Публикуваме разговор със създателите на кампанията Pod Igoto, месец след нейния фактически край. Считаме че проблемите и въпросите, които тази кампания повдигна, не бива да са предмет само на кампанийност, а на устойчива във времето, градивна дискусия. За да се решават проблемите на езика ни, образованието, културата и идентичността ни, а не да служат за медийни сензации.

Pod Igoto беше повод да обсъдим въпросите:

С кои основни проблеми на езика и образованието ни можем да се справим без и със държавата? Кои са обнадеждаващите примери в процеса на развитие?Защо наред с инициирането на кампания в подкрепа на българската кирилица, същото издателство издава книгите си с руски, а не с български кирилични шрифтове?  Защо ни е езикът?

Участват – Манол Пейков, издател, издателска къща Жанет 45, Константин Трендафилов и Радомир Иванов от творческия екип на рекламна агенция Saatchi&Saatchi.

Резултатът от Pod Igoto

 

Манол Пейков, издател, Жанет 45:

Тиражът на Pod igoto е изчерпан. И въпреки че продължаваме да получаваме обаждания и съобщения от желаещи да се сдобият с копие, нов тираж няма да има, защото това чисто и просто би противоречало на основния замисъл на кампанията.

В събота следобед, след като стана ясно, че първата и, надявам се, последна – българска книга на шльокавица е разпродадена, тръгнах от щанд на щанд из Панаира на книгата, за да избера подходящи заглавия (1000 по две за всяка продадена бройка от Pod igoto), които да дарим на читалища, училища и библиотеки.

Критерият ми беше един-единствен: да избера книги, които бих желал да имам в собствената си библиотека.

Отне ми малко повече от пет часа. Крайният резултат е 600 книги от дванайсет различни издателства, плюс още 400, издадени от Жанет 45.

От повечето заглавия купих между пет и десет екземпляра, а където не разполагаха с толкова – по колкото имаше.

Ето някои от авторите, включени в подборката:

Греъм Грийн, Филип Рот, Салман Рушди, Кърт Вонегът, Итало Калвино, Исак Бабел, Хорхе Луис Борхес, Адолфо Биой Касарес, Блез Паскал, Джеймс Джойс, Бенвенуто Челини, Епиктет, Ф. Скот Фицджералд, Джеймс Солтър, Джон Банвил, Франсоа Мориак, Дафни Дю Морие, Колм Тойбин, Жоржи Амаду, Сандро Веронези, Сири Хуствет, Туве Янсон, Иржи Кратохвил, Збигнев Херберт, Макс Фриш, Жан Жьоне, Владимир Висоцки, Булат Окуджава, Андрей Макин, Ирен Немировски, Даниел Келман, Паоло Джордано, Роберт Менасе, Динау Менгесту, Гари Щейнгарт, Рауи Хадж, Педро Хуан Гутиерес, Марк Хадън, Себастиан Бари, Сьоун, Кристиан Крахт, Дейв Егърс, Ма Дзиен, Хуан Пабло Вилялобос, Робърт Перишич, Нарине Абгарян, Джералд Даръл, Вим Вендерс, Едит Пиаф, Емир Кустурица, Фатих Акин, Дейл Карнеги, Стийв Джобс, Бил Гейтс, Ричард Брансън, Йеспер Юл, Карло Петрини, Ивон Шуинар.

И още: Вера Мутафиева, Свобода Бъчварова, Георги Марков, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Йордан Велчев, Христо Карастоянов, Петко Бочаров, Рангел Вълчанов, Никола Русев, Ивайла Александрова, Георги Господинов, Милен Русков, Радостина Ангелова, Крум Филипов.

Благодаря ви, че бяхте съпричастни на този проект. Освен изкупения символичен тираж, за нас е важно да споделим следното: видеото, в което вложихме основното послание на кампанията, е гледано от повече от 1 300 000 зрители. Без нито една стотинка за реклама.

С други думи, кампанията ни е стигнала (в най-песимистичния случай) до всеки пети българин. Това, разбира се, не отчита аудиториите на десетките интервюта и дискусии по въпроса в централните и регионални медии.

В дните непосредствено след кампанията, социалните мрежи изригнаха с коментари по темата. Далеч не всички от тях бяха положителни. Получихме тежки обвинения и ентусиазирани похвали.

Но най-важното от всичко е, че успяхме да предизвикаме дискусията, към която се стремяхме. Че отхлупихме капака на тенджерата, в която кротко и незабелязано клокочеше една взривоопасна гозба, чиято основна съставка е собственото ни самоуважение.

Тенджерата се оказа под налягане. След като пребоядисаме тавана и излекуваме повърхностните изгаряния, всички заедно ще си направим, надявам се, и подобаваща равносметка за ползата от това начинание.

Защото именно в разговора се ражда истината. А когато държиш нещо във вакуумен съд върху бавен огън, то рано или късно експлодира.

 

 

Константин Трендафилов, Saatchi&Saatchi:

Изводите са, че големите идеи не бива да се подминават от страх. Важи и за агенции, и за клиенти.

Освен, че това стана най-вайръл кампанията в България и клипът без спонсориране достигна до милион и половина гледания за 48 часа, тази кампания даде път и на реални, измерими промени, които се надяваме органите на реда да избутат докрай.

Кампанията достигна цяла България. Измеримата промяна тепърва започва. Но до този момент, това което успяхме да направим, е да променим 24 май – от ден за гордост го направихме ден за размисъл. И чрез провокацията, разговорите, които последваха, и видеото, което достигна до толкова хора, посочихме проблемът със шльокавицата на хора, които не са подозирали въобще, че е проблем. Оттам насетне една рекламна кампания е безсилна пред човешката упоритост – със сигурност много хора са се отказали от вредния навик, а други просто са продължили по старому. Но никога не сме започвали с идеята, че ще променим окончателно света. Битката за човешките души е бавна, неравна и неблагодарна и се печели човек по човек.

 

 

Десет дни след активацията на кампанията и след нервния импулс на повечето медии, егоист обсъди проблемите около Pod igoto в дълбочина. Ето как:

 

Защо решихте да издадете Под игото на шльокавица?

 

Радомир Иванов, Saatchi&Saatchi:

Понякога проблемът е доста незабележим. Лесно се неглижира или просто изглежда безобиден: “Kakwo tolkowa, nali me rasbira6?”. Да, разбирам те, но и знам докъде ще стигнеш с тази шльокавица – ще почнеш да заменяш “й” с “и”. Да се чудиш “с” или “з”, да се превръщаш в поредния неграмотен човек, който се покрива зад латиницата.

Тук нашата роля е да преувеличим нещата, да ги доведем до абсурд, с единствената цел да покажем сериозността на проблема. А защо точно Под игото – мисля, че е ясно: роман-емблема за българското самосъзнание.

 

Константин Трендафилов, Saatchi&Saatchi:

В Saatchi & Saatchi не се занимаваме само със снимане на клипове. Ние решаваме проблеми. Обикновено те са бизнес проблеми, но понякога социални. И така идеята ни дойде съвсем закономерно след като си поставихме за цел да обърнем внимание върху точно този проблем.

 

Манол Пейков, издател, Жанет 45:

Под игото на шльокавица е една артистична провокация. Хората реагираха на кампанията по начина, по който очаквах да реагират. В момента, в който отворят книгата изпадат в шок и ужас. В потрес. Защото да видиш един SMS на шльокавица – това се преглъща лесно. Привикнали сме. Но не сме привикнали да виждаме големите български класици издадени на шльокавица. Затова смятам, че провокацията си легна на мястото и че си свърши работата. Тиражът беше символичен. 500 бройки. И няма да има втори. Идеята беше тези бройки да стигнат до книжарниците, за да привлекат внимание. Те привлякоха внимание и то доста по-голямо, отколкото очаквахме. Видеото направено от творческия екип на Saatchi&Saatchi e много ударно и много добре обмислено, много взривно. Това видео има повече от милион гледания. В цялата история на българската реклама няма такъв случай на толкова силен вирусен маркетинг. Провокацията успя. Ако видеото беше създадено в изолация, ако я нямаше същинската провокация – ефектът щеше да бъде миниатюрен. Отвъд видеото, дискусиите в социалните мрежи са много бурни и многопосочни, което е друга наша цел. Защото проблемът със шльокавицата е само върхът на айсберга. Отвъд него е проблемът с използването на езика, проблемът с личното ни самочуважение, проблемът с начина, по който гледаме на класиката. С тесногръдието. С това че превръщаме определени творци в идоли, което ги прави несъответни на времето, в което живеем. Ако искаш да убедиш едно дете, че то може да бъде следващия Вазов, следващия Ботев, следващия Левски, Димитър Димов, Йордан Йовков – не можеш да го направиш, ако опаковаш тези хора в мрамор, гранит и стоманена арматура. Те трябва да бъдат живи и техните идеи да се предават по жив начин. Това е основният ми аргумент към хората, които казват, че това е светотатство и гавра с Вазов. Не, това е не е светотатство. А и не по-малко светотаство е да станеш сутрин рано и да изпратиш SMS на любимото момиче на шльокавица. Най-съкровеното, което имаме е това, което имаме днес тук и сега. И нещата трябва да бъдат гледани контекстуално. Жанет 45 е най-големият издател на българска литература. Не е случайно, че хората които измислиха кампанията, едни много млади и симпатични момчета – се обърнаха именно към нас. Ние сме символ на българското книгоиздаване. 27 години издаваме основно българска литература. Издаваме най-много поезия, най-много млади дебютанти, присъствието на полето на българската литература е недвусмислено. Отпечатали сме досега половин милиард страници с текстове на български автори. Абсурдно е да не гледаш нещата в контекст и да скочиш срещу такова издателство и да кажеш – вие се гаврите с Вазов. Това е нещо повече от тесногръдие. Трябва да си абсолютен кон с капаци. Очевидно е, че този артистичен жест се прави в определен контекст.

 

Какво очаквате да постигнете с проекта?

Радомир Иванов, Saatchi&Saatchi:

На първо време дискусия и надяваме се резистентност към шльокавицата на ежедневна база и от всеки обикновен човек. Рекламата не може да реши проблемите, но може да ги постави на дневен ред.

 

Константин Трендафилов, Saatchi&Saatchi:

Очакваме да провокираме хората, които пишат на маймуница да се замислят. А отгоре на това – да съберем пари за книги, които издателство Жанет 45 да изпрати към читалища и библиотеки.

 

Доколко шльокавицата е реален проблем, с който трябва да се борим?

Радомир Иванов, Saatchi&Saatchi:

Доколкото е симптом на неграмотност, тя потенциално е голям проблем. Ако езикът е огледало на мислите ни, то с шльокавицата ние се оглеждаме в криво огледало, което рано или късно ще изкриви и живота ни.

Константин Трендафилов, Saatchi&Saatchi:

България е една малка държава с огромно наследство. От малкото останали в границите й зависи да опазят това наследство. Но настрана от очевидната причина, че трябва да пазим културата си, шльокавицата има и съвсем директен ефект върху ползващите я – прикрива неграмотността им, което им позволява да си останат неграмотни. Надявам се не трябва да казвам защо е важно да си грамотен.

 

Кои са основните проблеми на езика ни и образованието, с които можем да се справим без намесата на държавата?

Константин Трендафилов, Saatchi&Saatchi:

Без намеса на държавата можем да стигнем дотук – да вдигнем шум върху проблем, да създадем разговор, да съберем пари за добро дело. Да провокираме хората да се променят на лично ниво – там, където важните избори се случват. Но това по никакъв начин не отменя плачещата нужда за реформа в образователната система.

Радомир Иванов, Saatchi&Saatchi:

Същите проблеми, които имаме със себе си като хора: не се харесваме достатъчно, все нещо ни липсва, скучни сме в собствените си очи, някак не сме актуални на времето си, не измисляме “трендовете”, не сме “куул”, не сме авангарда на света и затова си привнасяме чуждици, традиции, празници, говорим като индийци с 50% английски думи. Въобще бягаме от себе си и докато не се заобичаме такива каквито сме и езика и образованието ни ще бъдат стерилни. Това можем да направи, като хора.

Манол Пейков, Жанет 45:

Най-фундаменталният проблем на нашето образование е, че то не е интересно, не е вълнуващо. Не знам дали си давате сметка, всеки ден по 5-6 часа, в продължение на 12 години – колко от това време е време, в което ти на практика научаваш нещо. Не повече от 2%. И това е времето, когато нещо истински те развълнува, нещо което погъделичка ума ти, душата ти, емоциите ти. Съвременното българско образование има много дълбок проблем. Ето, хората не могат да превъзмогнат това, че Вазов е икона. Не е икона. Вазов е жив човек. Словото му е живо. Той ще е жив, докато е живо словото му. Чети Чичовци. Толкова смешна съвременна българска книга няма. Това е книга, която те хвърля в потрес днес, сега, защото тя се отнася и за сегашното време. Тези герои са прототипите на хората, които живеят край нас сега. Затова Вазов е велик. Защото прозата му и поезията живеят през вековете и продължават да бъдат не по-малко актуални. Това нещо трябва да бъде предавано по начин, който вълнува, който разтуптява сърцата на младите хора. Това става все по-трудно. Едната причина – застаряващите преподаватели – те все повече се отдалечават поколенчески от младите хора. Има статистика, според която до 8 години – 50% от сегашните преподаватели ще напуснат своето поприще. Какво правим тогава? Друга причина – самата преподавателска професия отдавна загуби пиедестала, на който се намираше. Кои са важните в селото – кметът, попът, даскалът. Даскалът спря да бъде онази фигура, към която се обръщаме с уважение, с почитание, с отворени очи и отворени уши – да слушаме и да попиваме. Това се дължи в немалка степен на начина, по който държавата третира тези хора. Заплатите им са под всякаква критика. Ако двойно се вдигнат заплатите им – те ще превишават с 10-15 процента средната заплата в момента. Значи в момента са 40-50% под тази средна заплата. Как очакваш млади хора да се обърнат към децата? Как да влязат в тази професия. Ние тук сме създали една сбъркана система на възпроизвеждане на некачествено образование. В редиците на учителите се вливат два вида хора. Едните са тези с възрожденско мислене, които са абсолютно малцинство. Това са хора, които имат някакъв друг доход. Огромното мнозинство са посредствени хора, които не могат да намерят реализация другаде. До там я докарахме. И това е най-фундаменталният проблем. И нашият проект третира това – че всички проблеми тръгват от образованието. И после с една парабола, която описват през целия ни живот се връщат пак обратно към това образование. От това на родителите ни, нашето и се връщат към образованието на децата ни. А те са бъдещето.

 

Въпросът беше какво можем да направим ние, без държавата?

 

Манол Пейков, Жанет 45:

Някои го правят. Например – прекрасната фондация Заедно в час. Тя стимулира млади, добре образовани хора и ги интегрира в малки населени места. Там тези хора стават истински звезди. Аз лично две години бях ментор към Заедно в час и видях резултатите. И трябва да ви кажа, че са абсолютно възхитителни. Тези хора повлияват на целия учителски екип. Те вдъхновяват хората около тях, които са навлезли в някакво спокойно русло и дори онези, които са амбициозни, млади и са имали енергията да дават се успиват в един момент. И появата на един такъв човек в колектива – раздвижва пластовете. И виждам какво се случва. В малки градчета, селца, в които по-малко от 1 процент отиват в университет – изведнъж се оказва, че след появата на този преподавател – процентът се вдигна на 40. Което е невероятно. Това са места в България, където децата искат да са или тираджии или полицаи. Защото това са професиите, които познават. А един млад човек, на такова място – той разбива стени. Заедно в час е метафора, за това как всеки един от нас може да създава островчета на нормалност и да ги обгрижва, и да ги населява със себеподобни. И постепенно тия островчета да се свързват. Това правим и ние като издатели. Като кажа, че сме малко издателство ми се смеят. Защото от 1200 издателства – ние сме на 10-то или 15-то място като книгоиздателски обем, брой заглавия на година. Но ние не мислим пазарно. Това, което ни управлява е нашият собствен вкус. Правим нещата така, както ги харесваме. И това винаги е бил законът при нас. Правим всичко възможно една книга да се продава добре, но не това е определящото. Не пазарният потенциал. А нейните истински, художествени или нехудожествени качества.

Казвате, че идеята е била книгата да бъде изпратена в книжарниците. Доколко това послание обаче достига до хората, които всъщност пишат на шльокавица?

Манол Пейков, Жанет 45:

Актът на изпращане на книгата в книжарниците е акт обърнат към медиите. Защото тази книга в тираж 500 стигна до една шепа хора, които я купиха като куриоз. Ще я разгърнат, ще се потресат като видят името на Иван Кралича или на Мунчо написано с 4 или отпред – ve4niq bylgarski 6ediovyr. Това, което има значение за нас е общия ефект на кампанията. На задна корица само в осем реда ние сме изяснили каква е целта – това да е първата и последната книга на шльокавица. И това може да се осъществи като символично хората я купуват от книжарниците, а ние подаряваме две истински български книги, написани на кирилица на български библиотеки, училища и читалища. Книгата е повод да влезем в медиите. А шльокавицата се случва в една паралелна вселена на нашата. Ние с вас не пишем на шльокавица, но повечето българи го правят. Най-вече от мързел, от криво разбрана леснота, от това, че не им се занимава, от това че са свикнали, отгоре на всичкото – лошите навици от писането на шльокавица, започнаха да навлизат и в писането на кирилица. Например – липсата на разстояние след препинателен знак. Или пък – незнанието дали да сложиш Ъ или А в определена дума, където гласната е неударена, защото като си писал дълго на шльокавица, в която няма Ъ и ползваш А – се объркваш, когато го обърнеш обратно на кирилица. А кирилицата, дори от чисто патриотичните съображения е съществувала редом с българския език и е еволюирала успоредно с него в продължение повече на хилядолетие. И кирилицата е една от малкото азбуки в света, която отразява перфектно звуците на езика. Като пишеш Ш, Ч, Щ на немски, унгарски, сръбски – те се пишат по съвършено различен начин. Понякога с 2 и 3 букви. На български такова явление няма. Всеки звук отговаря на буква. Единственото изключение е ДЖ. Кирилицата е специална за нашето разбиране за език. Тя е нашият дом. Тя е неразделна част от нашата култура. И в момента, в който започнем да пишем на шльокавица – ние губим своята идентичност.

Защо тогава не издавате книгите ви с български кирилични шрифтове, а ползвате общоприетите руски?

Манол Пейков, Жанет 45:

Съвсем съзнателно. Смятам българските шрифтове за нечетливи. Мен лично дори ме отблъскват като читател.

 

Кои са основните проблеми на езика, образованието, културата, за които е важно държвата да се подгрижи сега?

Константин Трендафилов, Saatchi&Saatchi:

Говорейки пряко по темата с литературата – време е в училище да се изготви програма, която да мисли за учениците. Програма, която ги доближава до текстове, които биха проговорили на техния език, за да ги запали по четенето. А после, когато са готови, да ги запознае с класиката. Тогава, когато вече ще могат да я оценят. Под игото е прекрасен пример за роман, който се дава на хората преди да са готови за него. Затова и попитайте наоколо колко хора всъщност са го чели. Именно.

Радомир Иванов, Saatchi&Saatchi:

Държавата чрез своите официози трябва да направи нещо много просто: да върне смисъла в думите. Само това е достатъчно. Ако има смисъл и се търси истината, езикът ще е на ниво, образованието ще се актуализира и културата ще се обогати. Да, толкова е просто.

Манол Пейков, Жанет 45:

Да започнем с едно повишаване заплатите на учителите, но не с 15, а с 80 процента. Знам че е драстично, но също така знам колко пари изчезват в небитието за проекти, които са със съмнителен смисъл. Например референдумът за АЕЦ Белене. Колко милиона отидоха там? 20? 30? Например огромните пари, които се дават за охрана, отбрана, подслушване. Понеже Бойко Борисов е човек, който излиза от редовете на полицията – той вижда света през своята малка ключалка. И единственото, което вижда са магистралите и неговите колеги от полицията, за които той се грижи особено добре. Там отиват милиарди. В същото време за култура и образование са подхвърляни мизерни стотинки. Това е като в една къща. Семейството има определен бюджет. И то решава дали да си купи яйца, тирамису, хляб, дали да си купи ключалка за вратата или да облицова входа с мрамор. Това, което нашата държава прави е, че си подрежда грешно приоритетите – тя слага 12 ключалки на вратата, от които нямаме нужда и облицова всичките фоайета в последна дума на модата, в мрамор примерно. Който е закупен на половин цена, но е обявен на двойна цена, защото една част от тия пари отиват в неизвестни ръце. Но 5 лева за концерт не остават. И се оплакваме че пари за култура и образование няма. Много е интересно. Присъствах на дебатите, предизборините на всички парламентарно и извънпарламентарно представени партии – всички се обявиха за това 1 % от държавния бюджет да отива за култура. В момента процентът е наполовина по-малък. Много е интересно дали това ще се случи. Пари има, просто начинът, по който се разпределят е много спорен. Разпределят се популистки, по интереси и така че една част от парите да влязат в джобовете на хората, които администрират различни поръчки. Така изчезнаха 4 милиарда в КТБ. Това всички го знаят. И ако ги сметнем в учителски заплати – ще излезе че за 20 години напред е имало пари за повишението им. Това, ако се случи, ще доведе до лавина от явления – ще направи учителската професия по-престижна, ще събуди желание у много млади, качествени хора да се замислят дали не искат да бъдат учители, защото няма по-доблестна професия. Баща ми беше такъв в продължение на 17 години. Днес познавам хора, които пътуват от единия край на България до другия, за да получат за 1 час – 4 лева лекторски. Очевидно е, че транспортът им струва много повече и те не го правят само за това. Има ги все още тези възрожденци и слава Богу, иначе всичко щеше да рухне тотално. Но ние не можем да разчитаме само на тях. Трябва пластовете най-накрая на се нагласят по естествен и по нормален начин.

 

Имаше и такава трактовка на кампанията ви – че Жанет 45 инициира тази кампания, за да може да подари книгите от своите складове. Как бихте отговорили на това?

Манол Пейков, Жанет 45

Очевидно подаръкът е нещо символично. Ще подарим 1000 книги. Дори да са книги, които са от нашите складове – там има страхотни книги. Имаме книги за над 3 милиона лева на склад. Там има всичките 12 тома на Вера Мутафчиева, там има всичките 12 тома на Стефан Цанев, там има четирите блестящи тома на Свобода Бъчварова. Там има Константин Павлов, Иван Радоев. Има Станислав Стратиев. И говоря само за класици и не навлизаме в полето на съвременната българска литература. И тези, които ги получат – ще бъдат истински щастливи. Целта е да стигнем до хората и да отхлупим тази болезнена тема. На 24 май всички изведнъж заобичват кирилицата, защото тя символ на всичко българско и родно, но през останалото време нямат проблем да я загърбват. Искахме да създадем скандал в навечерието на този празник, защото тогава фокусът е по-ясен и по-силен. И използвахме точно Под игото, защото тя е най-свещената българска книга. Много хора ме питат – какво щеше да каже Вазов. Вазов, като един мъдър човек, патриарх на българската литература – би се зарадвал, че повече от 150 години след написването на тази книга – тя продължава да е най-важната книга за българското самосъзнание. Фактът, че ние сме я избрали – означава, че тя е специална, първо. И второ – той би разбрал това послание. И би се зарадвал, аз съм уверен в това. Идеята беше да разбуним духовете. Някой каза – вие си правите реклама. Не. Ние не само че не си правим реклама – ние си печелим врагове. Изисква се страхотна смелост, за да се впуснеш в подобна авантюра. Работата е там, че ние никога не сме се страхували да казваме коя литература е добра и коя литература не е. Не сме се страхували във времена, в които никой не купуваше българска литература – да издаваме отново и отново българска литература, на качествена хартия, с най-добрите корици през 90-те години, които бяха на светлинни години от всичко друго, което се предлагаше на пазара. Така че, това е поредният ни жест, който е дълбоко свързан с българската литература. И дълбоко символичен.

 

За какво ни е езикът?

Константин Трендафилов, Saatchi&Saatchi:

Езикът и културата са истинската България. Не границите. За да не забравим кои сме.

Радомир Иванов, Saatchi&Saatchi:

Езикът е идентичност, име, почерк, манталитет. Не само ние сме създали азбуката, азбуката създава нас всекидневно. А кирилицата е нашият характер, изразен графично.

И да, малко е ръбат в очите на художниците и дизайнерите, но нима и ние не сме чепати, и точно с това толкова интересни хора, ние българите.

Манол Пейков, Жанет 45:

Това е единственото нещо, което ни различава от животните. Най-вече за общуване. И за създаване на едно недвижимо наследство от идеи, световна съкровищница, към която човек се обръща винаги, когато има вътрешни колебания. Няма нищо, което да те учи да живееш и да бъдеш човек – както го прави книгата. Художествената литература възбужда въображението по един изключителен начин – нито телевизия, нито кино могат така да възбудят въображението – те обикновено ти предлагат готови, смлени идеи. Екшънът се случва по определен начин, колата изхвърча с определен пирует, в ума си – това можеш да го възпроизведеш по много по-богат и много по-интересен начин. Не е случайно, че когато човек гледа филм, по книга, която е чел и обича – обикновено остава разочарован, понеже въображението е винаги по-богато от реалността. Дори и със сегашните дигитални технологии, които отвориха невероятно възможности пред киното. В крайна сметка книгата е просто продължение на онази потребност на човека да слуша истории, която е съществувала от най-дълбока древност. Навремето хората са стояли в пещерата край огъня и са си разказвали тия истории. После са започнали да ги дялат в камък, да ги пишат върху папирус, сега ги пишем върху хартия, някой ден може изцяло да преминат в друг, дигитален формат. Но в крайна сметка потребността си остава. Тя ще бъде там. За това ни е езикът.

 

А защо ни е българският език и защо ние българската кирилица?

 

Манол Пейков, Жанет 45:

В словото си по случай 24 май, младата писателка Петя Кукудева каза нещо ценно –

 “Съществуват онези езици, в който хората вярват.”

Ние сами трябва да изберем дали вярваме в езика си или не. Можем да говорим и на английски. Няма проблем. Повечето млади хора, вече общуват на английски. Знаете, в Испания например има езици, като арагонския, в по-малка степен баския, езици, които почти изчезват, говорят ги едни мънички общности в едни малки селца и са екзотика. Въпросът е дали вярваме в езика си и дали намираме потребност да го ползваме. За мен – моят език е моят дом. В него се чувствам най-уютно. Мисля че българският език разполага с богатства, които не могат да бъдат директно възпроизведени на никой друг език. Всеки един език е една вселена. Вселена на хората, които обитават този език. Езикът на ескимосите е много беден на технологични думи, но пък за сметка на това има 20 или 30 различни думи за сняг. Понеже те усещат нюансите на снега по уникален начин, който ние не можем и да си представим. За това ни е нашият език – защото нюансите на нашето собствено съществуване най-добре се предават именно на този език. С неговите идиоми, с неговата специфична звучност и специфична азбука. А езикът еволюира. Важно е да го уважаваме и да го обичаме, защото езикът – това сме самите ние.