Пич, къде ми е летящата кола?

Старите панелки стърчат тъжно от двете страни на пътя, захабен мутробарок разнообразява пейзажа и ми дава надежда, че все пак несе въртя в кръг от блокове еднакви, като парченца Lego.Същевременно Google инвестират в app за предвиждане на бъдещето, а аз се питам има ли смисъл. Парадоксално,знанието за това какво предстои, може да се превърне в причината да създадешименно този вариант на своето бъдеще. Което пак ме връща на въпроса отзаглавието  – къде ми е летящата кола?Хайде, това вече толкова пъти сме го виждали, че очите ни се изтъркаха! Всичкиискаме такава и сай-фай филмите ни тъпчат главите с нея от самото си начало, ноиндустрията упорито отказва да реагира. Колата си остана джаджата, с коятобъдещето най-много спекулира, но и най-много ни разочарова. Парктроникътопределено е напредък, но в петък вечер, когато за пореден път имаш спешнанужда от автопилот, вместо Drink & Drive, осъзнаваш, че третото хилядолетие още не ти едало всичко. Най-футуристичният транспорт, който светът и по-конкретно ЕлонМъск, успя да ни предложи, е електрическият автомобил за нищожната сума отоколо €70,000. За по-скромните има хибриди. А ако искаш да заредиш ексклузивнияси електромобил, зарядното на Невски е винаги на разположение. Човечеството неможе да се похвали дори с най-обикновен hoverboard, и досегашните разработки на Lexus само им показаха, че да сбъднеш бъдещето не елека задача.

Забелязвам обаче, че и Y2K не се е случил. Помните ли го – фаталният бъг вкомпютърните програми, който заплашваше да предизвика крах в технологичната ниреалност? След цялата паника, часовниците тихо прехвърлиха брояча на01-01-2000, а човечествтото се оказа невредимо и все така зависимо от машините.Даже напук, светът има поне 3 пъти повече компютри, които са вече част отработата дори на бай Тоше стругаря. Банковата система очевидно се чувствачудесно, защото баща ми още изплаща кредита си от ’98. Маите неволно излъгахаза 2012, явно просто ги е мързяло да си допишат календара, а 7-ми октомври 2015вече звучеше толкова произволно, че ако бяха дали и час, щях да пусна 6/49. Нени уби земетресение, не ни нападнаха извънземни (те и без друго нападат самоСАЩ), нямаше огнен дъжд от небето, нито нашествие на демони. На какво да сенадявам тогава? Наложи се бате Арни да се завърне като ултрастар терминаторзаедно с майката на всички дракони, за да ресетнат апокалипсиса на Скайнет за2017. И пак чакаме.Списъкът с неслучилото се ще продължава да расте.

Но ако искаме да спринтираме към именно оновасветло бъдеще, трябва да развием нещо дори по-сложно от виртуална реалност.Припомням си най-ярките кадри от утопичното бъдеще, които Холивуд учтиво есъздал за нас. Изчистена футуристична архитектура, монорелсов или въздушентранспорт, претенциозна масова мода и учудваща липса на Раджеш, Мохамед и Ли.Тези хора представляват над половината човечество, а присъстват само бегло всуперградовете от виденията. Ксенофобията е леко туширана с появата на някой идруг субект, вкаран в кадър за демонстрация на успеха на мултикултурализма.

Баба ми, онази с мизерната пенсия, която затварябуркани в същата кухня вече 55 години не си е и представяла, че ще види някогамобилен телефон. Цветният телевизор беше революцията на нейната младост, арасовата толерантност – мъглява идея. Днес въпреки прекрасният ми тъчскрийнтелефон, синхронизацията със смарт часовника ми, и потопът от нотификации презразните ми апликации, съм разочарована, защото не така видях 2015 едно време.Светът такъв, какъвто го мислихме, остана 20,000 левги под водата потопен отпазарните нужди и сложните дипломатически движения на 195 суверенни нации.Колко е гадно да видиш като дете, дори на филмче, мечтата за планета насвръхтехнологии, където обединени помежду си хората са щастливи, война веченяма, нито нелечими заболявания; и да повярваш в нея. После отваряш любимият сиинформационен сайт и 10-годишното в теб почва да реве като 5-годишно:бомбардировки в Сирия, милиони бежанци, лекарство за СПИН, поскъпнало от $13 на$700 долара за една нощ, дори конфликтът между Израел и Палестина продължава дапои с кръв сухата обетована земя. Нито розовото, нито черното бъдеще се сбъднаи аз останах по средата, пропаднала с наивния си идеализъм в свят, който епросто бежав – безразличен към щастието, но с известен усет за печалба привсяка ситуация. В мъничкият инкремент на „тук и сега“, през който се просмуквацялото ми съществуване, бъдещето остава непроницаемо и усукано – то изобщо не езадължено да върви само нагоре.

Пускампоследна въздишка по летящата си кола. Денят е 22 октомври 2015., аз отдавнавече не съм на 10, и трябва да тръгвам за работа – бъдещето е пред мен.