Зимно време, когато дните стават по-студени, а не онова зимно време, когато грее слънце и съвсем се объркваш. По-малко хора по улиците илипо-кратки разходки. Рано сутрин, но не прекалено рано. Този път вторият миразговор с Райна Кабаиванска е по телефон, но нищо. Трябва да опитаме и така.Все по това време на годината се срещаме или чуваме, харесва ми.

Кога сте самотна, ако въобще има такъвмомент?
– Няма такъв момент, защото нямам свободен момент. Азсе събуждам сутрин с будилника, защото винаги има нещо да се прави. И веднагазапочвам – едно време се казваше – да тичам по задачи. Моментално започвам, нотъй като понякога забравям, макар че пиша, писателствам непрекъснато, нопонякога забравям и ми се струпват по две неща наведнъж. Тъй че нямам време дасъм самотна.

Какво е да сте жена днес и има ли разлика с усещането преди многогодини, когато напускахте България?
– Не съм имала чувството за малоценност в сравнение с мъжете.Абсолютно никога. Като жена, разликата е грамадна, защото светът през тезигодини, колко минаха вече, петдесет и няколко години, направи голям скок.Напред или назад, не ми е ясно. Напред в технологията, но назад в безвремието.Има голяма разлика, когато пристигнах през 1958 година в Италия, плюс това идвах от една комунистическа и то много ортодоксално-комунистическа държава. Такаче имаше голяма разлика и в този смисъл.

Кога беше онзи момент, когатодетството си отиде, за да даде път на грижите и отговорностите? 
– Моментално пораснах – навярно, когато почина моят баща. Беше многомлад. И тогава веднага дойде онова чувство, че трябва и аз нещо да правя засемейството. Спомням си, че се явих веднага, бях още студентка, на конкурс втрудовия ансамбъл. Вие сте млад и не ги познавате тези работи (смее се).И в този трудов ансамбъл, където имаше само мъже, които си караха военнатаслужба, ме взеха. Така че като млада съм карала и военна служба. Чувството заотговорност никак не ми е чуждо. Винаги е съществувало заедно с мен.

Казвате – само мъже са били в този ансамбъл, но извън него, вживота, мъжете в живота – какво е да чувствате мъжка опора, какво е един мъж дае кавалер?
– Преди всичко това много рядко се случва (смее се). Може би вАмерика повече, там мъжете са кавалери, защото така са възпитани. Но в Европавече са свикнали с това равенство между двата пола, така да се каже. А попървия ви въпрос, за мъжката опора, да ви кажа, че като че ли съм нямаланужда. Аз съм доста самостоятелна. Това е моята съдба. Да взимам винагирешенията сама. За мъж кавалер не съм мислила, нямала съм нужда може би. Всичкосамостоятелно си оправях в живота.

Никак не ми беше лесно, знаете ли, спомням си някои трагични моменти дори.Например, за първи път съм в Съединените щати, в Сан Франциско, трябва да ебило 60-та година. Не познавам никого. Пеех в театъра тогава. В четири иполовина свършвахме репетициите и се връщах в хотела абсолютно сама. Магазините- затворени. Тогава наистина почувствах самотата и ужасът, че няма с кого дакажа две думи, защото тогава нямаше и телефони. Намерих се тогава предотворения прозорец и се питам (смее се) – да скачам ли, какво да правя?

Късметлийка сте, ще кажат някои. Какво мислите закъсмета?
– Никога не съм вярвала в късмета. Да ви кажа това е чисто балканскачерта, когато казват – ей, оправи се, голяма късметлийка си. Тук страната едруга, синдикална страна – така ли се казва? За България, за обществото там, навярнонаправих кариера, защото имам късмет. А пък тук, когато ми дадоха една многониска пенсия, макар да бях плащала страшни суми за пенсията, ми казаха – защотовие сте имали късмет да печелите много. И сте печелили също и за вашите колеги,които са нямали такъв голям късмет.

Кога рискувате?
– Рискът винаги е бил свързан с професията. Рискът да дойда в Италия на 22-23 години, да нямам абсолютно никаква опора, само тези – 106хиляди стари лири стипендия – това беше страшен риск да не мога да преживеяпреди всичко. Защото нямах никаква друга опора. Така че веднага се хванах и наработа. Искам да кажа, че винаги съм посрещала рисковете.Навярно съм ги и побеждавала.

Ако тогава големият ви страх е бил липсата на опора,кой е сега?
– Сега ме е страх от света. Голяма дума казвам, нали, но е така.Днешният свят за мен е много, много страшен. Все си мислих, че през 21 векчовечеството ще стане малко по-мъдро, а пък сега виждам едни средновековнифеномени на земята, които много ме плашат. Това е някакъв свят, който избухва.Тези войни навсякъде, защото ние сме направо заобиколени с войни. Това е с дведуми.

Какво мислите за неувереността, как се справяте с нея?Притеснението, че няма да се справите, когато сте на голямата сцена?
– Ще ви изненадам, ако ви кажа, че такъв миг е нямало в моя живот.

Как става това?
– Характер. И най-важното, знаете ли, това е някакъв инстинкт, който вмоя случай ме е карал да пея. Аз се реализирах чрез пеенето. Пеела ли съм хубаво?Пеела ли съм лошо, не зная. Може би някога по-хубаво, някога по-лошо, нонепрекъснато пеех и го правех с голяма радост. Спомням си, че в началото митрепереше десния крак. Но нали едно време бяхме все с дълги поли, на сценатабяхме така, тъй че кракът не се виждаше. А пък днес като всички са сминижупи или са голи, треперещият крак веднага ще се види. Знаете ли, за менсцената беше една пълна реализация. Затова посрещах всичко, свързано съссцената, с радост.

Кога си казвахте, че прекалено много изисквате от себе си, че трябвада намалите темпото, да работите по-малко?
– Никога. И сега – вече на толкова много години – съм построенапо този начин. Непрекъснато трябва нещо да правя.

Вече два пъти си говорим сутрин, по време на закуската. Кой елюбимият ви момент от деня – закуската, обяда или вечерята?
– Като че ли вечерята. В този европейски, т.нар. цивилизован свят, смевинаги на вечеря. Защото сме свободни само за вечеря. Така че всички срещи сприятели стават по това време.

Спомняте ли си, веднъж ми разказвахте за пламъчето в очите нахората. Но как усещате в кои хора има пламъче и в кои няма. 
– Това е много лесно да се забележи. Ако имаш талант, ако имаш пламък,това веднага се забелязва. Особено при пеенето е много явно, защото гласът енещо много примитивно, ако мога така да кажа. Случва се едно доста примитивноизявяване. Защото не се вижда това, което правиш. Гласните струни не можеш даги свириш, те сами си свирят. Така че гласът е просто откривател на характера.

Кога си казахте, че вече сте успешна?
– А, никога (смее се). Абсолютно никога. Знаете ли, аз съммалко – може би – изключение в певческата кариера, защото не съм маниакална.Нямам никакви спомени, нямам архив, нямам нищо. Винаги съм хвърляла всичко задгърба. Ръкоплясканията са нямали никаква цена. Абсолютно никаква. За мен бешеважно да чувствам около себе си емоция. И това е магията. Моменти на магия,които усещаш на сцената. Това е някаква невероятна връзка. Хипнотична връзка спубликата.

Тази хипнотична връзка не намалява ли с времето? След 100, 200, 500появявания и ръкопляскания на сцената?
– Абсолютно не. Защото ръкоплясканията нямат стойност. Има стойносттова, което си преживял. Това, което са ти дали хиляди хора. Имаш чувството, ченаистина си заслужил това. Че си дал от себе си много и си получил още повече.Това всъщност взимане-даване е най-важното според мен.

Кога усетихте щастието? Може ли да откроите един момент?
– Щастието е на мигове. Когато имаш това чувство, че светът е пъленсъс светлина. За мен щастието е свързано със светлина. Сега например светлинатаидва много често с внучетата. На всяка възраст имам своите светлини и щастия.

Как се казват? На колко са години.
– Голямото е на девет и се казва Иванчо – Джовани. А пък малката епочти на две и се казва Чечилия.

Онзи ден си говорихме за две думи, които сякаш на български стояттака близо една до друга – любов и обич. Към кого изпитвате любов, към когообич, как разграничавате двете думи?
– Обич навярно изпитвам към внуците си, а любовта е свързана с друго,любов към другия пол. Ако си нормален – това е любов с другият пол, ако не синормален – със същият пол. Но това е все едно и също.

А болката? Кога изпитвате болка?
– А, болка изпитвам доста често, всекидневно почти. Когато разгънавестника, новият вестник, в който винаги има много трагични вести.

Не се свиква с болката, така ли?
– Не. Живее си болката винаги.

Коя е по-силната и по-слаба болка?
– Има, разбира се, по-силна и по-слаба, това е градацията на болката.Има много болка. Ето една болка, всичко е различно – как иначе да си обясним,че можеш да прочетеш как майки водят в болницата 13-годишни момиченца за аборт.Води го майката. Това за мен е страшна болка. Значи, че в тези млади деца веченяма никаква ценност. Няма нищо хубаво. Няма нищо за откриване. Това енай-страшното. Няма надежда. Но има и много добри деца, много.

Онези с пламъчето в очите?
– Да.

***

Млади оперни певци с международна кариера от школатана Райна Кабаиванска ще се представят в спектаклите наоперата Турандот на Пучини в Софийската национална опера на 9-и,11-и и 13-и декември. Проектът е съвместнапродукция на Нов български университет, Софийската опера и балет и Фонд РайнаКабаиванска.

Младите артисти, участници в продукцията, са от България, Италия, Южна Корея, Испания, Китай и Сърбия. На диригентския пулт щезастане Никола Пашковски – асистент на знаменития маестро Рикардо Мути.