Напоследък изпитвам сериозно вътрешно противоречие, когато се озова на територия с табели„Изкуство” и „Култура”. От една страна ми липсва нещо, от друга – на моментивсичко ми идва в повече и диабетът се обажда. Изобщо… рокендролът ми сегуби. И тъкмо отегчението да ме погълне плавно и сигурно, видях едно 12-минутно видео, което от няколко дни се шерва трескаво във фейсбук. Не защотомомчето в него е на четири колела, не защото е плашещо умен, не заради онаяенергията, която е имал късмета да му е генетично заложена. Не беше зарадитова. Нещо в главния мозък явно. Та, както и да е, видяхме се на бира впарка… 

В първия момент, когато видях книгата Церебрална поезия и филма към нея,заглавието ме удари в главата. Искам да ми го обясниш.

–     Може би те удря в главата, защото именно там се намира главният мозък, ацеребрален от латински означава “отнасящ се към главния мозък”. Т.е.това е една поезия, която минава през сърцето на четящия, но се отнася презцялото време като едно остро дразнение към  рецепторите на главния мозък,които преживяват цялата тази поезия. Затова е Церебралнапоезия. Наистина е много, много различно от всичко до момента, което съмписал в стихове.

Различна е за теб като усещане, различна ти е била идеята, целта?

–     Различна като ниво на поезията, като истинност. На 18 години изобщо не знаехкакво правя – примерно с първата ми стихосбирка Орелът и детето.Към днешна дата ме е срам от тези неща и ще ти обясня защо. Един от най-големитеужаси на света е да бъдеш нетърпелив, а за жалост аз го имам този порок ипоради нетърпението си неведнъж съм патил. Но, в крайна сметка, всяко еднотакова нещо води до израстването. И това е част от пътя. Поетът е поет, когатознае кога да не пише, а не кога да пише. Т.е. много е важно да можеш да сеспираш и един ден, когато не си във форма, думите ти са просто думи, а не сатова, което ти искаш да излиза от теб просто да се спреш. Аз искам когато пишастихотворения по мен да тече ток. Ако не тече ток и не мога да го предам тояток, да го трансформирам в някакво удоволствие, в емоция, която да изпитачовекът отсреща, ако нещо не го накара да се замисли, ако нещо не го подразни,значи не съм си свършил добре работата. Аз съм убийствено самокритичен и вярвам,че само това може да ме спаси един ден да се превърна в някой от отвратителнитеграфомани на нашата родина.

Като говориш за тоя ток и се сещам за много автори, като че ли, стремящи се да пишатпоезия, защото е модерно. Много хора започнаха и да четат поезия, защото емодерно. Страх ли те е от мейнстрийма?

–     С повечето от тия автори, за които говориш, не съм в добри отношения. Не сипадам по това литературата да се превръща в чийзбургер и картофки от Макдоналдс за 1.99 лв. Няма нищо лошо. От друга страна, не всичко е изгубено. Ето, появявасе един доста сериозен нов автор – Константин Трендафилов. Това е мейнстрийма -да направиш нещо, което да е за много хора, да се чете от много хора, да е OK замладите хора и същевременно да има някаква същина в него. Евалла на Кокича, че направитази книга. Спрямо това, което се появява в последните няколко години, той елъч светлина. На мен много ми харесва да има добри пишещи хора, на които да могада се зарадвам. Затова създадох платформата Съвременна литература във фейсбук преди около една година, анонимно и в момента тя се радва наповече от 5 000 читатели. Там давам гласност на автори, на които не им се чуватимената, защото, за голямо съжаление, медиите не работят за писателитени… Направих го за идеята литературата в България поне малко да мръдне, защотонямате идея колко е трудно. Никой не купува книги, още по-малко поезия. Поезиятае бутиково изкуство. Аз затова и направих филма Церебрална поезия,защото хората обичат да виждат, да добиват визуална представа за нещата.

„Ами,то тва, което всъщност ме разруши, звучи именно тогава,през януари, в оназиледено студена зима, когато изгубих баща си. От там нататък това, което меразрушава е апатията на другите. Но със същата сила, тя е причината все още дапиша. Защото, ако нямаше нещо, което да ме дразни, да не ме оставя безразличен,нямаше да пиша.“ (откъс от филма)

Обикновено катовляза в книжарница и си търся книга, първо си задавам въпроса, за какво ми се чете -за любов, за война, за живот, за раждане, умиране… В този смисъл, твоята книга за какво е?

–     За любов е. Идеята ми беше да разделя Церебралнапоезия на четири дяла – любов, разруха, смирение и съзерцание. Впоследствие сеотказах, но ти казвам основно за какво е тази книга. За тези четири неща в еднаобща капсула.

И да не знаех, а аззнам, четейки всичко вътре, бих казала, че си много влюбен…

–     Така е.

Значи тая история смузата и вдъхновението, явно не е чак такова клише?

–     Музата е понятие, измисленоот човека, а вдъхновението е онова нещо, което те връхлита като буря, катопороен дъжд, от който не можеш да избягаш. И накрая целият подгизваш и ставашмокър до кости. Това е вдъхновението. А музата не съществува. Съществувапо-скоро жената, която обичаш. Човекът, с който мога да мина и през огъня ипрез водата.

Пазиш ли я?

–     Вече да. СлаваБогу. Имаше един момент, в който връзката ми беше достъпна за околните. Нопонеже тази любов ми става с времето все по-ценна и все по-ценна и осъзнах, чее добре да я пазя повече. (бел. авт.: Ето тук няма да ви разкажа за историята на Росен и Йо (както той янарича), защото е прекрасна. И си е само тяхна. А и той продължи…)

–     Трябва да знаем и даследваме десетте божи заповеди. Това го знам от баща ми – Кольо Карамфилов,небесна му памет. Това ми е, може би най-ценният урок от него. На базата натова нещо се крепи целият свят. Живеем в такива трудни времена, в такава чудовищнавойна между себеподобни… Чудовищна е, тя е вътрешна война, нищо, че непадат бомби над София.

Как я виждаш титази война, при положение, че си в едни среди, които се отличават с еднапозитивна енергия, с една креативност?

–     Какво мислиш, че влитературната среда няма война? Знаеш ли на колко хора Росен Карамфилов им е вустите. А може да не съм направил нищо…, но съм направил нещо.

А какво те дразнитук, какво ти пречи?

–     В България ли? Пречими безразличието на околните към живота като цяло. Цялата система, в която човекъте вкаран, ми е много чужда – това да тръгна на нормална работа от 9 до 17часа, да заработвам, да изкарам някакви пари регулярно, всеки ден да ставам в еди-колко си часа и да си лягам в еди-колко си часа и да нямам време… да я целуна.Извинявам се, но е точно така, ебати! В общи линии хората нямат време,защото през цялото време изпитват страх дали ще имат кинти за утрешния ден. А пъктова са неща, които са толкова преходни и толкова тленни на фона на времето,което и без друго си изтича.

–     На няколко пътиспомена баща ти. Предишната ти книга Колене беше за него…

–     До последната дума.

А тази?

–     Също.

Трудно ли ти е дапишеш за него?

–     Болеше много преди.Докато пишех романа Колене чувството беше все едно някой ми слага малкистъкълца под кожата и те после се пукат. Сега пиша за него с уважение и следоколо десет години, когато се почувствам готов за това, ще напиша книга заживия Кольо Карамфилов. Защото Колене е за след Кольо К. За дупката,която той остави след себе си и за огромната горяща рана визкуството, която, който и да се опита, няма да може да затвори. Истината е, ченашата държава имаше артист, който беше… не ми се говори! Много е тъпо, защотоми е баща и хората ще си кажат – „гледай го сега този, с какъв патос говори забаща си, а баща му казваше точно обратното, че трябва да откажем патоса“. Но вслучая това не е патос, а е истината. Баща ми имаше хиляди шансове да бъденавън, но той остана заради мен. Защото се обичахме до самия край.

Веднъж те чух даприпомняш фразата, че онзи, който е обичан от поет, никога не умира…

–     Затова съм тук,разбираш ли? Аз искам да го пренеса във времето под всяка една форма. Ето вмомента, примерно, дадох на JEREMY?, най-добрата българска група, правата надедно изображение на Кольо Карамфилов за обложка на дебютния им албум. Аз гиобожавам, това са моите музиканти. Това са музикантите, които България незаслужава, ако трябва да бъдем честни. Виждам ги отвъд Океана, бруталниса… Как само забиват!

И запява, както си говорим…

–     I was all alonebeing strong fearless like a king…

Приятели ли сте?

–     Да! Много се радвамза този въпрос. И за отговора! Ха-ха!

Всъщност, не завършвашели филмът с едно тяхно парче?

–     Да, на финала ЛуизабелНиколова, върху инструментала на “Fake fruits” прочете едно мое стихотворение.

„Остави ме да ти покажа какъв е вкусът на екстаза.

Остави ме да ти покажа какъв е вкусът.

Остави ме да ти покажа какъв е.

Остави ме да ти покажа.

Остави ме.“

Мина 24 май. Тозипразник ти как го усещаш, като един пишещ и четящ човек?

–     Без светите братяКирил и Методи нямало да ги има буквите. Щом нямало да има букви, нямало е даима и думи, изречения, нямало е да има текстове, да има смисъл. Много е просто.А знанието е това, което остава.

Ти учиш литература,занимаваш се с литература…

–     Учил съм литературапреди години, сега уча лингвистика. Превеждам поезия от немски. В общи линии самотова живея.

Не ти ли сезаминава?

–     Много ми сезаминава! И ще замина. Но в общи линии, докато съм жив ще ви е интересно. Послене знам. (Смее се).

Росен Карамфилов ще чете поезия на28 май в Бургас, 19:30 ч. в клуб Барселона и на 31 май в Пловдив, на последното издание на Spirit and spirit в Петното на Роршах.

Ралица Гълъбова е съдебно-криминален репортер в Дарик радио. Харесва разговорите с умни и тихи хора. Мрази вицове за блондинки и обича шкембе чорба.