Един ден ще помним 2016 година доста добре. “Копеле, всичко почна още от Коледа с Леми, подай ми USB-протезата да си я браузнем!”. Незабравимите моменти на prima vista към датата на редакционното приключване наброя: Лестър на Раниери счупи Премиършип, ставайки шампион, а Джон Сняг възкръсна по Великден, Дони Тръмп изсмука лакомо целия хайп и не остави нищо за демократите още на първичнитепрезидентски в САЩ и, разбира се, тоновете страници поп и рок история, гъстоизписани само до месец май. Някои от тях – последни в биографии, достойни за пет вселени.

Но пък The Cure сесъбудиха. Падна и едно от най-големите “not in this life”: Гънс се събраха, чеи заеха вокала си на AC/DC. Бионсе изкара парче с Джак Уайт с нов изненадващ (видео)албум, в който (уж) сипа с големия черпак на недосегаемия си до моментамъж и удари инжекция на феминизма, чието действие все още предстои да видим. Кание най-накрая се изложи както трябва. The momentum. Нещо става. И ще епропусната полза да не изкараш албум, който също да се дореди за своето парчепаметност от славната 2016-та. Не елесно, обаче, това последното, защото още в първата седмица летвата бевдигната на рекордна височина от Blackstar. После скочи и Джош Хом, най-близкото нещо до съвременнорок-божество, удряйки рамо на сякаш бързащия за някъде Иги Поп. Само наГергьовден, покрай репичките и дроб-сармата, излязоха около десетина албума,които ще срещаме във всевъзможните редакционни best-of picks след месеци (ANOHNI,Kaytranada, Джеймс Блейк, Death Grips и много други).

Всички, обаче,чакахме със затаен дъх и сподавени стомашни киселини новия Radiohead.

Последната неделя вечер, малко преди 9. Не, мани го Подприкритие: минути делят света от вероятно най-чакания албум тази година (заеднос този на Франк Оушън, нали, ала там е мътна и кървава). Тийзър кампанията минаповече от успешно – избелените профили, tabula rasa моментът със заличаванетона присъствието в социалните мрежи все още се приема многозначително – този пътили нямаше да има концепция, или това беше самата тя: изваждане отвсякакъв контекст. Малко трудно, обаче, точно за тази хиперконтекстуалнадискография. Появиха се достатъчно благозвучни и в канона предположения за имена албума, феновете получиха загадъчни картички, но най-готино стана, когато задва дни групата взе за заложник Instagram, където гъделичкаше с по няколкосекунди от двете пилотни видеа. Те, от своя страна също засилиха големитенадежди. Повлече крак “Burn The Witch” – почти универсална съвременна политическакритика, облечена в най-доброто от щрайхмайстера Джони Грийнуд, а видеото – всимпатична анимация с препратки към брит-класика на име…Тръмптън (Trump+Clinton?) и руралната мистерия Wicker Man. И бонус ябълки в щайги,именувани “погрешно” Jobes. След това и Том Йорк напомни за актьорския ситалант под режисурата на Пол Тамъс Андерсън, a “Daydreaming” се излъчи визбрани кина по белия свят миналия уикенд. Явно щеше да е голямо. Неделяпривечер Google Play еякулираха малко преждевременно, но се засрамиха и свалихапуснатия часове по-рано за продажба албум. Разбрахме поне името – май A MoonShaped Pool e Земята, залята изцяло от вода. ОК. Давайте го насам. По-бързо.

Дано изборът на онлайн платформи, където днес можеш да чуешновия Radiohead се оправдае във времето. Естествено, появиха се и брожения:главният provocauteur в музикалния бизнес, предизвикал преди години системата сопцията за безплатно получаване на “In Rainbows” и охулил всичко от YouTube доSpotify, днес експлоатира (макар и избирателно, сори, Spotify) тези сатанинскиоръдия на музикалната неправда. Докато и след двадесетото прослушваненай-чаканият албум се оказва не друго, а колекция от не съвсем нови тракове вголямата си част. Една от тях – закриващата “True Love Waits” – е поне на 16години. И май новите моменти останаха главно в двата пилотни трака. Колкото ида е удобно познатото (личният фаворит е “Identikit”), друго е това, което оставядълбока следа. Хората, изкарали “Idioteque” след “Paranoid Android” би трябвало дазнаят това най-добре.

С ръка на сърцето и горчива чаша до дъно: сякаш очаквахмемалко повече.

Освен ако там, на дъното на горчивата локвичка с форма на луна,не зрее безумен inception, който ще се разкрие след време (вж.фоточувствителната обложка на Blackstar). Найджъл Годрич – този Тони Висконти нановото време – е продуцент, способен на какво ли не. Макар да признава наскоро,че точно този албум е “very intense experience” за него, въпросите за насзасега остават. Слушаме за тридесети път и чакаме отговорите да узреят в нас(както често ни препоръчват употребата си самите Radiohead). Срещнаха линай-накрая полит-симфониците от Оксфрд кротките пожари на The Bends и ОКComputer с бесните айсберги на Kid A и The King of Limbs в опит да смирят иосъзнаят търсенията си и душите на феновете?

Или ни продадоха нещо, което щешеда се продава далеч по-вяло, ако бе кръстено просто B-Sides & Rarities?