Ст.К.: Аз разбрах във влака от Хале за Берлин. Телефонът ми звънна, погледнах и видях, че е френски номер. Вдигнах и мъжки глас ми каза: Здравейте, казвам се Кристиан Жьон, директор на Особен поглед и краката ми започнаха да се подгъват. Та той ми зададе един много странен въпрос: Преди една седмица ви изпратихме имейл, че Вашият филм Посоки е в официалната селекция на фестивала в Кан, в секцията Особен поглед и нямаме никакъв отговор. Чудим се не се ли радвате? Аз, естествено, се зарадвах много като чух това, звъннах веднага на всички от екипа. Но цялата история на този имейл беше, че беше отишъл в спама на abv. Явно abv беше решило, че писмото е спам, за разлика от всякакви други писма, които получавам. И така – такъв имейл, какъвто човек чака цял живот, се оказа в спама. Но важното е, че го имаше. Че го получихме.

С.В.: Стефан ми се обади  и ми каза: Ела до вкъщи, трябва да ти кажа нещо!, а аз през това време имах среща със счетоводител, с когото трябваше да попълним данъчната ми декларация. Той имаше един свободен ден, един единствен, с един свободен час. Казах на Стефан, че не мога да дойда, че е много важно да се срещна с другия човек. Той обаче беше много настоятелен и аз реших да мина за 15 минути и…после се обадих на счетоводителя, че няма да ида. Новината си заслужаваше да й отделим по няколко питиета. Сигурен съм, че много хора не си дават сметка какво значи тази селекция. Надявам се повече хора да разберат…

Режисьорът Стефан Командарев

Ст.К.: Много е важно, аз винаги наблягам на факта, че ако беше само нашият филм и нямаше достатъчно добри други български филми, познати по света, ние нямаше да имаме никакъв шанс. Има процес, който е на нови български успешни филми, които печелят награди по големи фестивали, селекционирани са на големи фестивали. Този успех работи за всички български филми. Това означа, че вече в Кан, след успеха на другите български филми, на нас се гледа по нов начин. Т.е. нашият филм е там и благодарение на успехите на други филми. Не е някакъв самотен фойерверк.

Ст.К.: Наели сме добър и скъп пресагент, който е бил пресагент на големи режисьори от рода на братята Дарден. Това е човекът, който урежда всички връзки с медии, контакти, интервюта. Прави се цялостна кампания със събития, афиши, прескитове, флаери, платени реклами в големите специални списания като Hollywood Reporter, Variety. Това е задължителната част, която, ако не направиш, не седиш сериозно. И ние не пестим от това нещо и мисля, че сме направили нещата по възможно най-добрия начин. Освен официалните прожекции по време на Особен поглед, ще имаме и няколко специални пресскрийнинги за директори на фестивали, дистрибутори, разпространители. Т.е. самият факт, че филмът ти е в Кан, е страхотен, но след това трябва да свършиш сериозна работа, за да изглежда всичко достойно и професионално.

С.В.: Това, което казва Стефан, е много важно, но, за съжаление, често се подценява. Тази част от работата е почти толкова важна, колкото и създаването на самия филм.  Да се стигне до публиката е съществено. Звучи като нещо много близко до съзнанието, но много хора го подценяват, особено когато говорим за маркетинга на дадена продукция.

Ст.К.: Е, то струва и пари… Аз забравих да спомена, че за Кан имаме изготвени специален трейлър и специален афиш. Доста неща, които са трудоемки, но от тях не е хубаво да се пести. Излиза много скъпо, ако пестиш от тези неща.

Ст.К.: Това е историята с визитката. Има един много хубав уъркшоп в Гърция, който е за развитие на сценарии – писане и пренаписване. Той се нарича Средиземноморски филмов институт и там работиш по сценария със скрипт-доктори. Та там се запознахме, Симеон беше с Нанук, а аз със Съдилището. Запознахме се, пихме по няколко узота. По-късно, когато се върнах в България, имах участие в Денят започва с култура по БНТ и там казах, че има много хора, които казват: Гледай какви филми имаше преди 89-та, а сега какви са. Преди 89-та все още имаше работеща киноиндустрия и се правеха по 50 филма на година, може би малко по-малко. И от тези 50, помним няколко. Но за да ги има тези няколко на година, е трябвало да има останалите филми, т.е. имало е работеща и произвеждаща индустрия. Като една от най-важните части на тази индустрия са именно сценаристите. Казах, че липсва точно това в момента – хора, които работят само това. Много трудно могат да се намерят такива хора, защото филмите са малко и много малка част от сценаристите могат да си плащат тока и парното с тези пари. Затова голяма част от тях работят като журналисти, писатели, преподаватели, в книжарници… И аз тогава казах, че много ми се иска да видя човек, който да има визитка, на която да пише кино сценарист. И всъщност точно след предаването се чухме със Симеон по телефона и той каза, че има такава визитка.

И тогава започнахме да работим по Посоки. В момента работим и по един документален филм заедно с Мартичка Божилова, както и по друг, който по някакъв начин продължава същата посока като в Посоки. Пак няколко истории, които се развиват в София в рамките на една нощ. Всъщност всичко тръгна от това, че, докато месеци наред обикаляхме нощно време из София, навъртях поне 12 хил. км. В рамките на тия 12 хил. км установихме, че срещаме нощно време три вида коли – линейки, таксита и патрулки. Ние решихме да направим още два филма – вторият да е за патрулки, а третият да е за линейки… И сега сме на вълна патрулки.

С.В.: Сигурен съм, че всеки таксиметров шофьор има поне една незабравима случка от практиката си. Често съм попадал на шофьори с житейски опит достоен за роман. Това е материал за безкраен сериал, но ние се спряхме на шест истории.

Ст.К.: Взехме за консултатни двама таксиметрови шофьори. Помолих нашите приятели от Yellow и им казах дайте ми шофьори, опитни и читави шофьори. Всъщност те четоха сценария и обсъждахме и коментирахме много неща, така че да бъде истинско, което е много важно.

Ст.К.: Това е много относителен въпрос. Първо имаше един период от няколко месеца, в които обикаляхме с оператора Веселин Христов и с художника на филма Мария Койчева. След това имаше един втори период, в който вече бяхме фиксирали маршрутите и направихме едно пробно заснемане с мои студенти, които играеха ролите и четяха, за да видим дали маршрутите отговарят като времетраене. След това с актьорите заснехме пробно целия филм в таксиметровите коли, но с фотоапарат, като репетиция. Да видим какво се получава. Имаше един епизод, който на ниво сценарий стоеше супер, но после, като го заснехме, видяхме, че не става. Тогава извикахме един приятел на Симеон – криминалния психолог Тодор Тодоров – който ни помогна много, защото той е човек, преговарял с много самоубийци, намиращи се на мостове, прозорци… Безкрайно опитен. Всъщност преработихме целия сценарий на епизода, заснехме го с фотоапарат още веднъж за всеки случай. След това дойде реалният снимачен период, който беше около 20 дни.

Ако искаш да снимаш по този начин, който е всеки епизод да е в един кадър, без тези репетиции и това предварително заснемане просто няма начин.

С.В.: Една от историите в Посоки е по мотиви от разказ на Чехов. Разказът „Мъка“. Осъвременена така, че да кореспондира със съвременния ни начин на живот, но идеята е същата. Тя пасна естествено. Не сме си казвали „дай сега да вкараме нещо от Чехов, пък дори и насила“.  “Мъка“ е разказ за един файтонджия, което е практически таксиметровият шофьор в онова време.

Ст.К.:  Изобщо Чехов стои плашещо актуално.

С.В.:  Да, да. Чехов и Кафка, за съжаление. Това си мислех днес. В кафкианска държава като България, възможността да се събудиш като насекомо, започва да ти се струва по-примамлива, от необходимостта да се сблъскаш с тукашната бюрокрация или да отидеш на лекар, например. И това е плашещо.

С.В.: Не вярвам, че има хора, които можеш с нещо да ги мръднеш и на йота от това, което са. Парламентарните избори го доказват. Май съм песимист в това отношение. От друга страна ще има зрители, които ще се разпознаят, ще поплачат, ще се посмеят. Едни ще го харесат, други – не. Смятам, че когато филмът е готов, той вече излиза от контрола на автора и поема по свой път. Често неведом.

Посоки е много актуален. Той отразява днешния начин на живот, който ни предлага същите предизвикателства като на хората навсякъде по света.

Аз винаги давам пример с Румъния и това, което се случи с филма Смъртта на господин Лазареску. Той показва историята на един възрастен човек, за когото се налага да извикат линейка и цяла нощ тази линейка го разкарва по болниците. Този филм предизвика дебат в Румъния и в момента румънците имат една от най-добрите системи за Бърза помощ в Европа, ако щете И заради този филм. Дълбоко вярвам, че смисълът на киното е и това – да покаже кои са болните места и дай Боже нещо да се промени. Някак си в момента ситуацията в България е толкова трудна във всяко едно отношение, най-вече ценностно, че ние сме почти на ръба. Ако не направим някакви неща, ако не си дадем сметка за това, което се случва, бъдещето не е розово. Основната ми мотивация за Посоки беше бъдещето на моите деца – това какво ще се случи с тях, къде ще живеят. Аз не приех лесния път. Най-лесният път е да идеш на Терминал 2, да хванеш самолета и да се чупиш. Мен ме боли за тази страна, за това, което се случва и смятам, че трябва да се опитаме да направим нещо.

С.В.: Стефан е по-голям оптимист от мен, доста по-голям. Както казах аз не съм оптимист относно това доколко един филм може да промени някакви неща, но заставам сто процента зад това, че трябва да се опитва. Колко ще промениш зависи от това колко е здрава стената срещу теб. Малко по малко, тухла по тухла, трябва да я дълбаем тази стена. Като цяло този оптимизъм на мен ми влияе доста положително.

Ст.К.:  Това отново означава, че не сме си свършили достатъчно добре работата. Първо, хубавото е, че всеки добър български филм помага на останалите добри български филми. Второ, опира до задължителната програма. За кампанията на Съдилището ние инвестирахме доста сериозни пари, в резултат на което филмът и по кината имаше сравнително добър успех. След това го излъчиха и по БНТ. Тогава ми се обадиха от телевизията, за да ми кажат, че е имало рекорден рейгинг. След което, естествено няма как да го пропуснем и този момент, защото това е реалността, в момента, в който филмът излезе по телевизията, няколко часа по-късно беше в торентите и няколко месеца беше сред най-теглените филми. Т.е. когато се направи една добра кампания, нещата могат да се получат. Такава ще направим и за Посоки.

Яд ме е, имало е такива случаи преди години – гледам добри български филми, с добри актьори, качествени продукции, а единствената им реклама, която съм виждал, са били плакатчета А3, закачени по дърветата на бул. България. Не може да си направил филм, който струва стотици хиляди лева и да пестиш от реклама. Така че само с призиви да гледаме българско кино нещата не стават. Просто трябва да си вършим добре работата, за да може филмът да стигне до зрителите. Защото един филм се прави за това – за да стигне до зрителите.

С.В.: Много е важно това, да. Хората имат интерес към българско кино и го гледат, само че не го гледат в кината.

Ст.К.: Моето обяснение е, че в момента киносалони има само в 16 български града. Какво правят останалите? Покрай един документален филм бях в Балчик заедно с едни рибари. И после те ме питат кога ще пускаме филма по торентите. Аз им казвам да идат на кино да го гледат, а те ми обясняват, че трябва да идат до Варна. Другото, което е – ние инвестирахме в кампанията на Съдилището, но и отделно много приятели ни помогнаха, включително за билбордове. И аз много добре знам колко струва един билборд в София. Няма да забравя как в деня, в който излизаше Съдилището излезе по кината и Сойка присмехулка. Ние бяхме адски щастливи, че имаме 10 билборда в София. И в този ден шофирах по Цариградско и злобно преброих само там 15-20 билборда на Сойка присмехулка. Има истина в това, че бюджетът за реклама на един американски филм е съпоставим с бюджета, с който ние правим цял филм. И не на последно място, в държава, в която близо 48 процента от населението живее под прага на бедността, едни 10-12 лева за билет са сериозна работа. Едно ходене на кино с двете ми деца ми струва 40-50 лева.

С.В.: Ето, в Бяла Слатина, откъдето съм, няма кино повече от 15-20 години. Старото кино съвсем скоро бе превърнато в хотел. За известно време имаше друго кино, но само за около година. Най-близкото място, където можеш да гледаш филм, е Враца, която се намира на 50 км. Аз самият като хлапе съм пътувал няколко пъти тези 100 км, отиване и връщане до Враца, за да гледам кино. Спомням си, че един от филмите беше Смело сърце. Значи говоря за 1995 година. Бил съм на 14.

Ст.К.: По принцип на всички ни е ясно, че киното остава в миналото. В продуцентската програма, която завърших, ни обясниха, че горе-долу през 2018-а интернет ще е основно място за разпространение на филми чрез различни онлайн платформи. Това означава, че когато филмът излиза на голям екран, това ще е само част от рекламната му кампания, след което се пуска по интернет. Ясно е, че киносалоните, колкото и да не ни се иска, остават в миналото. Но в България основният проблем са торент сайтовете. Имаше опити за български платени онлайн платформи за българско кино. Проблемът се появи, че в момента, в който филм се качеше там, на другия ден вече го имаше и в големите торент сайтове. Добре, нека няма кино салони, но нека има платена и законна алтернатива – даваш 1.20 и гледаш онлайн. А това, че торент сайтовете са за свободно споделяне, са мижи, да те лажем. Отворете който искате торент сайт и вижте за какви реклами става дума. Тези хора печелят едни много добри пари. Там се печелят пари като се предлага нещо, което не е собственост на тези хора. Чувал съм, че са нужни точно 24 часа за затварянето на подобна страница, но явно се плаща на когото трябва.

В този ред на мисли кои бяха последните български филми, които гледахте и къде ги гледахте?

Ст.К.:  Последно в Дома на киното гледах един много важен за мен документален филм, направен от Стойчо Шишков, за любмия ми български режисьор Людмил Кирков. Това беше дълъг документален филм и показваше живота му по начин, който не познавах. Беше ми интересно и вълнуващо, защото, естествено, има много други велики български режисьори, от които съм се учил, но някак си Людмил Кирков винаги ми е бил най-близък. В Посоки, за ужас на моите немски ко-продуценти, които до последно настояваха един епизод да отпадне, аз се заинатих и го оставих. На финала на филма има един дълъг кадър със силен и хубав сняг, който вали на сутринта, когато нощните епизоди са свършили. Това за мен беше изразяване на почит към Людмил Кирков, защото неговият последен филм, Петък вечер, завършва така. Много любим мой филм. Така че не им се дадохме на немците.

С.В.: Аз гледах последно на СФФ Христо и И после светлина.

Ст.К.: Естествено и това е много ангажиращо, защото най-важното нещо е срещата с публиката. Аз като си направя филма не го гледам после, но съм участвал на много срещи със зрители и това е много важно. И в момента има също подобно положение с появата на добри български филми. И дай Боже този процес да продължи. Самият факт, че ние сме в Кан, е благодарение и на другите добри български филми, както вече казах. Това е цялостен процес, трябва да се държим заедно.

СК.: На есен.

СВ: СВ: Присъствието на български филм в Кан е още едно надграждане за филмите, които предстоят следващите години, както и Посоки стъпи на постамент надграден от филмите преди него. Това е посоката.

(И двамата): О, да!