•
19 ноември 2015
Робърт МакКамън пише ужаси. При това ужасно добре. Диана Георгиева разговаря с него за страховете, границите и подводниците
Робърт МакКамън е от онези сладко очароващи автори, които тихо и на пръсти ти влизат под кожата и след като си затворил последната страница на романа им, ти оставят време дапомислиш и да почувстваш… само още малко, преди да продължиш напред.
МакКамън е роден 17-тиюли 1952г. в Бирмингам, щата Алабама и през целия му живот му се налага да себори. Отгледан от своите баба и дядо, бъдещият автор е срамежливо хлапе, коетопораства с книгите и писането, за да му се наложи по-късно и с предизвикващовъзхищение постоянство, да брани писателската си кариера. Правото си да пише,да е важен и да е тук. Станал известен с книги на ужасите, по-късно МакКамън преминавапрез историческо-приключенския жанр, достига “връх” с най-различнатаот всичките си книги – Момчешки животи след поредица от лични битки, се завръща с чисто нов роман на име Границата, с който доказва, че 1) гобива и 2) майната им на хейтърите. Докато всички се опитват да го напъхат вкутийката на своите собствени очаквания, той все така отказва да се подчини.Поговорихме си с него за миналото, за писането, за издателския бизнес, закнигите и за силата на човешкия дух, а той ни каза някоиважни истини за себе си, за детството си и за света, в който живее(м):
МистърМакКамън, ще си позволя веднага да задам един от най-любопитните въпроси околовас – как ви кара да се чувствате фактът, че толкова често ви сравняват съсСтивън Кинг?
– Мисля, че това сравнение е голям комплимент. Но и че тазисъпоставка прави много хора (най-вече хардкор феновете на Кинг) гневни -ядосани са ми по някаква причина и това е вече нещо, което не разбирам.
Направихте творческапауза – всъщност почти десетгодишна, която приключи с романа Speaks Тhe Nightbird.Каква беше причината за тази почивка и по-важното – какво ви върна обратно къмписането?
– Причината за паузата ми беше силното неодобрение от феноветена Кинг и постоянните сравнения с него. Почувствах нуждата да направя нещоотвъд онова, което се счита за “нормалните” граници на хорър жанра.Винаги съм харесвал историята – като наука, затова и написах Speaks The Nightbird.Когато тръгнах да я издавам, имах поредица от наистина ужасни спорове средактор в голяма издателска къща в Ню Йорк, която не разбираше книгата илидори целия времеви период, към който творбата се отнася. Искаше от мен да япроменя толкова драстично, че не можах да го понеса. Както и да е – двамата снея просто така и не се видяхме очи в очи, цялата ни комуникация беше пълнакатастрофа, затова отнесох Nightbird далеч от НюЙорк и се прибрах вкъщи. Нямаше как да продам книгата някъде другаде, защотоагентът ми по онова време заяви, че никой не я иска.
Какво се случи следтова?
– Пробвах се да напиша чисто исторически роман, наречен Селото (The Village)за група руски актьори, изпратени да забавляват войниците по време на Вторатасветовна война. По онова време имах намерение да се занимавам изключително списането на исторически романи и вече имах няколко готови идеи в тази посока…но нито един издател не искаше да купи Селото,защото вече бях известен в амплоато си на пишещ хорър книги и това сепредполагаше, че трябва да бъда.
Каква беше вашата вътрешнареакция на това очакване от страна на феновете и издателите?
– Чувствах се като в капан… ако останех верен на хорърите, щях да продължа даполучавам тези вълни от негативни емоции от страна на малка, но – както сеоказа, доста устата част от феновете на Кинг, но от друга страна – никой неискаше да издаде с моето име каквото и да било различно от ужаси. Имайтепредвид, че всичко, което бях написал тогава, веднага беше сравнявано сработите на Кинг, а последната капка, която преля чашата беше, че попаднах на чатрум, в който феноветена Кинг обсъждаха как книгата ми Мое (Mine) е кражба на идея, която Кинг е споделили аз със сигурност съм прочел или чул някъде и съм се възползвал. Откраднал съмму я, разбирате ли? Това вече беше прекалено.
Осъзнах,че никога няма да бъда приеман като оригинален и автентичен автор, беззначение от това какво ще направя.
Реших, че с кариерата ми е свършено, затова спрях да пиша – бях прегорял отбитки и от гняв, както и от усещането, че само въртя на празен ход. Е… няколкогодини по-късно местен издател ми направи предложение за Nightbird. Pocket Books купихаправата и бях обратно в играта. Забавное, че се опитах да откажа публикуване няколко пъти, защото достатъчно се бях опарил от този бизнес, но винаги се случваше нещо, което да ме дръпне обратно. Далитова е добро или лошо за психическото ми здраве, е все още под въпрос.
Да се върнем по-назад- казвате, че като малък сте били по-скоро самотно дете и пишещата машина, веднос книгите, са били вашият начин да избягате от своята реалност и да намерите покой- нещо в тази посока променило ли се е оттогава?
– Не.
Тогава да скочим малкопо-напред във времето – имали сте кариера в така наречения копирайтинг – тяпомогна ли ви по някакъв начин за писането ви?
– Да, действително съмбил копиредактор в местен вестик – пишех заглавия и проверявах истории. От онзипериод си спомням, че аз също исках да пиша за изданието и затова направихсписък с идеи за материали, които показах на тогавашния областен редактор. Доста агресивно ми заяви, че докато той е на тази длъжност, аз никога няма данапиша материал за вестника, защото съм копиредактор, не писател.
В отговор на въпроса относно писането -в ранна възраст научих, че прекомерното егоможе да унищожи всичко, до което се докосне и че глупавите хора често заставатна пътя на всякакъв вид креативност.
Със сигурност съм се сблъсквал съссъщата тази личност, със същия този типаж отново и отново, но вече виздателския бизес. В кариерата си съм имал доста трудни периоди – неизброимо много пъти съм чувал, че е добреда планирам бързо пренасочване към някоя друга професия… но от друга страна -това е, което аз правя и в което съм добър. Важно е да кажа, че същинскотописане за мен е време и място на всеобхватен покой… така че, предполагам,това е, за което съм роден и ще продължавам да правя.
Има много насилие инатурализъм в книгите ви, но човешката страна – по-конкретно – емоционалните и психологически борби на героите ви,остават силен акцент. Усещането е, че това е вашият начин да подсилите вътрешните битки на героите си -страховете и демоните им се манифестират в съвсем “реални” чудовища. Интересноми е – ако вие самият бяхте измислен герой в някоя от вашите собствени книги,каква метафорична проява на вътрешните си борби бихте си сътворили и в какваситуация бихте се поставили?
– В такава, която изглежда безнадеждна, но героят – тоест -аз, ще намери силата и куража да продължи да се бори, дори и да осъзнава, чеможе би – и това ще е най-вероятното развитие на историята, той няма да побединакрая.
В ранна възраст научих, че прекомерното его може да унищожи всичко, до което се докосне и че глупавите хора често заставатна пътя на всякакъв вид креативност.
Победата накрая е налице в Момчешки живот, обаче. Обожавамя, защото по някакъв неин си начин те кара да си припомниш простичките, но важнирадости на детството и какво беше усещането да си с отворено сърце към всичко,с което те среща животът. За съжаление, това често е нещо, което забравяме,когато пораснем. Романът е доста различен от останалите ви творби и вероятномного хора се чудят – планирате ли да напишете нещо подобно?
– Не мисля, че бих могъл да повторя “гласа” истилистката на Момчешки живот и не мисля, че би било мъдро да опитвамподобно нещо. Тогава реших да направя нещо толкова различно, просто защотоисках да разтегля границите на възможностите си и да предизвикам уменията си написател.
Интересно ми е все пак – как през далечната 1991г. ви дойде идеята за тазикнига и как беше приета в началото?
– Това, което започна като доста стандартна криминалнамистерия, случваща се в малък град, се превърна в моята ода за магията надетството. Този завой вписането ми изненада всички и не на последно място – издателите ми по оновавреме, които искаха от мен да я върна към праволинейна и клиширана мистерия, стегнатаоколо едно убийство.
Според тях феновете ми нямаше да разберат книгата.
Това понякакъв начин ме съкруши, защото винаги съм вярвал, че не трябва да спираш дасе предизвикваш и дори – да се насилваш да правиш различни неща, за да бъдешуспешен. А също и че е важно да оставаш верен на таланта и на себе си – беззначение къде ще те отведе това. Много бързо разбрах, че корпоративният святима различен поглед върху творчеството от мен и трябваше да се боря, за да можеМомчешки живот да остане книгата, която е днес.
Последната ви книга –Границата – в някакъв смисъл и споредфеновете ви, е вашето завръщане към лоното на паранормалното, с което ви познавамеот по-ранните ви работи...
– Всъщност не е така. Написах нещо като продължение на The Wolf’s Hour със заглавие The Hunter From The Woods (Горският ловец) и още една книга, наречена The Five, в която се разказва за една рокбанда и в която в паранормалнататема е със силно присъствие. По някаква причина обаче, читателите не знаят затези книги…
Обещаваме да наваксаме. Иска ми се, обаче, да попитам нещо друго- знаем, че времето променя хората и това се отразява на всичко, което теправят – ако трябва да сравните творческия процес, съпътствал написването напоследната ви книга – Границата, съссъздаването на предните – чувствахте ли се ли различен човек, писател илинякаква по-различна своя версия въобще?
– Мисля, че единственото различие идва отфакта, че към днешна дата съм по-добър писател, отколкото бях преди, което -логично – се дължи на по-големия опит в занаята, който с времето натрупах. Нодругото различно е, че Границата, освенфикция, е също и политическа книга. Извънземнитесъщества са моята метафора за политическия екстремизъм по отношение на “среднатакласа”, която на практика еоставена на самотек и се грижи сама за себе си. Предполагам, че Границата е моят опит да направя своето съвсемлично политическо изявление.
Освен, разбира се, Границата, какво бихте ни препоръчали дапрочетем – нещо, на което наскоро сте попаднали и сте харесали?
– Знаеш ли, бих искал да мога дакажа, че съм прочел някои страхотни книги тези дни, но не съм… чета основно историческии документални романи, но разбира се, имам огромна колекция от сай-фай изданияс меки корици и пълп списания от 50-те и 60-те. Наистина ми доставя удоволствиеда ги препрочитам пак и пак. Книгата, която последно ме накара да стана накрака и истински да забележа, е Jonathan Strange & Mr Norrell на Сюзан Кларк, роман,който лично според мен е истинско постижение. В момента чета книга заподводниците в Тихоокеанската война, защото винаги съм мислел, че са много яки.Осъзнал съм за себе си защо това е така: в трети клас бях доста срамежливодете, но бях избран за вицепрезидент на класа, което за мен беше най-великотонещо – означаваше, че съм станал “популярен”. В същия ден, в който меизбраха, дядо ми дойде в училище, изведе ме навън и каза, че е получил писмо отграда, в което му казват, че уча в грешния район и трябва да съм в другоучилище. Беше се паникьосал, защото фактът, че толкова време съм ходил в настоящетоми школо, му струваше глоби.
Това не ми се отразиособено добре – почти не говорих с никого в последвалата година, но за да меутешат, баба и дядо (които ме отгледаха), ми купиха подводница играчка, която тогаваструваше около 10 долара, а в момента в ebay тези модели вървят около 200 и то в случай, че можеш да гинамериш… Но да се върнем на въпроса –
мисля, че чувствам подводниците близки, защото знам какво е да слезеш вдълбокото и да чакаш тихо.
Всъщност, казвали са ми, че аз самият и като личност, имам склонност да се “потапям”, когато съм поставенпод напрежение и да изключвам всичко и всички. Това, междудругото, е съвсем вярно.
Кое тогава енай-важното условие, за да ви хареса някоя книга?
– Бях си подбрал няколко(не задължително хорър романа), които прочетохи останах разочарован, защото не завършиха добре. Най-важното в една книга е дасвършва положително и читателят да усеща, че в крайна сметка споделенотоприключение си е заслужавало усилието. Напоследък не съм попадал често на товаи предполагам съм разочарован, защото не съм останал с чувството, че приключениетоми си е струвало.Това е, което наистина искам да постигамс работата си – може и историята ми да те преведе през мъчително, дори на моменти зверско пътуване,но когато завърши добре, ще те остави на по-добро място (по каквато и да билопричина) от това, в което си бил в началото на романа. Надявам се да успявам.
Успявате, мистър МакКамън… и още как.