Ако всеки човек си зададе въпроса – кой е идеала на българина – много ми е интересно какъв отговор ще си даде. И понеже започваме с 10 ноември, когато се случи голяма трансформация в нашата държава – по-интересно ми е да разсъждавам по въпроса защо се случи тази трансформация. И каква точно беше тя. Ти даде определението за тази трансформация. Обаче мен ме притеснява момента, че тази трансформация не се е случила вътре в хората. Че всъщност на 10 ноември се случи нещо, което определен кръг от хора искаха да се случи – да пренастроят коловозите, по които се движат. Но това не беше израз на стремление на народа, на хората – да искат да се случи. Помня как хората бяха изненадани, че на 10 ноември Тодор Живков седеше като пълен идиот; и някакви хора му подляха вода и обърнаха цялото нещо. А във филма става въпрос за това доколко човек има необходимост от това да бъде свободен и какво точно означава за него да бъде свободен. В реда на тези мисли – ние през 2007 влязохме в Европейския съюз. Но всъщност ние променихме ли се? Това беше ли желание на голяма част от хората? И това беше ли идеал за по-голямата част от хората? Или нас просто ни прибраха в Европейския съюз?

Да, но някакси през всичките тези години не усещам стремежа на българите към нещо. И се питам – защо е така? Ние влязохме в Европейския съюз, но имам чувството, че ако някой ни изкомандва – ще излезем. Което е големият проблем – доколко това е резултат на осъзнат избор. И понеже разбирането ми за свобода е свързано с правото на избор. Дали всъщност всеки един човек е готов да избере свободата?

Образованието не е институционален въпрос. Образованието е всъщност любопитство към света. Ако човек не гледа на себе си като на най-важното нещо на този свят – и посегне към знанието в различните му измерения – тогава си дава сметка за всичките големи и важни неща. Любопитството е това – да си задаваш въпроси, на които не можеш да отговориш сам и да търсиш отговорите. Това е и образованието – това включва и търсенето на отговора – кой съм аз и какво правя на тази земя. Това е реалното и духовно възвисяване на личността. И героят на Гичо минава през целия диапазон на този процес, включително и през отчаянието.

Има един момент, който е пряко свързан със свободата. Свободата и отговорността. Всеки е свободен да има свое мнение. Това е право. Но също е и отговорност. Защото, ако свободата се превърне в безотговорност – възвишението може да има особени последици. Отговорността е изключително важна – разликата между Гичо и Асенчо е в това кой в каква степен има лична отговорност и пред какво. Затова единият герой успява да постигне духовното извисяване, а другият не. Филмът предлага избор – и двете гледни точки. И дава възможност да зрителя да избере – той иска да бъде Гичо или иска да бъде Асенчо. Или е Асенчо. Защото е лесно да бъдеш Асенчо.

Интересът се провокира и се култивира. Това е отговорност пред задачата, която сме си поставили. Интересен ми е факта, че собствениците на киносалоните са отворили вратите си за този филм по изключителен начин. Това показва, че зрителите искат да гледат български филм на кино. Все по рядко става от големия екран да чуеш българска реч. За мен това е важно.