•
17 октомври 2015
Колкото по-набързо са изказани, толкова по-лошо.
Това, което знаем за съболезнованията – колкото по-набързо са изказани, толкова по-лошо. Разумно е да обмислиш добре поднасянето на съболезнования, да го направиш лично и както трябва.
“Съжалявам за загубата ти, но бързам за една среща” е популярна статия отпреди няколко години, която даваше актуална снимка на забързания живот и начина, по който скърбим за загубата, която са претърпели наши приятели. Виждаме ги до асансьора, бърза прегръдка, две-три думи тип “моите съболезнования” и отново забързани за следващата среща.
Не става така.
Подобно нещо се случи след новината за трагичната загуба на сина на президента Росен Плевнелиев, както и по-рано за смъртта на президента Желю Желев. Социалните мрежи се напълниха с искрени съболезнования – къде от познати, къде от непознати, къде от официални лица, къде от неофициални. Колкото и да идват от сърцето, понякога първото впечатление е подобно на срещата пред асансьора – социалните медии по презумпция са свръхбързи медии, съболезнованията там са като 10-секундна среща, постваш нещо за скръбта и бързаш към следващия пост.
Трябва ли вербалното съболезнование да предхожда това в социалните медии и въобще трябва ли изразът на съпричастност към нечия загуба задължително да присъства като пост във Facebook или Twitter?
Първо, необходимо е важно разделение – хора, които познават починалия, и други, които не го познават.
Да поговорим за вторите.
Социалните медии разрушиха мита за доброто възпитание – не е нужно, като си мислиш нещо, да го напишеш и споделиш. Вече е наложително. Защото едно потупване по рамото не е достатъчно, трябват и стотина лайка. Това, че малкият Жорко вече пишка в гърнето или току-що си изчистил хола, е информация, която навярно е насочена към бабите, дядовците, майките приятелите. Социалните медии преобърнаха начина на споделяне на информация и днес изпитваме особено спокойствие, взирайки се в монитора, поради което споделяме всичко, което ни се случва. Прахосмукачката в хола е едно, съболезнованията – нещо съвсем различно.
Загубата на близък човек е момент в живота, който трудно се описва и изразява с думи, сигурно затова природата е измислила сълзите. Те са най-тихия и силен знак на скръбта. Природата обаче едва ли е очаквала, че един ден ще се пръкнат социалните медии и сълзите няма да бъдат достатъчни. Ще има бутон “like”. Преди един политик заставаше пред медиите със сълзи на очи, за да съобщи за нечия загуба. Днес той първо поства в Twitter, после мисли за сълзи.
ОТ ПЪРВА РЪКА
3 неща, които си струва да опитате
Бекон с мус от козе сирене
бекон, мус от козе сирене, салати микс
Телешки език
телешки език, краставица, тортила чипс, заквасена сметана, горчица, хрян
Мекички със сладко и сирене
Скръбта, кончината, трагичната загуба – това бяха своего рода табута, за които се говори тихо, доброто възпитание изисква да не се навлиза в излишни подробности. Днес всичките емотикони и подобни знаци от онлайн реалността навлизат с шут в тази затворена територия. Когато някой напише, че е загубил близък човек Facebook трябва ли да натиснеш like, трябва ли да напишеш коментар, трябва ли да питаш каква е причината за загубата, къде е границата на разрешеното любопитство? Хрумва ли ти да се обадиш по телефона, или чувстваш по-голямо лично спокойствие като просто пишеш нещо под неговия пост?
Ще кажете – каква е разликата между некролог, залепен в центъра на градчето, който ще бъде видян от всички жители след известно време, или жалейка, постната във Facebook, която пак ще бъде видяна от всички, само дето ще стане по-бързо? Съобщението за кончината е ясно, то може да се случи по всякакъв начин. Въпросът е как е редно да изказваме съболезнованията си?
Социалната медия може да действа като буфер или катализатор за болката и скръбта на хората.
Съболезнованието е занимание самотно
Съболезнованието би трябвало да бъде занимание самотно, добре обмислено и изказано лично. Нещо коренно различно от съболезнованието в социалните медии. В Twitter току-що си постнал любопитна диета за отслабване, после бързо пишеш една жалейка, а след минути сигурно ще споделиш и нов видеоклип с приятелите си.
От друга страна, никой не е казал, че моментната симпатия от стотици хора не помага за превъзмогване на болката. Британският психолог Томас Чаморо-Премужич пише: “Социалната медия може да действа като буфер или катализатор за болката и скръбта на хората. Случва се вик за съчувствие и симпатия в иначе повърхностната и нарцистична среда на този тип медии. Натиснатите бутони like на хората са нещо истинско не само защото оценяват логичното търсене на подкрепа от близките на починалия. Фокусът се променя от желание за оценяване на някакво постижение към желание за търсене на подкрепа.”
Така погледнато, социалните медии имат дори позитивно влияние. Ако преди е трябвало да потърсиш някого, за да му изкажеш съболезнования, сега за миг той получава стотици признаци на подкрепа. Вестта за Желю Желев и мигновената реакция в социалните медии сигурно са били част от причините дъщерята на президента да каже: “Искам да благодаря, защото болката беше по-поносима благодарение на съпричастността и простите думи, изказани от все сърце.”
Ключовата дума тук е “изказани”. Ако много хора могат да напишат своите съболезнования в социалните мрежи, като по този начин достигнат максимално бързо до близките, има определени норми, които не бива да се пренебрегват независимо от развитието на технологиите. Все още няма нищо по-силно от думите, изказани без предварително написан сценарий, без помощта на поредната софтуерна система за редактиране на грешки или съветник за писане на речи.
