Срещите с Огнян Златев винаги са интелектуално стимулиращи, колкото и пъти да се срещне човек с него, Златев е въоръжен някак естествено с нови и нови истории, които напомнят за класическото му възпитание и отлично чувство за хумор. Днес той е ръководител на представителството на Европейската комисия в България, а тези месеци е достатъчно зает, заради българското европредседателство. Закусваме с него като част от поредицата на Дарик радио и егоист.

Константин Вълков: Коя е най-хубавата българска дума?

Огнян Златев: Най-хубавата българска дума е любов.

КВ: Занимаваш се с теми, свързани с Европейския съюз от толкова много години, доста преди да стане водеща тема в обществото, да кажем така. Когато започна да работиш тук, като ръководител на представителството на Европейската комисия, имаше ли нещо, за което си каза – брей, това съвсем не го очаквах, не подозирах, не го знаех…

ОЗ: Не съм си давал сметка за сложността на цялата машина, която прави Европейския съюз да функционира по начина, по който функционира.

Преди да започна работа в европейските институции, аз съм бил образно казано от другата страна. Когато човек е от другата страна и в ролята си на такъв, който се обръща към тези институции с някакъв проблем или кандидатства по някакъв проект, аз понеже никога не съм страдал от липса на самочувствие, винаги съм смятал, че всичко ми е било наред, всичко съм си направил както трябва, добре съм се подготвил, обаче в един момент се оказва, че  не ти е оценен труда добре. И винаги съм се чудил, че това е поради някакви субективни причини, някой си е казал, че понеже сме от България не са ни харесали, но не е така. Когато влезеш да работиш в институцията се убеждаваш, че механизма за взимане на решения е изключително справедлив, но отнема време. Че винаги се слушат абсолютно всички мнения.

КВ: Първият труден момент от работата ти тук?

ОЗ: Първият такъв момент беше през първата седмица, когато започнах работа в Европейската комисия през 2011 година, тъй като преди това съм бил – образно казано – господар на себе си. Сам си бях началник, сам си определях правилата. Изведнъж се озовах на едно място, където ми казаха “добро утро, добре дошли, това са 60 души на ваше подчинение и вие трябва да организирате тяхната работа.” Аз не познавах никого от тях. Всички са от различни националности. Всички са с доста голям опит в институцията, с изградени правила. Изведнъж се появявам аз, който никога не съм работил в държавна администрация, в някаква такава сложна структура и без да знам много-много за естеството на работата, трябва от първия ден да им давам някакви насоки. Говорим за 2011 година, Европа тъкмо започва да се измъква от кризата, имаше големи очаквания към това какво произвеждаме като дирекция. Беше доста стресиращо. Натрупах и тегло, ако мога да кажа, така ми се отрази стреса. Но иначе като влезеш в механизма, като го опознаеш, създадеш си контакти, намираш приятели, нещата тръгват. А поради нещата, с които съм се занимавал преди, аз нямам онзи рефлекс за уседналост, не ми е необходимо време, за да се пренастроя, да отида да живея на друго място. В едни периоди от живота ми, преди работата ми в Европейската комисия, правил съм си такива изчисления, събирали са ми се 280-300 дни в годината да съм извън дома. И то на всичките краища на света. Това чисто психическо напрежение не съм го имал, напрежението беше единствено дали ще успея да се справя с новото си амплоа.

КВ: Относно официалното говорене. Ти винаги си бил онзи, който говори това, което мисли. Европейската администрация изисква вероятно известна дипломатичност.

ОЗ: Аз обичам да казвам в публичните си изяви, особено като говоря с по-млада аудитория, че може би не съм типичния пример за еврократа, за човека, работещ за европейските институции, точно заради това.

Над 16-17 години преди това съм работил в сектора на неправителствените организации, на терен, сред всякакви хора. Научил съм, че хората ценят, когато си прям и открит с тях. Действително това, което казваш е така – в дипломацията човек трябва да бъде премерен в изказа. Слава Богу, че когато трябва да изказвам официалната позиция на институцията аз имам зададени рамки, в които да направя това, от мен всъщност се иска да използвам способностите си, така че да предам посланието по възможно най-добър начин, по най-разбираем начин. От моите наблюдения виждам, че хората разбират, но все пак трябва да поднесеш информацията по близък до тях начин, а не да им говориш на суховат брюкселски език. Свиква се.

КВ: Какво още искаш да докажеш на себе си след толкова години работа?

ОЗ: Вече съм тук малко над шест години, от които четири години и половина съм ръководител на представителството на Европейската комисия в България.

Винаги съм искал да доказвам, че мога да се справям с неща, с които се захващам. Пак казвам – аз съм благодарен на себе си, че никой не ми е оказвал въздействие, да ме хване за ръчичката, да ми осигури възможност за професионално развитие. Мога с ръка на сърцето си да кажа, че това, което съм постигнал е на базата на това, което съм научил и на базата на амбициите, които съм си поставил.

КВ: Разкажи тогава случай, в който ти стана ясно, на теб самия, че си добър в това, което правиш.

ОЗ: Може би това, че успях да дойда на тази позиция в София. Аз съм сигурен, че това е най-добрата позиция, която мога да имам в Европейската комисия, защото тук ми е изключително приятно, работата, която върша ми е на сърце. В момента съм абсолютно професионално удовлетворен човек, който се занимава с това, което иска да се занимава. Когато беше конкурсът за това място беше важно за мен да успея да се преборя с конкуренцията. Навремето, когато кандидатствах за влизане в Европейската комисия, целият конкурс продължи една година. И след като преминах през всичките видове изпити, всъщност преминаваш през нещо, за което нямаш никаква представа как протича и в какво се състои.

КВ: Брюксел е интересен феномен – център на Европа, но сякаш последното място, на което иска да отиде един дипломат е именно Брюксел. Така ли е?

ОЗ: Зависи. Така или иначе това е една от възможностите за професионално развитие пред мен. Да се върна в Брюксел. Хубавото на европейските институции е това, че както те са много изискващи и взимащи от теб, така и са всъщност поле за практически неограничени възможности. Така че аз не гледам с нежелание към перспективата да се върна в Брюксел. Това, което не ми допадна в Брюксел (на мен лично) е, че начинът на живот е по-различен от това, което е тук в София. Навярно за това изигра влияние и факта, че всъщност там бях без семейството си и трябваше да пътувам – петък вечерта се качваш на самолета, пристигаш в София, понеделник сутринта пак за Брюксел.

И знаете ли, понеже съм се занимавал с история и знам, че човек трябва да се отнася с уважение към исторически фaкти. Особено тук, по нашите географски ширини, отношението към историята е щекотлив въпрос. Нали е известен израза на сър Уинстън Чърчил, че “Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да консумират.” Ние трябва да имаме един критичен и честен прочит на нашата история. Не да интерпретираме нещата така, както бихме искали да бъдат. И да се гордеем с тях. В края на краищата този предмет страдаше от доста идеологеми в предишния период преди 1989 година. Ако сравним това, което пишеше в учебниците по история донякъде ми напомня за онова, което се случи при нашите приятели в Скопие, когато построиха този Дисниленд – без да ми се обиждат, разбира се. Хубавото е, че това при нас не достигна до такива размери. Историята трябва да се чете честно, открито и обективно. И не виждам нищо срамно да си признаеш, че примерно са се състояли някакви битки, загубили сме, това са нещата от историята.

Ако ми е позволено да ви разкажа една смешна история, точно от дните преди 10 ноември 1989 година. Тогава имах щастието да бъда с първата група български студенти на обмен в университет в Белгия. Те бяха при нас през лятото на 1989 година. Водихме ги из цяла България, на тях им се събраха очите, да използваме този израз. Много бяха впечатлени от това, което им показахме и ноември месец им върнахме визитата. Този месец не е най-подходящ за посещение на Белгия, тъй като е мрачно, сиво, дъждовно, студено и т.н. Разбира се, красивите забележителности винаги впечатляват. И по време на посещението в Брюж, едно от забележителните места е тяхното кметство, където има една главна зала, много красива, много впечатляваща. Като влезете в залата са сложени гербовете на всички крале на Фландрия с годините на тяхното царуване.

И разглеждайки всичките гербове изведнъж ми попадна погледа на един от поредните крале, за който пише кога се е възцарил, образно казано, в края на 12 век и след това има една въпросителна – не е ясно докога е царувал. И аз попитах екскурзоводката какво може да ми каже за този тук. Каза, че доколкото си спомня е отишъл на някаква битка, бил е на кръстоносен поход. И тогава ѝ казах – чакайте сега да ви разкажа. Много се похвалих тогава с цар Калоян и победата му над кръстоносците и затова, че е пленил император Балдуин. Тя се впечатли истински. Това го казвам, за да ви покажа, че на хората в тези общества – немци, англичани особено – хората не взимат толкова присърце, че са загубили някаква битка, някакво сражение. От това те не правят някаква драма. А при нас на Балканите…

КВ: Битките в Европа тип “кроасаните са от Австрия, а не от Франция”, какво се случва с тях. Продължават ли. И не печелят ли други страни от подобни битки за културно надмощие, Америка например.

ОЗ: Ако говорим за опасности, според мен има една друга такава. Влиянието, идващо от Изток, най-вече Китай. Инвестициите, които те правят в култура особено, са много впечатляващи. Те си действат абсолютно целенасочено, тихомълком, не вдигат много-много шум. Не търсят реклама. Просто си работят както е принципа на китайската капка, както знаете капката пробива камъка не със сила, а с постоянство.

КВ: В този смисъл нивото на спора кой е измислил кроасаните няма никакъв смисъл.

ОЗ: Това казвам и аз, онзи ден четох например, че голям скандал било как румънците признали мартеницата за защитена марка от Юнеско като част от нематериалното културно наследство. Но като направим една стъпка назад се вижда, че три държави са подали молбата този обичай да бъде признат като част от световното нематериално наследство. В един глобален свят е абсолютно нелепо и смешно да се опитваш да градиш националната си гордост и идентичност върху такива отделни неща. Да се караме къде е оригиналното сирене, ракия, това може ли така да се казва или… За мен това е малко изкривено разбиране на националната идентичност.

КВ: Говориш за глобален свят, граници, човек винаги, поглеждайки картата, вижда, че по вода от Испания си за няма и час в Африка.

ОЗ: Така е, но това показва, че не можем да се ограждаме със стени, както сега в момента има призив предвид мигрантската криза. Да издигаме стени около себе си. Светът е глобален. Комуникациите са навсякъде. Не може да се оградиш и да си стоиш в своята градинка. И това, което може ние да направим, защото виждаме, че за съжаление една част от хората идват в Европа с користни цели, но въпросът е да намерим начин как да обясним на тези други култури, че ние тук в Европа действаме по един начин и това сме избрали за себе си като някакъв общ знаменател. И ако искаш да се съобразиш с него си добре дошъл, но ако смяташ да се конфронтираш, няма как това да се случи.

КВ: Един мандат е мандат, защото изтича. Какво ви се прави след това?

ОЗ: На мен лично и на всеки друг на това място му се иска да продължи в някаква друга форма. В идеалният случай бих искал да продължа този тип работа в някоя друга страна. Аз с радост бих си останал и тук в България, но знам, че няма как да се случи. Може би след време пак, преди да се пенсионирам. Но ми се прави нещо подобно, защото вече имам самочувствието на човек, който знае доста за това какво е Европейски съюз и какво прави Европейския съюз, за да помага на страните в съюза, но и извън него. Малко известен факт е това, че съюза е най-големия донор на хуманитарна помощ и помощ на развитие. Много би ми се искало да имам възможност да работя в тази посока.
***
„25 закуски с посланици“. Проект на Дарик/egoist.bg и Hyundai

Представяме серия от нетрадиционни интервюта с ръководители на дипломатически мисии у нас.

Екипът на Дарик радио гостува в посолствата на 25 страни за закуска с посланици.

Екипът на Дарик радио пътува с Hyundai IONIQ – първият в света автомобил с три електрифицирани задвижвания.

IONIQ Hybrid комбинира бензинов и електрически двигател за максимална мощност във всеки един момент с намален разхода на гориво и вредни емисии.

IONIQ Plug In осигурява на чисто електрическа мощ с обхват над 60 километра или хибриден режим на задвижване. След изчерпване на капацитета на батерията тя може да бъде лесно презаредена. В случай, че не ви се спира можете да продължите благодарение на бензиновия двигател.

IONIQ Electric предлага напълно електрическо задвижване с използване на литиево-йонна полимерна акумулаторна батерия за максимален обхват от над 250 километра. Моментално достъпният максимален въртящ момент се осигурява от електрически двигател комбиниран с  едностепенна редукторна предавателна кутия.

Повече тук: Hyundai.