I heard you paint houses.

Чувал съм, че боядисваш къщи. Това е първото нещо, което синдикалният лидер на превозвачите в Америка, небезизвестният Джими Хофа, казва на Франк Шийрън – Ирландеца. И е прав – защото в престъпния свят да боядисаш къща означава да убиеш някого, да боядисаш дома му с неговата кръв. „Ирландеца“ е човек за мокри поръчки на мафиотския бос Ръсел Бъфалино и до края на живота си, а кой знае – може би и след него, ще търси покой за душата си въпреки множеството къщи, които е боядисал.

Историята на този човек, чиито най-близки приятели са именно Хофа и Бъфалино, и който на смъртния си одър изповядва вината си за убийството на единия по поръчение на другия, изглежда като перфектната кулминация за кариерата на един от най-вълнуващите режисьори в световното кино – Мартин Скорсезе.

Скорсезе на 86-ите Оскари (Photo by Kevin Winter/Getty Images)

От онзи миг, в който майката на 4-годишния Марти го води да гледа заклеймения от Католическата църква Дуел под слънцето (1946), цветен във всяко едно отношение уестърн с Грегъри Пек и Дженифър Джоунс, Скорсезе вероятно не е преставал нито за ден да бъде влюбен във филмите. Наред с въодушевлението от ярките образи обаче, в сърцето на детето се загнездва и вината заради изпитаната от забраненото емоция. В интервю пред пълната зала на Британския филмов институт Скорсезе нарича противоречивото чувство, обзело го тогава, с думата „страх“.

Но съдейки по живота и филмографията на големия майстор, по-точното име за усещането му сякаш е „безпокойство“. Дълбоко безпокойство – едно истинско море от опониращи си желания, сблъскващи се възприятия и безкрайни дилеми. Повечето киномани са добре запознати с факта, че още в ранна възраст Скорсезе се е колебаел дали да не стане католически свещеник, но все пак избира лоното на киното. От прекрасния му документален филм Лично пътуване с Мартин Скорсезе през американските филми (1995) пък разбираме за друг вечен спор, разпъващ на кръст режисьорската му чувствителност – между стремежа към авторско себеизразяване и комерсиалните императиви.

Мартин Скорсезе (Photo by Alberto E. Rodriguez/Getty Images for DGA)

Могат да се посочат и други диалектични двойки, оставили своя отпечатък върху житейския и творчески път на Скорсезе, но може би най-значителна в случая е битката между словото и изображението. Пред Американския филмов институт режисьорът коментира тази битка така:

Аз идвам от култура, която не беше ориентирана към писменото слово. Става дума за хора от работническата класа, или по-долния пласт на средната класа. Родителите ми не са завършили училище… и в обкръжението ми се наблягаше на образите, филмите… впоследствие и на телевизията. Аз бях изложен повече на визуалния език, отколкото на писмения. За съжаление, смятам, че винаги е имало дисбаланс в полза на литературното изразяване… тирания на словото над образа. Но по мое мнение визуалното е също толкова важно.

И макар че донякъде отдава предпочитанията си на визията, Скорсезе не е визуален тиранин. Напротив, най-завладяващ в неговите филми е точно водовъртежът за сетивата, играта на привличане и отблъскване на изображения, думи и музика. Една от многото запомнящи се сцени в Добри момчета (1990) е чудесен пример в тази връзка. Камерата бавно и грациозно танцува върху шокиращите образи на убитите участници в прочутия обир на Луфтханза, под звуците на кодата от “Layla” на Ерик Клептън и насмешливия, циничен и брилянтен като актьорско изпълнение глас зад кадър на Рей Лиота (в ролята на Хенри Хил).

Скорсезе получава номинация за наградите на гилдията на режисьорите за Вълка от Уолстрийт. (Photo by Alberto E. Rodriguez/Getty Images for DGA)

Началото на Жестоки улици (1973) е още един такъв пример. В няколко кратки сцени, най-въздействащата от които вероятно е посещението на Чарли (Харви Кайтел) в църквата, Скорсезе демонстрира умение с леки движения да придаде на киноразказа впечатляваща дълбочина. Виждаме Чарли, който тъкмо се е изповядал, а задкадровият му глас подчертава деловитоста на поведението му:

“Нали знаеш през кое ми е за тия неща [молитвите]… Те са само думи. Това може да устройва другите, но за мен просто не е окей. Имам предвид, че ако сгреша, искам да заплатя за грешката си по моя си начин. Та, искам да направя собствено покаяние за собствените си грехове. Какво ще кажеш, а?

Но всичко това са глупости освен болката, нали? Болката от ада… Тя е вечна. Не можеш да се ебаваш с вечността. Болката от ада е два вида: тази, която можеш да пипнеш с ръка, и тази, която чувстваш със сърцето си, душата си… И знаеш ли, по-лошата от двете е духовната.”

След този монолог църквата рязко е заменена от бар с полуголи момичета, а тишината отстъпва на The Rolling Stones и песента им “Tell Me”.

Така забележително е поставен конфликтът между видимия, шумния, сетивния свят, света от плът и кръв, и невидимия, тихия, духовния свят – един от централните конфликти не само за Жестоки улици, но и за цялото творчество на Скорсезе. Персонажите на ръба, в чиято същност стои борбата между материята и духа, са тези, които сякаш най-много интересуват режисьора. „Герои“ като престъпниците, алчно преследващи материално благополучие, прибягващи до лесните решения – кражби, насилие, убийства. Но тези решения имат своята цена и Скорсезе не им спестява плащането ѝ.

Хенри Хил от Добри момчета и Сам Ейс Ротстийн (Робърт де Ниро) от Казино (1995) – в края на съответните филми световете и на двамата са разбити. Саморазрушили са се, сринали се под тежестта на огромни апетити за още, и още. Разбира се, героите съжаляват само за едно – че ще трябва да се опитат да се примирят с по-малко, отколкото им се иска. Липсата на насита, на пълно удовлетворение, на покой – това е цената, която плащат и ще плащат те.

“Още от първия прочит откликнах на гнева и на яростта, а и на самотата – на онова чувство да бъдеш постоянно в периферията… в крайна сметка успях да изразя всичко това в Жестоки улици. След това, в Шофьор на такси, успяхме да разгърнем идеята за това какво е да бъдеш просто наблюдател и никога да не се впишеш в средата си. Спомням си как преди няколко години Боб де Ниро откри първия фестивал Трайбека и как в речта си каза, че винаги се е опитвал да намери своето място и сега най-сетне е успял.”

Скорсезе и Ролинг Стоунс – Exhibitionism at Industria, New York City. (Photo by Theo Wargo/Getty Images for The Rolling Stones)

Този цитат от книгата Разговори със Скорсезе на Ричард Шикъл се отнася до сценария на Шофьор на такси (1976) и до голяма степен обяснява търсенията на режисьора и творческата му близост с изключителния Робърт де Ниро. Също както своите герои, и двамата са белязани от неспособността да открият подслон за неспокойния си, разгневен, разярен дух. Едва ли е случайно, че може би най-често използваната песен във филмите на Скорсезе е “Gimme Shelter” на също толкова неспокойните великани от The Rolling Stones. Тя звучи в Добри момчета, Казино и От другата страна (2006), за който режисьорът получава единствената си засега награда Оскар.

От другата страна е забележителен филм в кариерата на Скорсезе не само заради дългоочакваното признание от Американската филмова академия. В него „страхът“ от първата среща с киното, който по-късно придобива формата на безпокойство, тревога, гняв, е пуснат от клетката, за да бъде после овладян от един безупречен автор. Дори природната сила, наречена Джак Никълсън, помитала не един и двама способни режисьори, не е в състояние да надделее над визията на Скорсезе.

Скорсеза и Лео Ди Каприо (Photo by Mark Davis/Getty Images for SBIFF)

Пак от разговорите с Шикъл: “Харесва ми как го е направил Бил Монахан [сценаристът на От другата страна] във финалната страница от сценария, когато Марк Уолбърг е насочил пистолет към Мат Деймън и Мат го поглежда и само произнася: „Добре“. И го застрелват. „Добре – казва той. – Уморих се. Стигнах дотук. Но не мога повече… Никога не съм можел да се справя с това. Просто ме довърши“.

Всичко, към което се стреми и предателят, е покой. Ала във финалния кадър плъхът пълзи ли, пълзи. Предателството не свършва със смъртта на един предател, то е съществен елемент от съвременния свят, както и от художествения свят на Скорсезе. В този смисъл, покоят изглежда невъзможен.

Разярения бик (1980). Може би върховото постижение на режисьора, въпреки че във филмографията му присъстват шедьоври от ранга на Добри момчета, Казино, Шофьор на такси. С подкрепата и страстта към изкуството на своя добър приятел Робърт де Ниро, Скорсезе излиза от период на наркотична зависимост и депресия, за да пресъздаде историята на борещия се със стихията вътре в себе си боксьор Джейк ЛаМота. Заснет в класическия контраст на черното и бялото, Разярения бик е кино с невероятна мощ, сцени, от които не просто настръхваш, а все едно директно получаваш юмрук, а после и още един, и още един, и още един…

Скорсезе и Де Ниро (Photo by Theo Wargo/Getty Images for Spike TV)

Боксовите сегменти едва ли някога ще бъдат надминати като сила и въздействие от който и да е филм по темата. По време на двубоите между ЛаМота и големия му конкурент на ринга Шугър Рей Робинсън зрителят може да чуе звуци от вбесени слонове и рев на тигри, умишлено вмъкнати от Скорсезе и звуковия монтажист Франк Уорнър, за да могат допълнително да наелектризират кадрите. И като говорим за кадри, няма как да не споменем умопомрачителната работа по филма на оператора Майкъл Чапман и монтажиста Телма Скунмейкър. Двамата напълно заслужено са легенди в своите области, а Скунмейкър и до ден днешен твори рамо до рамо със Скорсезе.

Де Ниро печели втората си статуетка Оскар за Разярения бик, но това изобщо не е справедливо. Защото за изпълнението си в този филм актьорът би трябвало да получи поне десет награди от Академията. Единственото по-могъщо от неговата игра е жестът, който прави към Скорсезе, спасявайки го от гибел. Джо Пеши пък, при все че изиграва великолепно ролята си, само загатва за гигантския талант, който се крие в неговите 163 сантиметра.

Преди всичко обаче Разярения бик е борба на живот и смърт. Особено за Скорсезе, който по онова време смята, че снима последния си филм, и влага двеста процента от себе си. Почти маниакално хореографира всяка една частица от всеки един кадър, вярвайки че след края на филма духът му най-сетне ще се успокои.

Лари Кинг, Скорсезе и Де Ниро при награждаването на Мартин с Entertainment Icon Award. (Photo by Neilson Barnard/Getty Images)

Тази нагласа е потвърдена и в интервю пред Шикъл: “Не знам дали вече го бях изпитал в себе си – по-скоро не – но се надявах, че към този момент [финала на филма] на Джейк вече ще му бъде по-лесно да приеме самия себе си. Това е всичко. Той е по-мек със себе си и с хората около себе си. Ако е стигнал дотам в живота си, това е добре… Джейк някак си успява да стигне дотам.”

Но камерата на Скорсезе продължава неспокойно да се движи и 37 години след излизането на Разярения бик. От нейния обектив са се родили и филми, засягащи религиозната тематика, като например Последното изкушение на Христос (1988), Кундун (1997), Мълчание (2016), и римейк-заглавия/продължения на класически продукции (Нос Страх (1991), Цветът на парите (1986)), и костюмни драми (Невинни години (1993)), и психологически трилъри (Злокобен остров (2010), и исторически драми (Бандите на Ню Йорк (2002), Авиаторът (2004)), и сатирични комедии (Вълка от Уолстрийт (2013)), и сериали (Престъпна империя (2010-2014), Винил (2016)), и музикална документалистика (Shine a Light (2008)), и още много, много други.

Подобно на дълго изречение, аферата на великия режисьор с движещите се изображения също някой ден ще получи своята финална точка. Всички кървят, както казва Франк Шийрън – „Ирландеца“. Но морето от филми на Скорсезе ще продължава да се бунтува и да вълнува зрителите винаги. И покой за страстта не ще има. Нито за бояджиите на къщи, нито за художниците на филми, нито за зрителите. Страстта към киното – тя ще пребъде.

Наградата за Мартин Скорсезе – Entertainment Icon Award (Photo by Neilson Barnard/Getty Images)

Любопитно за Ирландеца – актуалния проект на Скорсезе

– I Heard You Paint Houses. Така се нарича документалната книга на Чарлс Бранд, по която Скорсезе снима Ирландеца – филм, който ще се фокусира върху живота на Франк Шийрън. Въпросният е американец с ирландски и шведски корени, израснал като ревностен католик по време на Голямата депресия, участвал във Втората световна война, където изпълнява екзекуции на германски военнопленници, а когато се завърнал в САЩ, изградил връзки с мафията и издигнал се в свързания с нея синдикат на превозвачите (The Teamsters).

– Централно място в житейската история на Шийрън заема предполагаемата му намеса в убийството на синдикалния лидер на превозвачите и негов близък приятел – Джими Хофа. Шийрън казва, че е получил поръчение да убие Хофа от своя ментор и също близък приятел, мафиотския бос Ръсел Бъфалино. Поръчение, което твърди, че е изпълнил.

– Въпреки това и до ден днешен няма категорични доказателства, че Хофа е убит именно от Шийрън. В къщата в Детройт, в която „Ирландеца“ заявява, че е застрелял синдикалния лидер, са открити следи от кръв, но се оказва, че тя не е на Хофа. И до ден днешен не е ясно какво точно се е случило с изчезналия на 30 юли 1975 г. синдикалист, когото през 1982 г. властите обявяват за мъртъв.

– В ролята на „Ирландеца“ ще влезе Робърт де Ниро. Легендарният актьор ще играе героя си и в ретроспективните сцени (вероятно по-голямата част от филма), като за целта ще бъде „подмладен“ с помощта на визуални ефекти. С тях са се заели магьосниците от компанията Industrial Light & Magic, които ще използват същия тип похвати, приложени върху изпълнението на Брад Пит в Странният случай с Бенджамин Бътън.

– За първи път в кариерата си във филм на Скорсезе ще участва и феноменалният Ал Пачино. 77-годишният актьор, който ще играе Джими Хофа (изигран впрочем и от Джак Никълсън в продукцията на Дани ДеВито от 1992 г. – Хофа), на няколко пъти е пропускал възможността да работи с режисьора. Ролята на Джими Конуей в Добри момчета, впоследствие получена от Робърт де Ниро, първоначално е била предложена на Пачино. Актьорът от Белязания (1983) е можел да бъде и Франк Костело в От другата страна – роля, която в края на краищата отива у Джак Никълсън.

– В Ирландеца ще видим още Джо Пеши и Харви Кайтел. Двамата ще играят мафиотските босове Ръсел Бъфалино и Анджело Бруно. За Пеши, който беше обявил, че е приключил актьорската си кариера, това ще е първа поява във филм от 2010 г. насам. В поддържащи роли в новия проект на Скорсезе ще гледаме и Боби Канавале (Престъпна империя, Винил), Стивън Греъм (Гепи (2000), Бандите на Ню Йорк), Джеси Племънс (сериала Фарго (2015)), Рей Романо (Всички обичат Реймънд (1996-2005), Винил) и много други познати лица от големите и малките екрани.

– Филмът ще бъде разпространяван от Netflix, макар че още не е известно как по-конкретно ще стане това. Тиражират се слухове, че Ирландеца може да не бъде показван в кината, а само в интернет платформата на Netflix. Според Variety обаче наред с появата си онлайн филмът би трябвало да получи разпространение и в салоните – в самия край на 2018 г. или (по-вероятно) началото на 2019 г., така че да се конкурира и за наградите Оскар.

– Преди Netflix да се захване с проекта, за който се говори още от 2008 г., зад него стоеше Paramount, но от студиото се отдръпнаха от филма този февруари. Причината – продукцията им се е струвала твърде рискова и скъпа. Основно заради визуалните ефекти, бюджетът на Ирландеца надхвърля 100 милиона долара, като към момента е около 125 милиона по данни на продуцента Гастон Павлович.

Десет филма, вдъхновили Скорсезе

(по интервю пред Американския филмов институт)

Освен с превъзходните си режисьорски умения, Скорсезе може да се похвали и с гигантски по мащаб знания в сферата на седмото изкуство. Той е един от най-страстните любители на класиките в киното, но и на по-слабо известните филми, като е ангажиран и със съхранението и реставрацията на редица заглавия (основател и председател е на The Film Foundation).

От хилядите филми, които Скорсезе е изгледал, има някои, които са оставили по-голям отпечатък върху съзнанието му, а и върху неговите собствени творби. Ето и част от тях:

Duel in the Sun/Дуел под слънцето (1946) – Филмът, от който Скорсезе има най-яркия си спомен като дете. Години след като е видял любовните сцени в него за първи път, режисьорът споделя на актьора Грегъри Пек: Ти си отговорен за любовния ми живот.

Land of the Pharaohs/Земята на фараоните (1955) – Като малък, Скорсезе силно се впечатлява от сюжетите на древността – най-вече защото те са сюжети и на модерните в детството и юношеството му грандиозни холивудски епични продукции. Земята на фараоните на Хауърд Хоукс е един от тези филми. Макар че не е особено добър, Скорсезе го определя за свой guilty pleasure.

East of Eden/На изток от рая (1955) – Заедно с On the Waterfront/На кея (1954) – истинска школа по актьорско майсторство и режисура на актьорски изпълнени, както смята самият Скорсезе. Елия Казан режисира Джеймс Дийн и Марлон Брандо и е толкова съществено влияние върху създателя на Добри момчета, че Скорсезе му посвещава документален филм – Писмо до Елия (2010).

Citizen Kane/Гражданинът Кейн (1941) – Скорсезе е гледал филма на Орсън Уелс за първи път по телевизията, в рамките на предаването Million Dollar Movie, което симулира подхода на кинозалите и излъчва даден филм всеки ден: по два пъти на вечер в делниците и по три или четири пъти през уикендите. Може би защото Гражданинът Кейн е толкова пълен с технически трикове, още на възраст от 14-15 години осъзнах, че зад камерата е необходима специфична визия, признава още прочутият режисьор.

The Tales of Hoffmann/Хофманови разкази (1951) – Скорсезе казва: “Гледам го и до ден днешен заради фантастичния начин, по който изглежда, заради фантазията и идеята зад него, заради употребата на музика и движенията на камерата спрямо музиката… Мисля, че ключовата сцена за мен, която обичам да гледам отново и отново, е дуелът със саби на гондолата в Хофманови разкази. И ако я наблюдавате сцената внимателно, ще забележите, че е само върху музика – няма звукови ефекти. Действията, очите и балетните жестове на Робърт Хелпман в тази сцена – всичко това вдъхнови момента в Добри момчета, когато камерата се приближава към Де Ниро и той оглежда всички в бара и преценява колко души ще убие. Вместо Баркаролата на Офенбах, чуваме “Sunshine of Your Love” на Cream, но похватът е същият.”

The Public Enemy/Обществен враг (1931) – Гангстерският филм, който впечатлява Скорсезе с начина, по който режисьорът му (Уилям Уелман) използва външна за продукцията музика вместо специално написана за конкретното заглавие. Точно както и във филма, в квартала, където расте авторът на Жестоки улици, е почти ежедневие ужасни убийства да се случват под звуците на политаща от грамофоните жизнерадостна музика (Скорсезе дава за пример “My Blue Heaven” в изпълнение на Fats Domino).

The War of the Worlds/Война на световете (1953) – Режисьорът на Разярения бик твърди, че обожава да гледа филмите на Стивън Спилбърг и Джордж Лукас заради традицията, от която те двамата са вдъхновени – продукции като Война на световете на Байрън Хаскин и Джордж Пал.

The Searchers/Следотърсачите (1956) – Друг филм, който Скорсезе приема като школа. Режисиран от Джон Форд и с участието на Джон Уейн в една от най-добрите му роли, на ветерана от Гражданската война в Америка Итън Едуардс, човекът зад Казино го гледа на 13 години заедно с двама свои приятели. Тримата тъкмо са завършили етап от образованието си и по този повод се черпят в ресторант, а после и в кино Criterion с най-новия филм на Форд по онова време – сниман във формат VistaVision великолепен уестърн. Скорсезе и до днес говори с възхищение за дълбочината на героя, изигран от Уейн, както и за поетичния диалог, който звучи едва ли не като музика, като текст на песен.

El Paso/Ел Пасо (1949) – Блясъкът на пистолетите по време на сцената, в която героят на Джон Пейн се упражнява да стреля, е сред вдъхновенията за сцената пред огледалото в Шофьор на такси. Сюжетът на уестърна – юрист, бивш капитан от Армията на Конфедерацията, търси саморазправа срещу покварените представители на статуквото в малко градче – също не е трудно да се обвърже с филма за психически нестабилния ветеран от Виетнам Травис Бикъл.

The Red Shoes/Червените обувки (1948) – Думите на Скорсезе за филма са следните: “Никога не съм си пожелавал да съм направил нечий чужд филм, но ако някога взема, че си пожелая, филмът ще е Червените обувки. Цветът, мистерията, движението, дързостта, смелостта на този филм – изумителни са… Открих, че много хора на изкуството мислят като мен. Брайън де Палма казва, че иска да стане режисьор, след като гледа Червените обувки… От филма научих много за танца и монтажа, за обвързването на монтажа и движенията, които камерата прави, с хореографията на актьорите… Червените обувки – нещо много специално, като магия е.”

Ирландецът се очаква през 2019. Разговори със Скорсезе на Ричърд Шикъл е издание на Colibri, цена 22 лв.