Видео от филма към романа “Не казвай на мама”: реж. Teoдора-Косара Попова, хореография – Коста Каракашян, Радостина Точева, продуцент – Николай Йорданов

Разговорът ми с Николай Йорданов започна неотдавна с прочита на романа му “Не казвай на мама”, съпътстван с онлайн комуникация,  достигнала до лична среща, по време на която, някак естествено в настоящата обстановка, обсъдихме всички деления и етикети, които ни “определят” днес като двуизмерни онлайн постове… от онези, през които скрола минава за броени секунди. В разрез с това той, подобно на събраните в романа си истории е многоизмерен, съчувстващ и пъстър. И тази заразна усмивка… Сценарист, телевизионен редактор, креативен продуцент, писател и преподавател в НАТФИЗ, зад гърба си Николай има 2 издадени книги. Първата, от 2009-та година е биографията на медицинската сестра Валя Червеняшка „Записки от ада“ след освобождаването й от затвора в Либия. Преведена е на английски и френски, а според критиците е:

„…една от най-точните и разтърсващи изповеди за тези мрачни години“, The Telegraph

„…тази изповед е изпълнена едновременно със сурова откровеност и емоция“, Cape Times 

„Няма да забравите тази книга много дълго време – ако изобщо това някога се случи…“. Бил Хауърд от Readers’ Favorite

Втората книга и първи роман на автора е пленителен с начина, по който лириката му показва как стигмата за смисленото извън нас и обуславящото безсмислие на вътрешния ни свят е толкова обща, че се самоунищожава. Става незначителна по естествен път от птичия поглед в общочовешката картина на страданието, любовта, наложеното, независимо дали си от Иран, Уганда, България, Северна Корея, САЩ… За романа “Не казвай на мама” разказват 4-те части от  филмовата адаптация, представяща персонажите въплътeни в танц и авторът, в разговора, който следва.

Как би се представил на нашите читатели?

Непокорен тийнейджър в тялото на 42-годишен мъж.

Живеем в турбулентни времена. Глобално свързани и в същото време крайно разделени по цвят, полова идентичност, сексуалност, разпределения на ресурси, разделени дори от най-близките си за да ги защитим, маскирани… Започваш романа си “Не казвай на мама” с препратка към Теорията за шестте ръкостискания на унгарския писател Фридеш Каринти (1929 г.), според която има 6 степени на разделение между всеки двама души в света, т.е. между които и да е двама души на планетата може да се осъществи контакт през най-много 6 души. Facebook, подобно на Милгръм и Травърс, които доказват теорията в САЩ през 1967 г., също изследват това. Оказва се, че днес, в ерата на социалките „ръкостисканията” са около 3,57 и намаляват. Това означава ли, че все пак се сближаваме? Как усещаш ситуацията в момента ти?

Светът е по-свързан откогато и да е, поне спрямо записаната история, и неизбежно дистанцията се скъсява. Аз, например, познавам Васко Василев, който познава Стинг, който познава Мадона, която познава всички. Ето, дори не достигам коефициента 3,57… Днес всички виждаме ползата от тази глобалност, но ситуацията с COVID-19 ни подсказва и някои недостатъци. Интересно е дали те могат да се окажат пагубни. Всъщност самият роман „Не казвай на мама“ разглежда тази тема – че всички сме свързани. Нещо повече – свързани сме чрез много повече от пътища, социални мрежи или общуване. Още в началото на книгата се излага хипотезата, че един човек не е равен на една душа. Кои са повече – хората или душите – прочете.

Личен архив

Ти по някакъв начин си изследовател на човешката психика посредством опита си – от една страна телевизията и разнообразните формати, от които си бил част, от друга – пътуванията в чужбина и изследване естествената среда на героите от  “Не казвай на мама” и трета – твоите студенти в НАТФИЗ. Какво ни разделя в най-голяма степен?

Разделя ни непознаването на другия. Отричането му, без да се опитаме да го „прочетем“. Това е много по-лошо от съденето на книга по корицата. Ние дори не се заглеждаме в нея. Преди да пътувам за Иран проучих страната и се натъкнах на страховити неща в интернет. Реалността има малко общо с написаното включително в сериозни сайтове или правителствени организации. Много хора ми казваха: „Луд ли си да ходиш там, толкова е опасно!“ Е, тук съм. Жив и здрав. Обогатен. С нова перспектива за това място. Искрено се надявам, въпреки книгата, да имам възможност някой ден да посетя Иран отново.

Романът “Не казвай на мама” излезе тази година и вече имам усещането, че сплотява множество хора – танцьори, артисти и пр. разкажи ни как успя да ги свържеш?

Свърза ги идеята. Това е мултимедийно заглавие, което обединява различни изкуства и важно социално послание. Харесвам да работя с млади хора, защото са смели. Потърсих различни художници, фотографи, актьори, модели, музиканти, чиито творби са ми интересни. Получих много малко откази, проектът ги увлече. Неговият живот е в самото начало. Тепърва ще се надгражда и развива. Радвам се, че обедини абсолютно непознати имена с популярни лица като Наталия Симеонова, Прея, Бойко Кръстанов, Ваня Щерева и много други, за чиято подкрепа съм благодарен. Държа да подчертая, че книгата обединява далеч не само хора с хомосексуална ориентация, каквито са персонажите в нея. И това е смисълът.

Как избра героите за романа си и съответно местоположението им в света?

Те сами ме намериха. Едната история води до другата. Исках да представя широка палитра от съдби, от култури, от времена и характери. Често ме питат колко от написаното е действително като хора и случки. Всъщност – много малко – но има прототипни хора и ситуации, които послужиха за отправни точки. В романа се съчетават действителност и фикция, достоверност и свръхестествено. Затова го определям като глобална сага, поръсена с щипка магически реализъм.

Коя от държавите, които посети или не успя, но проучи заради романа си ти направи най-силно впечатление и с какво?

 

Вече споменах Иран, страната с най-дружелюбните и добри хора, поне от държавите в които аз съм бил. Всяко друго описано място е много интересно. Определено бих отишъл отново в Южна Корея. Имам слабост към Африка, затова не мога да не спомена Уганда, която се надявам да мога да посетя скоро. Иначе Испания ми е много на сърце – там всичко е по мой вкус – от храната до архитектурата.

 

Моля да ни споделиш твоето мнение за случая *Masterpiece case в САЩ?

*Лейкууд, Колорадо (Lakewood, Colorado) – след като в щата биват узаконени еднополовите бракове, двойка решава да престъпи към следващата стъпка в отношенията си. Двамата мъже отиват в сладкарница за да поръчат сватбената си торта, но собственика любезно им отказва с обяснението, че религията му не позволява да направи торта за честване на еднополов брак. Съответно те го съдят за дискриминация и едва на най-висшата инстанция печели сладкаря.

В дните на екстремна политическа коректност се стига до такива патови ситуации. Според мен това е чаша в буря вода и не придавам на този случай особено значение, защото не касае нечия съдба, нечие право на живот или на щастие. По-скоро касае нечие его. Двойката може да сключи брак така или иначе, с или без торта от този сладкар. Всяко малцинство трябва да отстоява освен своите права и тези на другите. Трябва да уважава чуждото мнение, дори да е в противовес на собственото. Аз съм „за“ извоюването на равнопоставеност на всеки, но в момента нещата са малко като развилнял се слон в стъкларски магазин, и това поражда нова омраза и още разделение.

Ако трябва да подариш копие от книгата си на г-н Волен Сидеров какво послание би му написал и защо?

www.yordanovbooks.com

Ако Волен Сидеров иска да прочете книгата „Не казвай на мама“ – да си я купи. Не бих му я подарил. Но ми се струва, че той няма капацитета да посегне към подобно четиво дори и само заради темата. Нямат значение литературните качества на романа. Хора като Сидеров го заклеймяват предварително. Когато през 2005-та година този човек влезе в Парламента имаше едно много хубаво заглавие: „А така!“ От откриващия му монолог с фрази като „стадо грухтящи прасета“, та до днес подобни хора свалят рязко нивото в българската политика и дърпат страната назад. Все пак посланието към него би било следното: „На Волен, с пожелание да се отнася към несъгласните с него така, както би искал те да се отнасят с него!“

Видео от филма: реж. Teoдора-Косара Попова, хореография – Коста Каракашян, Радостина Точева, продуцент – Николай Йорданов

Готов ли си за малко от лексиконните ни? Следват:

Книгата, която промени живота ти?

Трудно ми е да посоча такава, но мога да изброя пет любими – „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд, „Сто години самота“ на Маркес, „Време разделно“ на Антон Дончев, „Слугинята“ на Катрин Стокет и „1984“ на Оруел.

А филмът?

Обожавам Чаплин. Мога да гледам филмите му безброй пъти. Най-любимата ми негова творба е „Великият диктатор“. Самият той е това в киното – велик диктатор, перфекционист, между другото недооценен от своите съвременници.

С кой би излязъл на вечеря / отишъл на бар?

От живите бих искал да вечерям с Ким Чен-ун. Той няма алтернатива в съвременния свят нито като бекграунд, нито като политическа позиция и би ми било много интересно да разбера как разсъждава такъв човек. А и съм сигурен, че храната ще е взискателно приготвена и трижди проверена. И преди „Не казвай на мама“ шансовете ми за това бяха малки, но сега са на практика несъществуващи заради няколко сцени с неговия баща. От покойниците бих излязъл на бар с Леонардо Да Винчи – единственият универсален гений, когото познаваме. Може и да хапнем. Ето това ще е ултимативната тайна вечеря.

Коя е твоята отрова?

Телевизията. Даде ми много, но цената бе висока и пораженията са трайни.

Последният път когато плака и защо?

Без да съм Тити Папазов не съм от мъжете, които се срамуват да плачат. Обикновено се насълзявам заради изкуство. Много рядко – заради любов. Аз съм доста емаптичен и това, което може да ме разплаче, е безпомощността да помогна на някой в беда.

Идеята, която господства на върха на списъка ти с мечти?

 

Искам да обиколя всички страни по света и да умра в онази от тях, в която ще се чувствам най-щастлив. Без никога да съм бил в Латинска Америка имам слабост към онзи край на света.

Песента, която ще звучи на твоето погребение?

А, имам цял плейлист, но не бих искал да карам хората, които са дошли да ме изпратят, с него. По-скоро те да си изберат музиката, аз едва ли ще я чувам. Само да помоля без чалготии.

Любим пасаж от “Не казвай на мама”?

Аз много си обичам тази своя книга и вярвам, че наистина е добра литература. Непрекъснато получавам “оплаквания” от хора, че хващат да я „почетат малко преди сън“ и откарват до сутринта. Но в духа на въпроса за погребението ще избера този малко мрачен абзац:

„Благодарна съм на стъкления капак на ковчега, през който мога да надникна към отдаващи ми сетна почит хора, които не помня.

Сетивата ми угасват едно по едно, заедно с цветовете си отиват уханията, спомените за вкусовете избледняват, звуците се размиват и образуват наситено жужене, безплътната ми душа не познава допира и съответно преградите, и след като съм попила всичко, което оставям на Земята, съм готова да потегля. Опечалените не забелязват онова мъничко, почти невидимо петънце влага, появило се за миг върху стъклото на ковчега, и стопено, тъй както се топят телата в безкрайната спирала от животи.“

Други любими цитати са изведени в танцовия филм, който представя 10-те персонажа от книгата.

Видео от филма: реж. Teoдора-Косара Попова, хореография – Коста Каракашян, Радостина Точева, продуцент – Николай Йорданов

„Не казвай за мама“ е ода за живота, за смъртта, за преградите, които ни поставят другите и които си поставяме сами. Ако решите да я прочетете ще съм благодарен. Тя е в книжарниците и на сайта ми www.yordanovbooks.com, откъдето можете да си я закупите и като подкрепа на един млад автор. Ще се радвам на всеки отзив за нея.

Видео от филма: реж. Teoдора-Косара Попова, хореография – Коста Каракашян, Радостина Точева, продуцент – Николай Йорданов

Корица на книгата “Не казвай на мама”, автор: Борис Праматаров