Единственият военен патрул в света, който се движи с кучешки впряг. Къде? В Гренландия, разбира се
Случва се нещо като оживяване на написаното от Джек Лондон, това се случва:
“Върволица от вълчеподобни кучета с мъка кретаха по течението на заледената река. Четинестата им козина бе отрупана със скреж. Дъхът им излизаше на пресекулки, в цели кълба пара и още от устата им замръзваше във въздуха и се наслояваше на ледени кристали по козината им. Кожени хамути препасваха телата на кучетата и кожени ремъци ги свързваха с шейната, която влачеха зад себе си.“
Зад тях – шейната, както и двама мъже, членове на елитния екип Sirius, който патрулира отдалечените арктически североизточни земи на Гренландия, най-рядко населената земя в света със своите 56 хиляди души население, но и същевременно най-големия остров на света. Нещо като 0.1 души на квадратен километър, за да добиете представа.
Извън градовете на Гренландия няма пътища. Единственият начин да стигнете от един град до друг е по вода или въздух. Когато един град свърши, дивото зове, започва истинската Гренландия – чиста, свободна, безгранична.
Днес Гренландия притежава най-голямата популация на кучета, които се използват в подобни кучешки впрягове. Така е било и преди 4 хиляди години. И не, няма как машини да заменят кучетата. Няма как.
Току-що съм пристигнал в Нуук, столицата на Гренландия; малко след 12 часа по обяд е, а след час е първата ми среща за седмицата, разбира се – по повод спецекипа Sirius, как иначе да започне една седмица в Гренландия.
Слънцето, ако въобще е видимо, изгрява малко след девет сутринта. Залязва преди три следобед. Това съвсем не значи, че ще го видите. Понякога не се показва на хоризонта. И така е в Нуук – град, разположен далеч от местата, където се движат кучешките впрягове на патрулите от Sirius. Там ветровете са много по-силни силни, температурите минусови, а територията – огромна. И територията трябва да бъде патрулирана, охранявана, изследвана.
Всяка есен шест екипа с по двама души на една шейна, теглена от 11-13 кучета, поема на път там, където дивото зове. Става дума за необятна и ненаселена зона от 160 хиляди квадратни километра. Слънце там не изгрява, припомням; температурите се движат между минус 10 и минус 50 градуса; всеки ден се изминават средно по около 30 километра; хората нощуват в специални тенти, построени преди това; кучетата нощуват навън, облечени в дебели кожи. Така се охранява Гренландия, няма друг начин, не може да има.
Войниците от тези спецчасти могат да изпълняват тази мисия точно две години. Трябва да са на възраст между 20 и 30 години. Всяка година само 12 души са избирани, за да станат част от екипа Sirius. И макар да няма ограничение за жени, досега дами не са кандидатствали. Заплатата е около 5000 лева месечно.
Историята припомня, че първите кучешки впрягове с войници започват да се използват по време на Втората световна война, когато съюзниците разбират, че Германия строи метеорологични станции в Гренландия, за да предвижда по-добре времето в Европа. Войници на впрягове откриват и унищожават станциите. Днес датски спецчасти, чието командване работи в тази тъмносиня сграда в Нуук, патрулират необятнитете земи, богати на природни залежи.
Не че някой ще направи мина в студените арктически земи, но е добре да се знае на кого е територията, нали така?
Да влезеш в елитния отряд Sirius не е лесна задача. Изпитът е коварен, а тренировките за него още повече. Да не говорим за тренировките, когато вече си част от екипа. Освен грижа за 11-те кучета, която изисква изключителни умения (често кучетата не се разбират помежду си, има борби, те са мъжки и женски, разбирате за какво става въпрос), е необходима специфична психика (само двама мъже, абсолютно сами, за почти половин година), умения за лов, строеж на укрития (ако наличните не са достъпни), изключителна физическа издръжливост, куп други неща. Опасностите са безброй – брутално силни ветрове, бели мечки (9-милиметровото оръжие на спецчастите беше наскоро сменено с 10-милиметрово, тъй като първото не успява да неутрализира нападенията), измръзвания.
Веднъж избрани, членовете на екипа отиват за месец в Гренландия, където преминават специална програма, наречена forskole (подготвително училище) – включва механика на двигатели, оказване на първа помощ, радио- и телекомуникации, пожарогасителни умения, стрелба, основи на денталната медицина, шивачество, готвене и т.н. В началото обучението започва ефектно, досущ като екшън филм. С малко динамит се взривява дебела ледена повърхност. Всеки от войниците трябва да скочи във водата, да доплува след това до другия край, да се измъкне от образувалата се дупка, незабавно да съблече мокрите дрехи и облече сухи. Същият ден войниците отиват навътре в гората, за да изкопаят снежни подслони, да построят малки колиби от блоковете, които са оформили с помощта на снега. За този ден трябва да оцелеят само с един шоколад. Първи ден, добър старт на обучението, да. Когато forskole приключи, спецчастите са готови и шейните потеглят, войниците имат на разположение радиостанции, сателитен телефон, компаси и карта. И всъщност това са “модерните” бойни снаражения. Дори оръжията са в някакъв смисъл технологично остарели – пистолет Glock 20 и американската автоматична пушка M1917 Enfield. Макар стари модели (пушката е на поне 100 години), тя е най-ефективния начин за борба с белите мечки. Повечето софистицирани оръжия отказват в такива студове, в такива кучешки студове, да го кажем по-точно. Тези мъже са на служба 26 месеца, през които нямат право да виждат семействата си. Няма как да се върнат и да ги видят по-скоро.
Навън са. Сами, на открито. А всъщност, кой знае, дали пък няма да имат възможност да ги виждат, ако ледовете се разтопят.
Преди 15 години ледовете започвали да стават непригодни за шейни към края на юни, сега това се случва в края на май. Цял един месец по-рано. Войниците срещат все повече бели мечки. Мечките са повече, кучетата по-малко. За последните 10 години кучетата са намалели с пет хиляди. Ала войниците остават същите. Влюбени в това, което правят. И съвсем незнаещи какво ще правят, когато въпросните 26 месеца приключат. Най-хубавите 26 месеца в живота, така твърдят. Навън. Двадесет и шест месеца навън.
Наближава времето за среща с хората, които контролират тази мисия, както и всички останали мисии в Гренландия, нещо като официалната арктическа стража на Гренландия. Очаква ме подполковник Хенрик Сковхаве, който е базиран в Нуук и отговаря за операциите на обединения арктически команден център. Накратко – спасява хора. Всеки ден. Негова грижа са не само действията на спецчастите Sirius, но и на всички, които сe грижат за търсенето, спасяването, действията в екстремни ситуации и какво ли още не.
Обединеният арктически команден център се намира в Нуук, столицата на Гренландия. Ще кажете – звучи скучно, навярно висшепоставени войници, които пишат доклади по цял ден, но всъщност далеч не е така. Центърът отговаря за всички спасителни операции, а те са стотици. Освен това – инспекции на плавателните съдове, превенция по замърсяване на водите, хидрографски проучвания и всякакви услуги за гражданите на Гренландия.
Пак ще кажете – какво пък значи услуги за гражданите? Сега ще разберете.
Всъщност закъснявам с ден за срещата с подполковник Сковхаве, поради изключително лоши метеорологични условия. Когато пристигам, пак духа вятър и вали сняг, но пистата е почистена и самолетът успява да кацне.
Само след 10 минути съм в хотела, а след още 30 ми съобщават, че подполковникът вече ме очаква. “Елате в 13:30,” казват. Военната дисциплина изисква да бъда поне пет минути по-рано. Военната дисциплина на подполковник Сковхаве е поразителна – вратата се отваря на секундата. Да започваме.
КВ: На сградата отпред пише “Arktisk Kommando”. Дори името звучи сякаш наистина винаги е студено. Кога е топло и какво е топло за вас всъщност?
Подполковник Хенрик Сковхаве: (смее се) Знаете ли, навярно десет градуса над нулата вече е топло. Това за температурата. Ако питате кога става горещо в ежедневната ни работа, винаги е така, когато провеждаме спасителна операция. Всъщност основната ни роля тук е търсенето и спасяването на хора.
КВ: Разкажете за операции, случили се наскоро.
ПХВ: През лятото имаме поне една дневно. През зимата, очаквано, операциите по спасяване намаляват. Знаете ли, спомням си за една, ще кажете – забавна е, но всъщност беше много странна. Става дума за шестима ловци, които бяха останали на ледник около две седмици без да могат да напуснат мястото, защото лодките им бяха замръзнали.
Потърсиха помощ. Обадиха се в центъра и казаха, че имат необходимост от гориво, за да се топлят. Разбира се, ние откарахме с хеликоптер гориво и попитахме дали не искат да ги евакуираме от мястото, но те отказаха.
КВ: Как така отказаха?
ПХВ: Вижте, местните хора разчитат изключително на лодките си, ако останат без лодка, как ще си купят нова? Те живеят, хранят се, благодарение на лодките си. Ако ги спасим, лодките оставаха в морето завинаги. Така че ги оставихме там. След няколко дни пак се свързаха с нас и помолиха да им пратим храна. Тогава казахме, учтиво разбира се, че или ги спасяваме веднага, или не носим никаква храна. В крайна сметка температурите вече се бяха покачили и те успяха да освободят лодките си.
Още един интересен случай. Някой беше видял от въздуха плаваща лодка без хора в нея. Веднага отидохме да проверим. Вариантите бяха няколко – хората да са удавени, по някаква причина лодката да се е откъснала от брега и да плава сама, кой знае още какво. За щастие, ловците бяха намерили подслон на земята и бяха спасени. Миналата седмица имахме по-тежък случай. Малък самолет летеше от Исландия за насам. Един от двигателите отказал по време на полета. Ситуацията е била изключително рискова и катастрофата едва преодоляна. Ние незабавно предупредихме всички летища в Гренландия. След това наш самолет излетя, за да показва пътя на самолета, изпаднал в беда. Също и един Dash-8 на Air Greenland се присъедини във въздуха, за да бъдем сигурни, че всичко върви по план. Всичко беше координирано тук, от тази сграда. В крайна сметка самолетът успя да кацне с един двигател.
КВ: Разкажете за Sirius, този спецотряд от 12 млади мъже, който използва класически методи за придвижване, а не модерни технологии от 21 век, пък и точно този отряд е една от причините да съм тук, фотография на работата на отряда ще бъде на корицата на вестника на Дарик.
ПХВ: Няма как да оцелее с модерни технологии. Нито моторни шейни, нито други машини, могат да оцелеят и функционират нормално в онези атмосферни условия. Освен за научни изследвания, хора не живеят в тези части, не е разрешено. Всеки един от тези 12 млади мъже е много внимателно подбран. След това трениран. Обучаван. На шейната са двама души. По време на първата година всеки е подчинен, втората става командир на шейната. И те патрулират по двойки за почти половин година. Сами, където няма други хора. Сега, когато си говорим, тези дни те вече са навън и патрулират.
После продължаваме разговора във фоайето пак за отряда; за една млада дама, която току-що е написала дисертация по темата за кучетата, невероятните гренландски кучета; за издръжливостта на тези мъже, за условията, в които работят. А навън продължаваше да вали сняг. “Първият за годината,” казва ми подполковника. “Тази година заваля с месец по-късно.“