Гугенхайм, Ню Йорк.

Харесвам Лондон, но не заради архитектурата. А Ню Йорк изобщо не харесвам. В Лисабон пък няма много нова архитектура, но градът, в който се чувствам най-удобно определено е Лисабон. Най-любимият ми град що се отнася до културата е Лондон, а Лисабон е идеален град, в който да живея. Но това може да се окаже само за 4 години, след което да се наложи да се преместя…

Живял съм в различни градове – в Милано, Барселона, Порто, Лисабон, Ню Йорк. Живял съм и в Англия за около година.

Последната изложба, която направих в МоМА беше значима. Тя е за японски архитекти, защото вярвам, че те все още имат добро комбиниране на авторство и нуждата да доставят нещо, което е и функционално, и уместно в архитектурно отношение.

Toyo Ito. Sendai Mediatheque, Miyagi, Japan. 1995–2001. © Naoya Hatakeyama

Така че направих тази изложба, именно защото ако искам да направя тип национално архитектурно изложение, японците ще са тези, които имат най-добър профил. Беше експериментално и естетически фантастично, с няколко обществени опасения след земетресението. Получи се най-балансираната продукция.

Да, има я в моя инстаграм, карикатура е и коментира всичко свързано с морала на музеите, финансирането на културата и т.н. Направена е от мой бивш колега от МоМА – Пабло Елгера за Манифеста миналата година в Цюрих. Участието му беше само с карикатури за артистичния свят. Това беше една от най-оценените карикатури, хората я цитираха доста, а аз си казах: „Уау, това е добре свършена работа!”

*И така, като креативно решение на проблемите с бюджета, нашият неплатен стажант любезно се съгласи да ни стане главен куратор.

О, тук имате архитектура. Даже говорих за София като възможност да бъде открито изложение на различни архитектурни стилове. Еклектиката е добра, аз харесвам еклектика. Не е постмодерна, защото е истинско нещо, по-скоро постмодерна преди постмодернизма. Автентична еклектика. Нали знаете, че имаше много критика към еклектиката в края на 19 век, което ни доведе до рационализма, модернизма. Но мисля, че еклектиката, ако става дума за качествена архитектура, е много по-интересна за един град, защото това означава, че градът има разнообразие, история, всяка част от него е разпознаваема с определен стил или период. Мисля, че такъв град е Ню Йорк, където имаш всички видове архитектурен език и това е наистина красиво. Красиви са също Париж или Лисабон с неговата хомогенност. Даже може да се каже, че предпочитам красотата, която идва от разнообразието.

Това, което се случи в Порто и Гимараеш като европейски столици на културата беше възможността за реновиране на тези градове. Вместо парите да бъдат похарчени за големи културни проекти (те със сигурност имаха културни проекти, но с по-ограничени бюджети), те инвестираха в обновяване на обществени места и създаване на нови удобства като La Casa De Musica от Рем Куулхаас в Порто. Парадоксалното в Порто като европейска столица на културата е, че в годината на титлата градът беше целият в строежи и за туристите това е било ужасно преживяване. Но това се отплати години по-късно. Възползването от притока и управлението на инвестиции се отплати години по-късно. Сега Порто се облагодетелства от огромен туристически интерес и разпознаваемост, красив град е с традиционна архитектура и оживен ношен живот до степен, в която хората летят със самолет от Лондон, за да дойдат и да пият в Порто през нощта и на сутринта да се приберат обратно. Понеже е по-евтино да пиеш в Порто, отколкото в Лондон. Това е от крайните примери, но има и такива, които идват, за да останат за 2-3 дни. По време на уикенда на галериите в Берлин, бях на вечеря с артист, със собственик на магазин, с галерист… И изведнъж те установиха, че за почивните дни всички отиват в Порто. И се разбраха да се видят там. Това обяснява нивото на интерес, което градът е предизвикал.

Имам мандат и бях помолен да управлявам и организирам музей с международна амбиция. Това се отнася до ценностите на компанията, които са свързани с поглед напред към бъдещето и възобновимите енергии. И все още искам да реализирам този независим подход от кураторска гледна точка. Така че важните аспекти за мен са да гледам на МААТ като музей на съвременното изкуство, който се вглежда в настоящето и бъдещето, произвежда критични коментари на това, което се случва около нас и използва архитектурата, града и технологиите като модел, в който артистите, избрани от мен да работят.  Да кажем, че ако искаш да направиш един музей международен, ти се състезаваш в много сурова среда с музеи, които се занимават с това от 20-30-50 години. И ако искаш да се наложиш в кръга на големите, трябва доста да поработиш по отношение на комуникациите, международния ПР, привличането на правилните хора в музея, работата с широк спектър от артисти и т.н. Също е важно и да имаш едно неповторимо пространство на архитектурна среда. Така че считам събирането на всички тези елементи в едно за щастливо стечение на обстоятелствата, което ми позволява да се върна в моя град и да започна такъв проект. Това е голяма привилегия.

Това, което се опитвам да направя е да иницирам изложби като събера архитекти и артисти, които са на едно и също интелектуално ниво. Това е аспект, чрез който ще се даде определена видимост на архитектите, която е по-близка до стратегиите на артистичния свят, излагайки тяхната работа не само като сгради, а и като представяне на идеи за града, обществото и т.н.  Има изложби, които ми позволяват да правя точно това като Утопия/Дистопия, защото темата позволява тези две културни продукции да бъдат сложени една до друга и дори взаимно да размиват границите си. Това е важна работа за мен и е един вид продължение на онова, което вършех в МоМА.

Но всичко това е свързано и с работа с артисти, които вече имат своите съмнения и въпроси относно архитектурата и пространствата. Винаги съм бил заинтересован от това, но никога не съм видял някаква институция  да е посветена на тази пречка. А отношението към технологиите възниква от начина, по който артистите отразяват новите технологии и как те влияят на ежедневието ни. Така че артистите са първите, които въвеждат критичен дискурс за влиянието на определена технология, било то дигитална култура, социални медии или каквото и да е. Мисля, че го правят много успешно. Те имат тази роля в обществото да наблюдават, записват от първи ред и докладват на обществото  за промените, които се случват и никой не забелязва, защото е твърде зает.

Предизвикателствата са същите, пред които се изправя всеки музей на съвременното изкуство, който е в определен туристически кръг или в по-видим кръг – проблемите с популизма. Популизмът не винаги изгрява на политическата сцена. А на културната сцена често има натиск от музейните съвети, покровители, политици да направят проблемите на музея по-популярни. Но обикновено по-популярен означава да правиш експозиции със знаменитости – около фигури от поп музиката, например. Като Лени Кравиц тук в София. Изложбата за Лени Кравиц, за която чух веднага, беше най-лошата изложба в цялата програма. Защото отговаря единствено на нуждата да сме популисти в културната ни програма. Това е проблем, който засяга не само политическата, но и културната сфера и мисля, че ще става все по-откроима. Така и моя изложбен съвет ми казва: „Виж Тейт Модърн, те правят изложба с фотографската колекция на Елтън Джон. Защо и ти не направиш нещо подобно?”

Привърженик съм на радикалните изложби. Затова вярвам, че архитектурата трябва да учи повече от полето на изкуството в тези аспекти, ако не иска да загуби културното си влияние.

В позиция съм да определя идентичността на един музей и правя най-доброто, на което съм способен. Трябва да кажа, че имам доста свобода, дори в тази корпоративна среда, поради което мислех, че можеше да е по-лошо, но засега мога да правя това, което искам, защото имам успех.

Мисля, че това започва с интериори, магазини, галерии, независими пространства. Там вече можете да имате интересни идеи, направени без особено много пари. Хората трябва да бъдат достатъчно скромни, за да слязат на това ниво, архитектите също – да използват тези въможности, от които няма да получат много пари, но ще имат възможност да експериментират и пробват идеи. Според мен това е началото, а не някакво състезание, което трябва да спечелиш, за да построиш най-високата сграда. Подходът е отдолу-нагоре.

Открих това произведение по случайност пред Националната галерия вчера. Това е творба за един ден от британския артист Бетъни Уокър, която е на резиденция тук. И вероятно никой не забеляза творбата, освен тримата й приятели, но аз мисля, че е страхотна.

Изписано е „феникс” и е коментар за постоянното възраждане на балканската култура тук. Направила я е с разни боклучави предмети, които е открила на място. Това е показателно какво се случва в София без хората да забележат.