Този въпрос ще бъде задаван още години наред. През изминалите вече шест години, сирийците станаха свидетели на множество теории и прехвърляне на отговорност. Кой е виновен? Кой плаща? Защо има бунт? Имаше ли наистина протести? И още, и още. Въпросите тепърва ще обикалят отново, както беше през 2012-2013, непосредствено след масовите протести през 2011 година. Светът не беше готов за революцията в Сирия. Международната общност не желаеше да има още един конфликт, за който да не може да реагира. ООН, САЩ – дори Русия и Иран, които са главните държави с интереси в Сирия – също бяха изненадани от събитията, избухнали през 2011 година.

Правителството в Сирия. Демонстрациите, избухнали след март 2011 г., нямаха за цел свалянето на режима в страната, нито бяха отправени директно към президента Башар Асад. Едва след намесата на силите за сигурност тази ситуацията се промени и лозунгите се трансформираха от желание за реформи към оставка на правителството и смяна на управленския елит. Така продължи до 2012 година, когато репресиите и намесата на полицията и армията, се ожесточиха. Цивилни започнаха да разграбват полицейски участъци, а някои дори нападаха казарми и пунктове на Държавна сигурност. От този момент до въоръжения бунт и гражданската война, крачката вече беше малка. С появата на радикални групи през 2012-2013, които дадоха нужния аргумент на Асад да извини репресиите си, ситуацията се промени коренно. Някои от създателите на групировки, изяли и смазали цели бунтовнически отряди, са били съкилийници в затворите и бяха пуснати почти едновременно от правителството – за тях също става дума в книгата. Оттам нататък, появата на Ислямска държава, дезертирането на бунтовници в редиците на радикални групи, които имаха повече финанси и оръжие, доведе до днешната ситуация, в която виждаме няколко държави със собствени въоръжени сили, разполагащи както намерят за добре със суверенитета на Сирия.

Не е един. Това е престъпление с множество извършители. Убийство под международно наблюдение. В книгата съвсем нарочно съм описал този криминален акт като всеки един случай, който може да бъде разглеждан в съда или да бъде разследван от полицията. Подготовка за убийство, извършване на убийство, замитане на следите от убийството. Беше нанесен смъртоносен удар, от който засегнатите могат да не се възстановят никога, а престъпниците са добре подготвени и изиграха картите си по най-добрия за тях начин, давайки циничното название на действията си „Война срещу тероризма“. И публиката повярва. Обществото повярва на тезата на престъпниците, а не на жертвата.

Наскоро ми зададоха този въпрос и вероятно тепърва ще го чувам често. Имам лични причини и никакви други. Мислих много, защото не смятах, че съм способен да развия така мисълта си, че да се получи един цялостен текст, книга. И сега също донякъде мисля така, но близките хора около мен ми дават увереността, че вървя в правилната посока.

За мен причините, както казах, са лични. Искам да разкажа историите, които съм разказал в книгата. Да споделя мислите си, спомените си, а също и разговорите си с колеги-журналисти, анализатори, дипломати, бивши затворници, активисти. Някои от хората, с които съм разговарял, са едни от най-добрите специалисти в сферата си на световно ниво и им благодаря, че споделиха опита и разкритията си. Книгата е продукт на дълги месеци на кореспонденция, която щеше да се появи един ден в цялостна книга – просто този момент се оказа сега.

Не се ли страхуваш от възможните реакции, които написаното от теб може да породи?

Страхът винаги го има, но се опитвам да не го слушам. Ако беше обратното, нямаше да напиша книгата. Ако въпросът означава дали може да има натиск върху семейството ми, то отговорът е – да. Този натиск го има вече няколко години, от момента, в който се превърнах в опонент на правителството на Асад. Преди 2011 година бях откровен поддръжник и дори се карах с близки заради различните им позиции. Да, може би звучи нелепо и невероятно, но това е истината и никога не съм го крил. В книгата тази част от живота ми е дори основен елемент – ако можех да избирам на коя страна да застана през 2011 година, пак бих направил същият избор. Видях истинското лице на мнозина и най-вече, моят личен свят се срина напълно с излизането на танковете по улиците на Сирия. Откровената вяра, че в Сирия не може да се случи нещо като в Египет или Либия, просто се изпари. Почувствах се излъган, но и наивен – защото трябва да си много наивен, за да вярваш на пропагандата, която се създаде след избухването на бунта в Сирия.

Та, дали се страхувам от реакции? Не знам дали може да ме изненада нещо вече. Наричали са ме с какви ли не определения. Свиква се. Заради дейността си и позицията си, аз вече не мога да ходя в Сирия и да видя роднините си, освен ако няма амнистия.

Светът е различен от 2001 и 2003 година. Няма го Буш, Щатите не са вече толкова активни в Близкия изток, а разчитат на вече съществуващата база и дипломация. Ако искаха да влязат в Сирия, защото не харесват Асад, щяха да го направят още през 2003 година, когато свалиха Саддам с инвазия в Ирак. Имаше, разбира се, такива идеи, но те бяха избутани на заден план, защото режимът в Сирия се договори с американците, като например да спре подкрепата си за радикални бойци, влизащи в Ирак, които да се борят срещу САЩ и съюзниците им. Буш не пожела да нападне Сирия и тогава това беше за добро. Днес, обаче, ситуацията е различна. Светът стана свидетел на ужасяващите репресии не само в Сирия, но и в други арабски страни. Държавите от Залива имат все по-свободна политика и искат влияние, Иран е агресивен и настъпателен, Русия стъпва здраво в Близкия изток, Турция развива военни авантюри. Светът е различен също – има нови сили като Индия, Пакистан, Китай, Бразилия, Япония. Обама можеше да действа решително, но не го направи и по този начин спомогна за оцеляването на режима. Така военните действия продължават вече шест години. Можехме да си спестим дори цялото това надигане на Ислямска държава, ако светът беше по-единен през 2011 година и беше подкрепил бунта. Днес чуваме само оправдания, че нямало легитимен представител на сирийския народ, освен Асад, че нямало партньори на Запада в Сирия. Да, днес вече е късно.

Не, и никога не би трябвало да бъде. Друг въпрос е дали режими като този в Сирия, могат да бъдат променени или свалени с мирни демонстрации. Истината е, че не само за Русия, но и за САЩ и Израел Асад е удобен. Това не е теория на конспирацията – Тел Авив беше дори на ръба да започне преговори със Сирия преди 2011 година. Границата с Израел доскоро беше най-спокойната, въпреки че има спор относно окупираните от Израел Голански възвишения. САЩ какво направиха? Общо взето нищо. Казаха няколко добри думи за нахъсване на опозицията и тя повярва, че има партньори на Запад, което се оказа лъжа и прах в очите. Намесата на Русия през 2015 година, а преди това и на Иран, беше естествен развой на събитията – Москва и Техеран подкрепят винаги съюзниците си.

Ако погледнем към оборота на оръжейните ни фабрики, можем да си отговорим бързо на този въпрос. В Казанлък и Сопот се работи на пълни смени – дори стари работници бяха върнати на работа, защото не могат да смогнат с поръчките. А родните фабрики са само едни от многото по света, които имат изгода. Конфликтите представляват идеална възможност за забогатяване и докато тази практика съществува без особени последици, войни като тази в Сирия винаги ще получават продължение.

Ако бяхме 13-и век, може би това щеше да има голямо значение. Дори да бъде потвърдена смъртта му, това няма да промени особено структурата на Ислямска държава, нито устремът на бойците на организацията. Ето, да погледнем Мосул – близо 300 дни ежедневни сблъсъци и Ислямска държава не могат да бъдат изтласкани, макар да са притиснати в ъгъла.

Ислямска държава, като всяка една мафиотска структура, има удивителна способност да се нагажда към условията. През 2009 – 2010 година те имаха едва стотина бойци, криещи се в пустинята на Западен Ирак. Както казах, дори да е убит Абу Бакр ал Багдади, той има достатъчно подготвени заместници, които имат опит още от времето на Саддам Хюсеин, при когото са били офицери. Тези хора разбират идеално обстановката на терен, знаят как да се възползват от възможностите.

А от другата страна какво имаме? Една коалиция, водена от САЩ, която не се ориентира правилно в ситуацията в Сирия, смятайки, че с бомби ще премахне Ислямска държава. Имаме иракски сили, които търпят огромни загуби, а техни дивизии са обвинени вече в убийства, изнасилвания и грабежи. Имаме също една сирийска армия, която вече не е точно армия, а сбор от милиции, спонсорирани от чужди държави, които се сражават с Ислямска държава избирателно. През 2016 година външният министър на Сирия дори каза, че Ислямска държава не е основен приоритет на Дамаск. Пълна бъркотия, липса на желание да се води кампания срещу Ислямска държава и най-вече, най-важната точка: липса на разбиране защо изобщо съществува тази групировка и какви са причините за подкрепата за нея и как се прояви толкова устойчива. В книгата съм засегнал и темата за Ислямска държава, като съм включил данни от разследвания, които може би ще дадат достатъчно отговори.

Мисля, че се пропусна предоставянето на предистория. Даде се гласност на теориите на конспирацията, а не да се обясни защо изобщо има война в Сирия. Една война, която е буквално на ден път от София, продължава да е пълна мистерия не само за обществото, но и за представители на администрацията ни.

В Сирия има сбор от бунтовници, примери за самоуправление и автономия, анархистки групи, радикали, светски есктремисти, армии на няколко държави. Конфликтът е както много комплексен, така и интересен за разглеждане отвъд заглавията във вестниците и сайтовете. Посочихме вече няколко аспекта, които могат и трябва да бъдат показвани.

Към този момент съм по-скоро скептик и реалист. Не виждам воля да се помогне на опозицията, която е още повече разбита и проблемна. Самите лидери на опозицията се възползваха от ситуацията в Сирия и с липсата на адекватност, спомогнаха за унищожаването на първоначалните революционни групи. Иска ми се да има продължение на книгата, което да се казва Възкресението на една революция, но към момента се съмнявам, че е възможно. Романтизмът и идеалите на бунта бяха задушени.

В никакъв случай не може да остане сегашният режим. Не само той, но и структурите му. Трябва да разберем – докато има режим в Сирия, ще има и радикални групи, които ще застрашават и Европа. Всички – абсолютно всички! – доказателства сочат сътрудничество между арабските авторитарни държави и радикалните групи. Ето, Катар, например – друга държава с подобна политика. Ирак на Саддам, Сирия на Асад, Муамар Кадафи – все примери за това до какво може да доведат подобни режими.

За десетте години, които вече пиша по тези теми, видях много ситуации, но нищо не може да се сравни с написването на книга. Това е личен момент, интимен дори. В книгата можеш да се развихриш, да дадеш повече, да изложиш идеите си и те да достигнат до по-голям кръг от читатели. Да пишеш книга е също и като да пишеш статии – имаш отговорност към онези, които те четат, но и също към теб самия, защото в края на деня само ти ще си задаваш въпроса дали съвестта ти е чиста.

От всичко по малко. Сигурен съм, че може да има хора с различни възгледи. Нямам проблем с това, стига да са аргументирани и да посочат друга гледна точка. Досега съм чувал предимно хулене, обиди и подигравки от подобни хора, но не и структурирана критика, която да бъде основа за някакъв спор, а не за излагане на едностранни изявления.

Това, което ми се иска да поговорим на 12 юли, е за човешкото лице на конфликта. За него забравихме през последните шест години. Говорим с термини, с военни думи, но там живеят хора, чиито съдби можеха да бъдат нашите.

Убийството на една революция е издание на Ciela, цена 15 лв.