.

КВ: Продължавате да се интересувате казвате. Изнервя ли ви, когато гледате лоша игра на сцената?

ЦМ: Не ме изнервя. Става ми тъжно. И неудобно. Толкова съм съпричастна, че го приемам върху себе си. Небрежно свършената работа, спекулативното и евтино общуване със зрителя, да го поласкаеш, да го погъделичкаш, да го разсмееш, е евтино, недостойно. Смятам актьорската професия за много достойна. Трябва да си много предан. Получават се нещата тогава, когато си отдаден много. Много отдаден. Но не давай всичко на 100. Никой на иска на 100. Дай това, което трябва. Най-важното нещо в изкуството е мярката. Така че “на 100 процента” не винаги върши работа.

КВ: Търсят ли ви за съвет?

ЦМ: Специално някой да ме е търсил да се посъветва, хм, повече е било във връзка с житейски ситуации. Във връзка с професията, понякога ме питат, аз казвам впечатлението си. На студентите – дефакто ежедневно ги съветвам. Но повече им давам кураж.

КВ: Харесвате Маргьорит Дюрас. Една нейна фраза, ако цитирам правилно, е, че най-добрият начин да запълниш времето си е като го пилееш.

ЦМ: Като не знаеш какво да правиш, като не можеш да се концентрираш да правиш каквото и да било, да, пропилей си времето.

КВ: Но другата фраза е по-интересна, когато дамата казва “много рано в живота ми вече беше твърде късно.”

ЦМ: За Дюрас, да ви кажа, това само тя си знае. Тя е невероятно създание. Самосъздала се. Измислила се. Толкова провокативна. До болезненост, не само за другите, но и за себе си. Физически адски устойчива. В същото време с изумителната способност да се движи в реалното време, така да борави с миналото, да намества непрестанно бъдещето в настоящето. Това е много странно. Размества времената. Това ме поразява. Жесток човек е.

КВ: Но как една жена съхранява себе си, когато толкова рано, стане твърде късно. Толкова рано ви се случват безкраен брой успехи.

ЦМ: Да, така е, пък се съхраних (смее се). Много неща ми се случиха. И предателства, и назидателни акции, и свързани със смяна на системата, списъци по театрите. Въобще всичко. Болезнено е, не се чувствам обидена. Но усещането за самота. Изведнъж телефонът спира да звъни. Никой не се обажда. Пусто. Става пусто. И тогава си казваш – значи те са били с мен, само защото мога да им бъда полезна понякога. За каквото и да е. За нещо практично. Това ме засегна ужасно, засегна достойнството ми.

КВ: Какво прави човек в такъв момент. Когато е пусто.

ЦМ: Започваш отново. Отидох в самодейния театър в Дупница. Напуснах държавния театър, в никой театър не ме искаха. Никой не ме искаше. Гледаха на мен като на прокажена. Може би преувеличавам. Но все едно, не искаха да си имат работа с мен. Всеки мислеше, че започва на чисто. Или се стараеха да се дистанцират от всичко предишно, от което е било. Някои направо започнаха да пишат ново минало. За да се разпишат като демократи. И поведението им спрямо мен беше такова, за да се олихви в бъдеще. Някаква индулгенция за развитието им в бъдеще време. А аз си казах – започвам от нула.

КВ: Към какво имате нетърпимост, освен към предателството?

ЦМ: Към лъжата. Към бруталност. Защото никой не си дава сметка, но лъжата и бруталността раждат агресия. Минавайки преди това през целия практицизъм, заради който се използва лъжата и измамата. И настървява амбициите. Стига се до чудовищни неща. Най-страшното е, как да го кажа, много лесно се стига до цинизъм. Никой не счита, това е страшно нещо. Но практицизма, дори личният ти практицизъм за живеене като имането, да имаш нещо, това е цинично спрямо собствената ти душевност, така си мисля аз. Можеш да направиш нещо друго, можеш да отидеш на пътешествие, а не да си смениш автомобила. За това казвам, че е цинично. Практицизмът води до цинизъм.

КВ: Явор. Вашият Явор. Моят син се казва Явор и след час ще го взема от детска градина, понякога си мисля, че в един момент в живота на децата започва да навлиза тарикатлъка като дума. Някакви хора, някъде, показват им, че в тази страна можеш да се справиш с тарикатлък. Какво мислите за тази дума?

ЦМ: След като имаме герой Бай Ганьо, то не е от сега това. Учителите в детската градина и в училище не учат на тарикатлък, но въпросът е как ги учат на другото. На това, което трябва да се следва, да бъде. Колко им е трудно на учителите, на възпитателите, как се обезценяват нещата. Пример от вкъщи, от семейството – много е важен. Ако бащата е тарикат и синът ще стане тарикат (смее се). Да, така е.

Но за тарикатлъка, за тия всички хитреци, мисля, че е повече комплексарство. Те нямат достатъчно самочувствие. Като нямаш усещането за чест и достойнство започваш да измисляш, да си тарикат, за да бъдеш забелязан, за да те отчетат. Да те отразят. Аз направих това, онова. Може да е лошо, обезателно е лошо, в повечето случаи повечето тарикатлъци са с непохвални постъпки.

КВ: Друга дума от най-хубавите български думи е мечта. Но какво се случва, по дяволите, когато една мечта се сбъдне?

ЦМ: Не е много хубаво. Не е. Аз съм много внимателна с мечтите вече. Пътят да мечтата е важен, но осъществяването, постигането на мечтата според мен не е най-щастливият миг. Имам чувството, че с всяка осъществена мечта все повече обеднявам.

КВ: И затова сте внимателна с мечтите, интересно.

ЦМ: Внимателна съм, да. Духовно обеднявам. Тъй като съм реалист, пред мен няма кой знае колко пътя, имам една отсечка. Финалната. Много внимавам за какво да помечтая.

КВ: Спомнете си за някоя мечта.

ЦМ: Искала съм да летя в космоса. Като по-малка исках да стана трактористка. След това летец. После, как се казва, беше по времето на един руски сериал, Щирлиц.

КВ: Седемнадесет мига от пролетта.

ЦМ: Седемнадесет мига от пролетта. Епохален. Това напрежение на героя. Напрежението се пренасяше върху мен. Та мечтите ми бяха такива. Не съм мечтала да стана балерина, принцеса, това не. Не съм искала това. Мислила съм да бъда и лекарка, затруднява ме гледането на кръв обаче. Малко губя самообладание, омекват ми коленете. Въобще човешкото страдание, особено като се отнася до деца, ме омаломощава. Мечтала съм за много неща. Като бях малка тичах, много бързо тичах. След това играх земна гимнастика, гребане. Лодка.

КВ: Гребане?

ЦМ: Е как, да. Гребане. Езерото в Пловдив. Езерото в градината. Мама все казваше, посочвайки с ръце, че ще вземат да ми станат ей-такива, двойни раменете. И те са ми широки, не знам дали от това. Но за космоса, патосът от излитането на космонавт, непрекъснато се реех, какво става там, попадаш там, излизаш, няма никой. Вселена, галактика, къде свърша това. И вечният въпрос кои сме, откъде сме и защо сме. Това ми е мечта да го разбера. И за тази мечта съм смела. И тези въпроси си ги задавам, защото знам, че няма кой да ми отговори.

КВ: Физическата връзка с предметите. Имате ли такава?

ЦМ: Нямам такъв предмет, с който не бих могла да се разделя. С хората ми е трудно, но с предметите. Има нещо ужасно във всичко това, което имаш, то те надживява. И това са неща, които другите нямат такова отношение. Те ще бъдат изхвърлени. Както празнуването на рождени дни. Толкова тържества правихме, и аз, и Явор, но вече ми е абсурдно.

КВ: Няма как да не помните празнуване на ваш рожден ден.

ЦМ: Е да, помня онези тържества, които бяха с помощта на Георги Тошев, те бяха впечатляващи. Фотоизложбата. После инсталацията. Вълнуващо е. Оценявам го. Задължващо и изтощително. Но мисълта ми беше, че има абсурд в това. Да празнуваш и с голямо веселие да отбелязваш съкращаването на годините, които ти остават… (смее се). Стават ми несъвместими двете неща. Знам, че хората регистрират някакво чувство, което имат към теб. Симпатия, антипатия.

КВ: Парите. Когато сте имали повече, когато сте имали по-малко. Мястото на парите във вашия свят.

ЦМ: Имала съм по нашите мерки много спечелени. Години, в които съм снимала повече от два или три филма, както се е случвало. Нямала съм. Естествено студентските години. Такова нямане. Ранните ми години в театъра. Не съм пушила, за да мога да си купя един чифт обувки. Един месец като не пушиш. Правех такива сделки със себе си. Винаги съм искала да имам това, което ми е необходимо. Защото това, което само ми се е искало да го имам, а не ми е било необходимо, то някак остава неизползвано. Превръща се в излишно. Никога не съм изпадала, не съм била в мизерия. Не съм била лишавана от това, което ми трябва, докато растях.

Но не съм имала много кукли. От един рожден си спомням, че татко – светла му памет – беше ходил с театъра на турне, като се прибра ми донесе един такъв глинен, керамичен заек. Заек, който се пълни с вода, но и свири. Беше много неочаквано. Защо ме впечатли толкова този заек и досега не си спомням. Като го счупих, по мое невнимание, бях много трагична. Не си спомням какво толкова фатално ми се видя.

Имането не ми е страст. Нямам увлечение по коли, не обичам да карам. Мисля, че – за жалост – непривично за артистка, аз се оказах не достатъчно суетна. Имането е свързано доста със суета.

КВ: Кариерно защо човек се движи напред. Защото иска да постигне нещо. Да е финансово успешен. Защото търси промяна. При вас какво движеше кариерата ви напред.

ЦМ: При мен всичко, което правя в театъра, е много добре замислено. Имала съм шанса, че работих с режисьор като Любен Гройс, тринадесет години, негова е заслугата аз да имам това си положение в професията си и уменията. В нашата професия чрез ролите, чрез образите, чрез цялата включена емоция, се дава възможност да работиш със сърце, с душа, с мислене. Много трябва да се мисли в нашата професия. Това дава възможност да разбираш себе си. Винаги съм била любопитна какви са ми параметрите. Колко ми е дълбочината. Колко ми е капацитета на мислене. Чувствителността ми.

Сега, когато говоря, започва да ми трепери гласа, защото понякога това изисква ужасна безпощадност да си казваш ама сега това какво е, това на нищо не прилича. Но се научих на взискателност. На упоритост. Актьорството е едно пътешествие към себе си, което не свършва. Свършва, както Кристо казва, когато артистът умре. Това е прелестта на тази професия. Другото, свързано с успеха – цветята, аплодисментите, не, не. Чудо е това, във всичките объркани времена и в този толкова притеснителен свят, който става все по-жесток и по-лош, влизат хората в театъра, дават пари, немалко пари, съотнесени към цялото ни положение в държавата. И дават два часа от живота си, за да те гледат. За мен това е адски отговорно. Страшно е. Задължава ме.

КВ: Кога разбрахте, че сте добра в това, което правите?

ЦМ: Не мисля, че напълно съм го разбрала. Мисля, че все още се опитвам. Знам, че имам определени умения. Че мога по-лесно да се справям. Че имам тренирана мисъл да влизам в тази материя. Не мисля, че съм успяла. Както не можеш изцяло да разбереш един човек. А опита, да си свършиш работата както трябва, задължително трябва да успееш да разбереш героинята си. Трябва да я разбереш. Защото трябва и да я защитаваш. Аз съм играла Медея и съм я защитавала. Защитавала съм я. Човек не се ражда кръвопиец, убиец. Не лежа на това, че съм добра и ще се справя. Всяко нещо, което започвам, го започвам от нула.

КВ: На английски фразата е “coming of age”, моментът, в който съзряваш. Вашият такъв момент?

ЦМ: Има определени роли, които бяха подстъпите към умението да се справя. Първата беше Нора. Втората беше тежка, втората беше Жулиета, защото вече бях на 30 години. И Медея. И още една роля има, това е от Нирвана на Константин Илиев. Аз имам преклонение пред Яворов и цялата му биография, има много документален материал в пиесата, писмата на Лора и Яворов. И моментът, когато Георги Дюлгеров засне Мера според Мера и аз гледах това, което съм направила и имах чувството, че някой друг го е правил. Казах си, че е невъзможно аз да съм го правила, да изглеждам така. Изразът ми да е такъв. Въобще като чужд човек се гледах. Особено е. Не съм изпитвала възклицание по себе си, но съм оценявала момент, който е направен просто, точно. Чисто. Вълнуващо.

КВ: Гордост?

ЦМ: Много се пазя да употребявам тази дума. Горда съм с това, което ме заобикаля, с най-близкото ми обкръжение. С Явор. С внуците ми. С дъщеря ми. Горда съм от всяка проява на човешка добродетел без лично да ме касае или засяга. Имам опасение нещо да не ми превърти и да стана горделива, въпреки, че си казвам, че е много късно, аз съм презряла, за да ми се случи такова нещо, след 70-те си години, 73-74 години, къде да стана горделива.

КВ: Театърът и киното ви взимат огромната част от живота, а другата част от живота ви?

ЦМ: Другата част се е съобразявала с тази част, която е свързана с работата. Понякога съм имала угризения, когато съм била много заета. Угризения и към Явор, и към дъщеря ми. Но ме е крепяло това, че те знаят колко силно и здраво ги обичам. Ако я няма работата, другото е толкова, Господи, толкова неинтересно. Толкова… Няма да ми е достатъчно само другото.

КВ: Герой. Героите ви?

ЦМ: Нямам такъв герой, на когото искам да приличам. Да стане последовател. Нито в дейността, която упражнявам. Нито в идеологията. Има личности, на които много и искрено се възхищавам. Но аз винаги съм искала да приличам единствено и само на себе си. Зверски съм се борила за собствената си индивидуалност. И никога да не кажат – тя прилича, Цветана прилича на еди-кой-си. Предпочитам някой да прилича на мен.

Аз съм почитателка на английската история, страшно харесвам английската история. В какъв смисъл? Аз я знам от това, което е написал Андре Мороа в История на Англия. Там е страшно. Величествено е. И сега като се случи това с Брекзит, не помня точно, но в книгата има едно изречение на мъдрец, умник, философ. Та той казва, че англичаните винаги трябва да помнят, че са съседи, само съседи на континента, а не част от него.

КВ: Андре Мороа свързвам с фразата, че времето от пет до седем, впрочем и сега се срещаме по това време, та времето от пет до седем привечер може да бъде цяла вечност, ако цитирам правилно.

ЦМ: Ами хубаво е това време. Първо е някакси тайнствено. Когато денят си отива. И докато се настани хубаво вечерта. Икиндията. Това е специално време. Тия два часа са особени. При нас в театъра това време е свързано с подготовка. Отиваш в театъра, гримьорната, приготвяш се, от седем часа започва спектакъла. Тази енергия. Нещо бушуващо става у човека. Усещане, че ще се случи, а то няма никаква причина да е така. И в театъра е свързано с цялото влизане в кондиция.

И изгревът обаче е хубав. Особено на морето. Винаги става тъмно, ужасно тъмно. И ужасно тихо. И чак тогава започва да изпълзява на хоризонта една светлинка. Докато червеното петно се покаже. Тази тишина. Или когато стане много тъмно. Тази тъмна нощ над морето. То и да е бурно през нощта има една тишина, вълните са тихи. И е много тъмно и тихо. Когато няма звезди.

КВ: Знаете за идеята на този проект, вие избирате коя дама да интервюираме след вас. Интересно ми е да чуя.

ЦМ: Аз искам да интервюирате, ще използвам българското определение – общественият защитник г-жа Мая Манолова. Много високо я ценя. Ценя нейната съпричастност към това, което се случва, отзивчивостта й към хората. И енергията, с която върши това. Дори в моментите, когато трябваше да се грижи повече за себе си, отколкото за другите. Рядко се случват такива хора и съжалявам, че не я познавам лично. Но интервюирайте нея.

***

Слушайте поредицата интервюта по Дарик радио. Проектът се осъществява със седействието на Honda.