„Близо“ е филм, който показва, че някои предразсъдъци могат да доведат до фатален край. А ние сме близо до момента, в който да изберем искаме ли този фатален край да се пренесе в истинския живот.

Историята накратко: две момчета са подигравани от съучениците си, защото са близки приятели. Едното не може да преживее тормоза – и изоставя приятелството им. Другото не може да преживее края на това приятелство и… слага край на живота си. Сюжетът е тежък, историята – тъжна и трудна за преглъщане, защото изглежда шокиращо възможна. И е всичко друго, освен педофилска. Не така реши обаче група привърженици на крайна националистическа партия, която разпространи фалшива новина, а след това – забрани на хората достъп до киното, в което щеше да се прожектира филма.

И сякаш историята започна плашещо да се повтаря. Именно затова решихме да потърсим адвокат Деница Любенова, с която да поговорим – дали акцията в навечерието на Прайда е буря в чаша вода, кратко пътуване до бъдещето, където някои хора ще са незаконни или… Или светът върви напред и Средновековието все пак – ще си остане в миналото.

Тенденцията: много шум за нещо, което обаче не ти пречи на живота

„В последните десетина години виждаме страшно нарастване на подкрепата към нашата (ЛГБТИК+) общност. Имаме повече бизнеси, които ни подкрепят, позитивно отношение на медиите. И в същото време – получаваме повече хейт. Не мога да кажа, че тези, които не ни подкрепят са повече – но те са по-шумни. В последните две години на парламентарни избори, придобиха по-голям отзвук. Стигат до повече хора с откровени манипулации и лъжи. Много е трудно да се  бориш с разпространението на фалшиви новини. Това ни принуждава ние да влизаме в обяснителен режим, но никой не ни слуша. Така се стигна до прожекцията на филма „Близо“. Те подхванаха, че филмът е педофилски. И много хора повярваха, че филмът е с такава тематика. Сега кината се страхуват да започнат разпространение, защото не искат случката да се повтори“, разяснява Деница.

Най-българският въпрос: какво ще кажат хората?

Докато Хамлет си задава въпроса: „Да бъдеш или не“, локалната ни дилема е какво да направим така, че да не разочароваме съседите си. Наистина, животът посветен в поддържане на семейния имидж пред всички от панелния блок в Дружба е тежка, почти непосилна задача. И все пак – приемането на различието не започва на улицата, а вкъщи.

Именно затова София Прайд 2023 реши да покаже важността на семейната среда. С Деница говорим за вандалските актове срещу билбордовете и постерите. Ако си готов да направиш това на снимка – какво си готов да причиниш на човек? „Страхът от съседите, че ще разберат и ще кажат нещо… е огромен. Направихме книгата „Смелостта да бъдеш родител“. Нашите родители минават през тяхното разкриване, през техните борби до приемането. Късането на връзката със семейството за съжаление е често срещано при ЛГБТИК+  хората“.

Така логично се стига до следващия въпрос – семейният. Проблемите пред еднополовите семейства в България са толкова много, че създаването на неясноти пред тях изглежда по-скоро като държавна политика. Въпреки това – тези семейства намират начини да сключват брак и да имат деца. „Какво правим, ако единият родител умре?“, на мен веднага ми хрумва най-лошият сценарий.  „Седим и гледаме“ – отговаря Деница, която все още не е имала такъв казус в адвокатската си практика. „Това е един от най-големите страхове за хората, които изграждат семейство в еднополова връзка в България. Ако те имат скъсани връзки с рождените си семейства, при евентуална смърт на биологична майка, детето ще отиде най-малкото при родителите на тази биологична майка.

А те по всякакъв начин могат да ограничат достъпа на другата майка до детето, въпреки че за него – тя е неговото семейство. Страхотно е, че не се е случило, но не можем да разчитаме на това. Пак влизаме в хипотезата за един съсипан човешки живот, защото след като губиш единия си родител – всъщност губиш и другия. Но държавата е толкова сляпа, че не вижда, че тези хора съществуват. И не създава правна рамка за регламентиране между техните отношения.“

„Няма човек – няма проблем“

Тази сталинистка максима, даваща лесно решение за справяне с всичко, което може да ти създаде главоболия, към днешна дата би трябвало да е останала в миналото. Или не съвсем. Просто има нова трактовка – правим се, че нещо не съществува. В реалността обаче, отричането на фактите, които не ти харесват, не води до тяхното автоматично изчезване. И така се стига до делата заведени срещу България. Тук много хора може да се правят, че ЛГБТИК+ хората и проблемите им не съществуват. Но за целия останал свят – това просто не е така.

Един прекрасен пример за това е случаят „бебе Сара“. За Деница това е „Най-болезненият случай, по който съм работила. Абсолютен пример на дискриминация на толкова много нива, която има отражение върху живота на цялото семейство – на близки, роднини… Това дете вече три години и половина е без гражданство. Отрицанието на целия свят към него, защото е имало неблагоразумието да се роди в семейството на две жени, ще има много дългосрочни психологически последствия. Отказва му се правото на достоен живот, заради неговите родители.

Тук искам да кажа, че българските институции и по-конкретно Административния съд, беше безупречен и разбиращ. Има много съдии, които искат да са част от промяната. Те обаче са обект на атаки“. Деница, признава, че отношението на хората в системата се променя, при това – към все по-добро. „В началото когато стартирах адвокатската си работа по казуси на ЛГБТИК+  хора, много често ми се случваше да срещам подигравка, крайно неразбиране. Но с годините и с публичното говорене, срещам все повече и повече разбиране в съдиите. Те не само разбират, но са и съпричастни, те движат процеси, за да са част от тази промяна.“

НК и престъпленията по хомофобски и транс мотиви

В последно време улиците на София са едно особено място, на което интонацията ви, дрехите и външния ви вид могат да ви нанесат телесна повреда. Как? Много просто, в града има отряди, които водят наказателни акции и „прочистват“ парковете от гейове. Ако не изглеждате приемливо за група младежи с татуировки на Ботев и Левски, бъдете спокойни – законът не ви пази. Нито вас, нито децата ви, защото към момента в Наказателния кодекс няма приети поправки за престъпленията по хомофобски подбуди.

Един печален пример, заради който България е съдена, е случаят на Михаил Стоянов – студентът по медицина, убит в Борисовата градина, защото… е приличал на гей на групичка момчета.

Галя Петкова се разделя с три зъба, защото според минувач – прилича на гей мъж. Разбира се, Иван Вазов също казва за баба Илийца, че е „мъжка на вид“, но това е българска литература – за нея или добро, или нищо.

Връщайки се обаче в прозаичната реалност – Деница споделя:  „Огромна част от тези хора са емигрирали заради стигмата, заради дискриминация и неуредени права. Но също така – голяма част от българите не късат правната връзка с България. Рано или късно – опираме до нея, ако ни се роди дете, ако искаме партньорът ни да пътува свободно в рамките на ЕС… Ако не сме се отказали от българското си гражданство, ние се връщаме към тази правна връзка…“ Това е голямата цел пред Деница, хората от ЛГБТИК+  общността да имат регулирани законово отношения. Както и защита. Това нито ще промени нечия полова идентичност или сексуална ориентация, нито ще отнеме нечии права.

Перспективата

На финала на разговора ни Деница напомня, че човек не става гей, защото е видял Прайда по телевизията. А защото всеки един от нас се ражда такъв, какъвто е.

„Като ЛГБТИК+ хора в повечето случаи, ние не се осъзнаваме на 30, а в началото на тийнейджърските ни години. Много хора ни обвиняват, че защото сме станали видими, повече хора идват на Прайда. Но като се показваме – искаме да кажем, че сме тук и че съществуваме. Искам да овластим младите хора и да почувстват, че имат подкрепа.

Насъскването срещу нас, отпорът, омразата, за мен са последните опити да бъдем спрени. Тези, които искат да вървим срещу демократичния свят пропускат една подробност – ние боравим само с правните средства – и не можем да бъдем спрени. Пътят е един – и той е напред. Светът никога не е вървял назад. Никой не иска да живее в Средновековието. Младите хора не искат да живеят в Средновековието. Хайде вече да ги свалим тези потури!“

Хайде, наистина. Или който иска – нека ги носи, но без да казва на другите, че също трябва да ги обуят.