Ако в началото на 70-те години на 19-ти век имаше социологически проучвания и средвъпросите питаха “Как оценявате дейността на БРЦК?”, е твърдевероятно българските революционери да имаха не повече от 3-4% подкрепа,щяха да са обект на масово неодобрение и още по-масово щеше даима хора, които да са отговорили с “Нямам мнение”.

Радикално настроенитебългарски емигранти в Букурещ щяха да са с нисък рейтинг, защототова, което те изповядват, е напълно обратното на народопсихологическите“Преклонена главица сабя не я сече” и “По-добре черен хляб,нежели черни забрадки”.

Русофили vs. туркофили

Дълго време срещуреволюционерите са всички останали. “Добродетелната дружина”,например, съставена от русофили, възрастни бизнесмени,категорично се противопоставя на радикалните младоци и на практика е простоизразител на официалната руска политика.Феодалните старци”вярват, че българският народ би следвало да се освободи само и единствено спомощта на Руската империя. Това би намалило възможността за загуби, коитотехните бизнеси биха понесли. Икономическите интереси на голяма част от тезитърговци са свързани с различни по големина и мащаб обществени поръчки,както от руското правителство, така и от османското. След пълния неуспех наРусия в Кримската война (1853-56) и нежеланието, а и неспособността й дапремине на юг от Дунава, Русия се ползва с широко неодобрение средбългарите, и особено сред все по-радикализираната младежка емиграция.През 1861 г. същата Добродетелна дружина се опитва да изкупи и унищожи целиятираж на брошурата „Преселение вРусия или руската убийствена политика за българите“, издадена от ГеоргиС. Раковски. И все пак през 1866-67 г. Добродетелната дружина, най-вероятно с рускипари, започва сближаване със Сърбия и дори финансово подпомага Втората българска легия. Това е резултат от официалната политика на Русия,според която българи и сърби трябва да създадат голяма славянска държава наБалканите. След като този план очевидно се проваля, Добродетелната дружиназапочва да работи за дуалистична турско-българска държава, но и тези планове саосуетени от сложната геополитическа и икономическа обстановка.

Борците за независимабългарска църква също в мнозинството си не били привърженици на крайнитемерки, предлагани от младоците. Някои от водещите църковни активистипредпочитат с характерна за Ориента леност да работят за българската кауза, нов тясно сътрудничество с османските власти. Неслучайно българскитереволюционери определят по-голямата част от църковниците като туркофили.Част от църковниците действително работели толкова добре и били толкова близкисъс султана и неговите подчинени, че не било рядкост някой да  бъде обявен за турски агент. Напризивите за постепенно и устойчиво откъсване от Османската държавареволюционерите отговарят с оназипопулярна Каравелова фраза: “Свободата не ще екзарх, а Караджата!”. И все пак през 1870 г. турският султаниздава ферман, с който признава българската екзархия, а с това и”новата” религиозна група, която има статут на отделен народ врамките на империята – българите.

Българският път

Практикът нареволюционното движение, Васил Левски, пръв не просто обявява, че само съссобствени сили можем да се освободим от пет вековното управление на Османскатаимперия, но и започва активно да работи за изпълнението на този проект.Организира местни структури, които биха му позволили  да разгърне по-широко дейността на неговатаВътрешна революционна организация. Левски открива филиали и офиси,които би трябвало да набавят всички необходими ресурси за осъществуването на големияпроект, на Делото – всенародно българско въстание, което да отхвърлиосманската власт. Тази власт се характеризира с широко разпространенакорупция по всички етажи на властта, а също и с бавна, тромава и неефективнаправосъдна система, неработеща пазарна икономика и монополи. Има многократниопити за реформи, които са налагани от западноевропейскитедържави. Но дори въведената през 1876 г. Конституция не успява дапостигне очакваното оздравяване на икономиката и да преодолеетежката икономическа криза.

Въпреки разбиването отстрана на османски служби за сигурност на организиранатареволюционна мрежа, което довежда до обесването на Васил Левски, другибългарски революционери успяват да продължат по автентичния български път и всепак вдигат въстание, макар да нямат подготовката, за която е мечтаел Левски.Тъкмо това въстание, вдигнато през април 1876 г., и неговото брутално и кървавопотушаване успява да привлече вниманието на международната общност.Разбира се, появяват се хора, които твърдят, че революционерите са разклатилистабилността, а също така мнозина задават въпроса “А къде бешеБРЦК, когато…?”.

Освобождението епостигнато, след като все пак армията на Руската империя се изправя срещуармията на Османската империя. Макар да е твърде вероятно Васил Левски никогада не е казвал “Който ни освободи, той ще ни пороби”, тъкмо такастава.

Русия не само временно управлява новоосвободените български територии, но, освен Санстефанскиямирен договор, подписва и Берлинския договор, който разпокъсва българскотоетническо землище.

И все пак… благодаря засвободата!

И все пак, независимо отигрите и козните на руското правителство, няма никакво съмнение, че хиляди несамо руски, но и финландски, и румънски войници са си оставили костите поземите ни, водени от искрената и дълбока вяра, че го правят, за да освободятбългарския народ от гнета на чуждото управление. Не на правителството им, а натях, както и на българските революционери и опълченци, които също жертвахаживотите си, благодаря!

Благодаря за извоюванатасвобода, която е по-ценна от хляба! 

И благодаря лично, защотовсичко на този свят е лично.

*Всяка прилика с реалнилица, събития и процеси от нашето съвремие е напълно възможна.