Сещате ли се за онази колежка, която никога не излиза с останалите от офиса след работа, защото винаги бърза? Или за онази приятелка, която спря да се вижда с вас, защото мъжът ѝ толкова много я обича, че не може да изкара и две минути без нея? Или за момичето, което си проверява телефона и винаги обяснява къде е, с кого е и кога ще се прибере?

Със сигурност всяка една от нас познава точно това момиче. И още по-вероятно: някога е била, в момента е или някой ден може да стане това момиче. Защото в съвместен живот и без шамари, насилие – пак може да има. Продължаваме разговора ни с терапевта на Emprove – Валентина Димитрова за формите на домашно насилие.

Няма бой и скандали у дома, значи всичко е наред. Обаче това така ли е всъщност? Валентина разяснява: „Формите на психически тормоз са най-трудно разпознаваемите. Защото те не се случват изведнъж, а постепенно и в началото са маскирани като грижа. „Моля те, върни се навреме, защото се притеснявам“. Или: „Късно е, ще дойда да те взема“.

Но в един момент всичко това придобива друг интензитет. Репликите стават: „Защо се виждаш с тези хора“? „Защо ти е да излизаш, не ти ли е приятно да си прекарваш времето с мен“?

Това ескалира и се превръща в проблем. Започват да се упражняват невербални, вербални и психологически моменти на насилие. Обезценяване, омаловажаване, осъждане, непрекъснати коментари за външния вид, опити за изолиране. Задават се въпросите за това къде, кога и с кого се вижда жената. Деколтето е дълбоко, роклята е къса…

Всичко това започва да ескалира и се превръща в проблем. Жената спира да комуникира с колегите. Бърза да се прибере веднага след работа, защото иначе я чака страшен скандал. Имам пациентки, които дори на работа не смеят да отидат без телефона до тоалетната. Защото ако партньорът звънне и тя не вдигне телефона – следва огромен проблем.

В други случаи партньорът умишлено бави жената, за да не отиде тя навреме на работа. Това афектира целия ѝ ден, създава проблеми на работното място. Използват се и манипулативни техники за вменяване на вина. Например опити за самоубийство, които са направени с идеята да са неуспешни. Но жената да чувства, че партньорът ѝ се е наранил по нейна вина – той ще умре и тя е отговорна за това.

В Българския съд тези форми на насилие са много трудно доказуеми. До скоро дори и физическата агресия бе трудно да се ограничи. „Жената трябваше да подаде три жалби, за да получи защита, а в някои случаи – тя не остава жива до втората.”, казва Валентина.

И това е голям проблем, жените не вярват, че ако подадат сигнал, ще бъдат защитени. Това, че вече може да бъде издадена незабавна защита е крачка в правилната посока. Как обаче ще се прилага това – ще наблюдаваме и ще видим. Ние, като общество трябва да сме непримирими към всяка една несправедливост, за да можем да изискаме законовите промени, от които се нуждаем.

“Такъв е и случаят с момичето от Стара Загора. Реагирахме и бяхме толкова сензитивни, защото вече сме достигнали прага си на търпимост. Защото виждаме отношение, при което хора с обществено неприемливо поведение „имат човек“ и с един телефон стават протектирани.

Виждаме това от шофирането в нетрезво състояние до случаите на домашно насилие. Тези хора са недосегаеми, защото са свързани със системата, която трябва да им даде ефективни присъди и наказание.

В предишните случаи на насилие срещу жени, имаше фатален край. Това до голяма степен обезвери хората и ги накара да се затворят в себе си. Сега обществената реакция показва, че за една част от обществото ни насилието е неприемливо и трябва да се криминализира“, допълва още терапевта.

Друг аспект на казуса е дали някои от законите в страната изобщо са в „крак с времето“. Ние активно бягаме от въпроса с менталното здраве, а то е точно толкова значимо за възможността ни да водим пълноценен живот, колкото и физическото. Случай като този в Стара Загора само доказва, че психологическата травма, която остава там за цял един живот.

Валя разказва за последствията върху психиката, които е видяла в практиката си: „Травмата завинаги ще остане част от живота ѝ, от възприятието ѝ за взаимоотношения. Ще има страхове, които години наред само при контакта и докосването от мъж могат да се активират и кой знае до какво ще доведат. Можем само да гадаем. Това е нещо, което не е лека телесна повреда.

И тук изобщо не коментирам физическото измерение. Психологически – момичето е преживяло тотален шок, който може да доведе до дългосрочно отражение.

Аз като терапевт наблюдавам трайните последици при хора, които са били в токсични взаимоотношения само на вербално ниво. Не е имало физически насилие. И след такава връзка щетите са толкова дългосрочни, че има хора, които не могат да се възстановят…

А какво остава за такова травматично събитие. Така че със сигурност – говорим за един променен живот. От този момент, това момиче ще живее с белега на случилото се, при това на една толкова крехка възраст, влизайки в света на възрастните, тя се сблъсква с неописуема жестокост.“

Дали промените в Закона за защита от домашно насилие ще дадат резултат и как, трябва да наблюдаваме и да покажем, че насилието не е нещо допустимо. Или е норма за общуване.

Докато обаче законите започнат да действат, има много неща, които да направим. Или да не правим. Например: да не казваме „Сама си си виновна“. „Т‘ва ако бях аз – никога нямаше да го допусна“. „Еми, за какво го търпиш това, като те бие – ставай и си тръгвай“. Можем да сме търпеливи с онази приятелка, която винаги се връща при токсичното си гадже.

Защото тя може да прекара още дълго време с него преди да си тръгне. Или редовно да питаме близките ни как са. Защото сред многото повтаряне на автоматичното „Добре“, един ден може да бъде казана истина, за която сме подозирали от много време. И някой да има нужда от помощ.

И понеже животът е непредвидим, може ние да бъдем в ролята на онова момиче. Което има нужда да каже на близките си как е всъщност.