Казва ми, че нещата се променят, случва се нещо ново, усеща го, а и навярно го търси. В работите й, в подхода към работата, в началото, процеса и края – сякаш някаква бариера се е вдигнала, преградна стена е паднала – вероятно засилвам описанието, ала процес има, самата Божана не е сигурна накъде ще я отведе той.

Сега е времето да поговорим, опитвам се да я уверя. Сигурно е възможно, ако разговорът е интересен, да се получат не само отговори на въпросите, които аз задавам, но и които Божана си задава. Ще видим.

Парижката история на Божана Татарска, днес топ фотограф, започва на 18, когато пристига във Франция. Божана започва работа като модел – пред обектива. След това като фотограф, зад обектива. Не след дълго се случват първите публикувани фотографии за Elle, Vogue, Harpar’s Bazaar, Dansk, Vision, Glass и др.

И днес продължава да живее и работи в Париж.

Константин Вълков: Какво е кариера за теб? Успешна кариера. Как се измерва това?

Божана Татарска: Много интересен въпрос. Въобще не очаквах, че нещо подобно ще ме попиташ. Мисля, че е свързано със собственото щастие на всеки от нас. Това е моят отговор. Знам, че моята кариера е била успешна, ако съм щастлива в това, което съм правила. И съм се чувствала добре. Също така и ако е била в линия с моите ценности, с нещата, които ме карат да се чувствам добре. Това може да се изрази със социална признателност, може би с пари, връзки с хора. Че си направил нещо, което те надскача. Което е по-голямо от теб. И нещо, което може би ще остане след теб.

КВ: Може би творческата свобода и кариерата не стоят добре заедно, биха казали някои. Какво може да ограничи творческата ти свобода днес в преследване на добра кариера. Има ли неща, които се възпираш да правиш, защото няма да бъдат приети добре, разбрани правилно…

Божана Татарска: В момента не. Мисля, че сега не ме спира. Но когато говорихме с теб преди няколко дни, подготвяйки този разговор, ти казах, че съм в един странен момент на мутация. Това е момент, в който не съм сигурна дали това, което казвам сега, ще бъде валидно утре. Сигурно е и съвсем различно от това, което беше вчера. Но за да отговоря на въпроса ти, определено се спирах в моята кариера, последните години. Дори и в началото – не точно в самото начало, но после. И това беше, защото когато аз започнах да снимам, без дори желание да ставам фотограф, правих го за себе си, имах снимки по една тема, тази тема се връщаше винаги в моята работа навремето, говоря за преди десет години, това беше темата за смъртта. И това бяха много красиви снимки, които някои хора харесваха, думата навярно не харесваха, но снимките предизвикваха емоция у хората.

Често емоцията може да бъде и негативна, както е и понякога реакцията по тази тема – смъртта. И аз се вслушах в хора, които казваха ‘недей да правиш това, прави кариера, трябва да има нещо друго, защо това е болезнено – темата за смъртта, хората не обичат такива неща, ние сме в криза в момента, трябва да им даваме красиви и щастливи момичета и това е’. Това ме спря.

През последните няколко години съм спирала собственото си творчество, ставайки въпрос за комерсиалната ми работа, за професионалната ми работа – това, което слагам на сайт, което слагам в моя book, което показвам на клиентите си. Навярно това е било нещо, което не е било напълно идващо отвътре, а е било с някаква калкулация за това, което ще се хареса в момента. Но това беше вчера. И от днес не правя това.

КВ: Кога избираш добрите фотографии от тези, които си направила – веднага след заснемането или отлагаш във времето, да минат няколко дни, седмица-две?

Божана Татарска: И двете. В момента се опитвам да го правя веднага. Мисля, че когато идеята е била тук, тя все още е топла, все още е жива. И тогава предпочитам да отида до края. Но ако правя филмова фотография, разбира се, времето е друго и трябва да изчакам. Това също е много приятно, различни процеси са. Всеки от тях има своите добри и лоши страни.

КВ: Казват понякога, че филмовата фотография може да излъже, защото излиза по-красива. Как съотнасяш в твоята работа филмовата срещу дигиталната фотография?

Божана Татарска: Не съм сигурна, че това е вярно. Че филмовата е по-красива. Или тя е по-красива, защото позволява с един филм, който има вече определено зърно, нюанси, насищане, по-красива е за онези, които не умеят добре да работят с дигиталната фотография. Пояснявам защо – вярно е, че от години насам в дигиталната фотография, ако вземеш един файл, така както си го снимал, много рядко ще видиш красива снимка. И трябва да се направи нещо. Точно това, което се прави в една лаборатория за филм. Тоест – ти работиш върху тази снимка, ще затъмниш някои места, ще осветлиш други, има цял процес на работа, който да направи снимката по-красива.

Много се излъгахме всички покрай филтрите, които се използваха, преди Instagram още, с еди-какви си нюанси, в един момент дигиталната фотография стана нещо изкуствено и грозно. И в момента си казваме – ОК, филмовата е по-красива, защото е по-мека, но не мисля, че е по-красива. Не съм съгласна с това. Въпросът е да знаеш как да го правиш. Мисля, че е мода в момента. В момента определено има мода на филмовата фотография, но мисля, че ще отмине. Имаше едно насищане на много преработени дигитални работи и това накара да минем обратно към филмова фотография, но за мен остава таланта и начина да преработваш снимките си, не е въпрос на техника.

КВ: Какво не знаем за фотографията като занаят, какво остава зад кадър? Коя е скучната, досадната страна на фотографията за теб.

Божана Татарска: Тази част, която ме дразни, по-скоро не е свързана с фотографията, а това, че трябва да бъда и един продавач на работата си. И всичко това, свързано с връзките, с това да си показваш работата, да правиш свой PR, своя комуникация, да убеждаваш някого, че това, което правиш си заслужава и е хубаво. В случая това е най-дразнещото за мен, определено не обичам да го правя.

КВ: Фотографията донякъде е и самотна професия. Тежи ли ти тази самота?

Божана Татарска: Не е толкова самотна професия, защото аз снимам хора. Да, работя сама, но това е в някакво добро равновесие, защото много често по време на работа има прекалено много хора, прекалено много разговори. Пък и след това е хубаво да бъда сама на бюрото си, пред компютъра, това е приятно отделяне от света. Това, което повече ми тежи, е че понякога има голяма смяна на екипите, с които работя. Иска ми се да работя с по-постоянни хора, като някакво семейство, изграден екип. Казвам ти това, но не съм го пробвала и може би в крайна сметка ще бъде много досадно, ако виждам все едни и същи хора постоянно (смее се), но това е идея, която ми хрумва, като някакъв копнеж е за по-голямо постоянство.

 

КВ: Как работиш – разсеяно, бавно, бързо, лежерно, дисциплинирано?

Божана Татарска: Бързо. Много бързо. Дори сега се опитвам да работя по-бавно. Работя много бързо, защото не вярвам в това обикаляне около нещата. Мисля, че нещото или идва, или не идва. Разбира се, че трябва да направя добра снимка, когато трябва да направя добра снимка.

Работя предимно с модели, т.е. – има хора срещу мен, и може би защото аз съм била от тази страна също, в продължение на години, знам колко е досадно и как магията изчезва след един определен момент, в който нещата стават трудни и бавни. Което всъщност е почерк на много фотографи. На много добри фотографи. Сещам се за Ървинг Пен например, който трябва да направи портрет на Пикасо и са обикаляли в продълженеи на два часа, но в един момент това също е начин на работа – да хванеш досадата, да хванеш нетърпението на някого. Но аз не обичам така, аз обичам да работя бързо и нещата да стават спонтанно.

КВ: Колко време мина от първата ти фотография?

Божана Татарска: Много вече, беше 2006 година.

КВ: От дистанцията на времето – кои свои работи харесваш и кои не?

Божана Татарска: Харесвам много от портретите, които съм правила. Това беше един мил момент, в който започнах да работя много бързо за списания. Това беше през 2006 година и се случи след като имах няколко снимки само. Веднага започнах да работя за престижни списания. Но се спрях сама себе си, защото не бях готова. Аз съм много екстровертен тип, бях млада, навярно е имало и някакво чувство, че все още не ми е мястото там. Че някои хора ще осъзнаят, че аз не съм по принцип фотограф (смее се), ще ме хванат и ще ме изгонят. Може би в този момент започнах много да се влияя от стилисти, от другите екипи. И сама реших да не снимам за списанията тогава. Съсредоточих се за известно време да правя много букове на млади манекенки, което ми позволяваше някакво по-голямо спокойствие и свобода. Можех да бъда сама с моделите и това беше едно красиво упражнение с лицето срещу мен.

Когато сега се връщам назад и гледам неща, които съм правила преди повече от десет години и те са все още красиви. Не толкова актуални, защото навремето – връщам се към дигиталната фотография – тогава беше мода много да се работи над снимките. Съвсем скоро трябваше да събирам стари дискове, открих неща отпреди десет години, върху които не е работено и си казах, че те са прекрасни, мога да ги публикувам така, без нищо.

КВ: Казваш, че работиш бързо. Докато си говорим сега разбирам и че говориш бързо. В този смисъл какво мислиш за рутината, повтаряемостта, защото портретната и модна фотография, за която говориш, неминуемо би вкарала в рутина, а ти сякаш обичаш бързо да сменяш нещата. Накъде ти се отива сега?

Божана Татарска: Имах една работа преди две години, която беше резултат от пътуване в Тибет, това бяха голи пейзажи, пустота, беше на път към една свещена планина, към връх Кайлаш, мястото е доста известно и се счита, че е центъра на света от будисти и индуисти. Това беше работа, която представих в една галерия, направих книга с тази работа. Имах добри отзиви – преса и продажби. Това беше нещо много лично, което дойде в живота ми като желание да напусна моделския свят. И отидох на място, където има много пустота, много пространство, много празнота.

В момента правя един проект, много личен проект. Как да го опиша с две думи, без да прозвучи нито малко, нито много… Работя върху голото тяло на жените, които току-що са родили, които са дали живот. Установих след моето раждане, че това е тема, която изобщо не е била третирана в цялата история на изкуството. Беше много интересно да забележа как във всяка сфера на изкуството – било то фотография, рисуване, скулптура – артистите се интересуват от тялото, от голото тяло. От почти всички тела, но не и това тяло. Тялото на една жена, която току-що е дала живот. Това е едно много странно тяло. Изживях го за себе си. Тяло, което е пълно и празно в едно и също време. Празно от детето, което току-що се е появило, пълно с мляко, с емоции. И това се опитвам да правя в момента, имам около 20 снимки до момента. Продължавам да го правя, това е проект, който ще отнеме известно време, защото искам да бъде много голям и да покаже индивидуалност на това преживяване, на това съществуване.

КВ: Има ли разлика между снимането на мъж и на жена?

Божана Татарска: Да, мъжете са по-лесни (смее се). Да, за мен има. Аз, бидейки жена, за мен има разлика. Не знам доколко аз съм различна, нямам достатъчно обективен поглед върху нещата, когато снимам модели – мъжете, момчетата, са много по-лесни от момичетата. Много по-лесни за каквото и да е, скачай, смей се, прави мимики. Докато една жена, едно момиче винаги има по-голям самоконтрол върху нещата, знае как да стои, да се държи.

КВ: Може ли да има еквивалентен мъжки проект на този дамски, който правиш?

Божана Татарска: Разбира се, може да има такъв. Това е една кутия, която се отваря. Аз говоря на хора около мен за този проект. И примерно разказвам на жена, която е майка вече, тя ми казва, че мога да направя абсолютно същото нещо за това как менопаузата променя тялото на една жена и колко трудно е това. И как не говорим за това. Но да се върна към този проект. Опитвам се да поставя тази тема в публичното пространство, да се говори за това. Защото не се говори за това. И когато е табу, се превръща в нещо, от което много жени страдат. Аз не искам да показвам никакви любопитни неща по тялото на тази жена, искам да покажа, че тя съществува, да я извадя от сянката и точно по този начин – за да се върна към въпроса ти – разбира се, че има сюжети, които трябва да излязат от сянката и при мъжете. Как сексуалното тяло, каква е еволюцията на тялото за желание, за секс, как се променя с годините. Но това е работа, която – поне за мен – върви ръка за ръка с истински дебат, който ще бъде социален, философски, психологически, както решиш, антропологически, а не само голата снимка.

КВ: Страх ли те е, че може да бъде възприет неправилно?

Божана Татарска: Не, не ме е страх. Защото по какъв начин може да бъде възприет неправилно? Това, че една група хора или голяма група хора ще кажат, че това е ужасно, това е грозно. Не, напротив, така се създава дебата, искам да създам този дебат. Аз имам моето виждане за нещата, но аз съм все още в хипотеза на нещата – добре ли е, не е ли добре. Ако от хиляди години насам това тяло е било покрито, защо е така? Има ли причина да е така? Може би има причина да бъда така. Не би трябвало да бъде възприето погрешно, защото ако е възприето погрешно, това означава какво – че ще има критики? Надявам се и това е моето желание така да се създаде някакъв дебат.

КВ: Макар и условно, имаш ли срок за проекта?

Божана Татарска: Две-три години максимум. Иначе нещата се разтягат във времето ужасно много.

КВ: Какво ще правиш днес до края на деня?

Божана Татарска: Ще обядвам с приятели. После трябва да преработя едни снимки. И вечерта отивам на кино.

КВ: Ако трябва днес да те снимат, на кого първо би се обадила?

Божана Татарска: На себе си. Съвсем скоро трябваше да правя това. Преди три-четири дни. Нямах снимки. И си направих самопортрет (смее се).