Рядко слушам радиостанцията на 89.9 мегахерца. Днес WKCR 89.9 е различна станция от славните ѝ джаз дни. Когато имам късмета да съм в Ню Йорк, радиото е само на 88.3 мегахерца, друга джаз станция.

Но великата джаз станция си остава WKCR, точно на 89.9. Велика джаз станция. Фил Шаап е велик радиоводещ. Защо е велик? Какво точно знае Фил? И всичко, и не чак всичко. Страстен почитател и пазител на онази музика, която едва ли генерира повече от 2-3 процента от продажбите на музика днес, Фил е роден с любов към джаза. Закърмен, дето се вика. Майка, баща – все свързани с джаза.

Казват, че петгодишен тананикал тенор сакс солото на Лестър Йънг от парчето на Каунт Бейси “Taxi War Dance”, което – факт – не е хич лесно за тананикане. На шест годинки не получавал за подаръци камиончета, а грамофонни плочи (Night Time Is The Right Time на Рей Чарлз).

Джазът настрана, паметта била онова, което отличавало Фил от останалите. Двегодишен казвал имената на американските президенти, всички президенти, в хронологичен ред. Рецитал на президентите в стил “и хайде сега да кажеш имената на всички президенти”. Нещо такова. После паметта му била заета с джаз, всичко за джаза.

Такъв е Шаап, вероятно най-добрият радиоводещ на великата станция WKCR, която излъчва джаз на 89.9 в Ню Йорк. Излъчва и днес (макар да ти препоръчвам тази на 88.3 мегахерца, вече стана ясно). Джазмузикантите знаели, че Шаап знае всичко за тях – услужливо-феноменалната му памет направо плашела, после свиквали. Не е шега работа срещу теб да застане журналист, който подмята факти от личния ти живот, които си забравил. После го ползвали за музикална енциклопедия, звъняли в радиошоуто му по WKCR, разговаряли за джаз.

Не звъняли обаче толкова, колкото звънял Майлс Дейвис. Мистър Дейвис, Фил така му казвал, не свалял слушалката от ухото си. Набирал номера на студиото и се започвало. Звънял десетки път, че и повече, с абсолютно невъзможния си за имитиране глас, за да плямпа някакви “налудничави, странни неща”. Бил Майлс, няма измама. Самият мистър Дейвис. Гласът му не се фабрикувал лесно. После дошъл онзи петък, или просто един ден, който се падал петък, шести юли 1979 година, мистър Дейвис пак се обадил, после двамата – Майлс и Фил – говорили за един от албумите на Майлс. В края на разговора Майлс му казал: “… а сега, драги, пусни “Solea” от албума Sketches of Spain”. И тряснал слушалката. Егаси, колко е велик този проклет Майлс, само него слушам напоследък.

Тази сцена намества нещата (факти, време, интонация, акцент, ноти) в началото на филма Miles Ahead, който не нито е биографичен, нито пък разказва цялата история на Майлс Дейвис. И сцената – като малко неща във филма, е реално случила се, истинска. И Майлс наистина се е обадил, и Фил наистина е пуснал албума Sketches of Spain. На плоча.

Годината е 1979, филмът Miles Ahead се лъкатуши през два дни от живота на Майлс Дейвис – донякъде измислени, ала всъщност напълно. Ще ти се сторят шумни дни, но отразяват тихи години за Майлс, между 1975 и 1980, когато е заклещен от наркотици и други пороци (нещо като пет кутии цигари дневно в компанията на четири-пет грама кока).

Във филма, сигурно, за да има и бял артист, се появява някаква дуетна история, почти измислена, със сигурност излишна, сякаш това е някакво ново-ченге-от-бевърли-хилс, където колата е добре да са двама – бял и тъмнокож. Белият е журналист от Rolling Stone, който иска да интервюира Майлс (всъщност не е ясно дали е точно журналист от Rolling Stone, но пък влиза под кожата на Майлс след като получава едно кроше). Появяват се някакви преследвания. И мигом изчезват, защото филмът всъщност е за изчезването. Появяват се и изчезват спомени на Майлс от славните години – отлични костюми, музикалният инструмент не е враг, жената на живота му е на корица на плоча, леглото понякога е пълно с други, ръб на панталона, Майлс се движи по ръба.

Miles Ahead, новата кинолента, представя трудните години в живота на Майлс Дейвис, туу-мъч наркотици, мисли, наркотици, врява, пак мисли, без да има претенциите да е биографичен опус, слава на джаза за това. Случват се няколко хубави сцени в този филм, които остават в главата, както и музиката, която направо побърква, както и Дон Чийдъл, който е зверски добър Майлс Дейвис.

Когато Майлс се обажда на Фил, радиоводещият, за да пуснат “Solea” от диска Sketches of Spain, имаш чувството, че трябва спешно да се обадиш на всяка станция и тя – на свой ред – да забоде иглата точно върху началото на “Solea” и да се започва… Проклет да си Майлс, само теб слушам тези дни.

Самият Майлс винаги започва нещо и то ужасно добре. Онази сцена, в която се запознава с първата си жена, си струва всеки долар, който трябва да бъде похарчен за осъществяването ѝ. Няма такова запознанство. Джаз от първа класа.

(… всъщност през целия филм в главата на Майлс Дейвис светят проблясъци от моменти на чар и магнетизъм, бавна обич и разбъркани послания, уловени в тялото на Франсис Тейлър, която е уловена и за корицата на албума Someday My Prince Will Come…) 

Първата среща на Майлс с Франсис (по онова време полицейското насилие над чернокожи в Лос Анджелис е факт, тия любовни срещи не били шега работа) е изфабрикувана във филма, но тъй добре, че прощавате набързо американската захаросана романтика.

Вечер. Кабриолет. Нафуканият Майлс Дейвис е на задната седалка. Слиза от колата, наежен, джазова стъпка, току-що е заел 20-доларова банкнота и я премята между пръстите си. Сгъва я на две преди да пристъпи пред Франсис.

Той: Аз съм Майлс Дейвис.

Тя: Знам.

И тогава фукльото подава банкнотата от 20 долара с написания си телефонен номер. Добър е. А тя му се обажда. Добра е.

По-късно Франсис се омъжва за него.

Ако това подсказва за нещата, които следват – добре. Ако не – също добре. А нещата, които следват, не задължително в този ред, са: сбивания с Франсис, наркотици, среднощни партита, загубени записи, загубени любови, расизъм, вадене на пистолети, пари, джаз, опасна-работа-е-този-Майлс, проклет да е.

Дон Чийдъл, актьор и режисьор тук, въпреки всичко обира симпатиите. Някой припомни, че когато питали братовчеда на Майлс, Винс Уилбърн, дали, по дяволите, ще има филм за джаз легендата, Винс казал: “Да. И Дон ще изиграе Майлс.” Ей така стават тези неща.

Особената структура на филма, дори гадният епизод с насилието над Франсис, когато в подземието свирят “Nefertiti”, а отгоре Майлс и Франсис се бият, сигурно хвърлят музиката на заден план, но това не е така. Чийдъл е толкова добър, че чак боли, а музиката пълзи отвсякъде и тия дни слушам само Майлс Дейвис, в объркан ред. Като захвърлим настрана диалозите с белия спътник на Майлс (Юън Макгрегър) и липсата (поне) на моя любимец Джон Колтрейн, Miles Ahead изглежда като пропуснат шанс тип “младите да се отворят на Майлс Дейвис”, ала всъщност е една от онази вечери, в които си казваш, че Майлс е дяволски добър, както и Дон Чийдъл. Лятно кино завинаги.

До утре. С вас беше Фил Шаап. Слушате WKCR. Завършваме със “Solea” от албума Sketches of Spain.