Ако по някаква тъпа причина следиш кои са най-обсъжданите книги на месеца, сезона или полугодието (очевидно ще трябва да призная, че аз го правя), сигурно ти е познато заглавието Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената. Книгата на Бенджамин Алире Саенц не прескача твърде много очакванията за young adult роман, но е приятна и за не чак толкова младите възрастни. Това беше лирическо отклонение. Всъщност причината да я спомена е, че всеки, до когото е достигнала, разбира за гей тематиката ѝ още преди да я види в книжарницата.

Това ме наведе на мисълта, че много по-рядко съм чувала литературно произведение да се категоризира като лесбийско. В същото време, по някакво странно стечение на обстоятелствата, две от по-запомнящите се книги, които са ми попадали напоследък, са изградени именно около мотива за емоционално-сексуалната връзка между две жени. Реших да ти ги препоръчам, а покрай тях и два филма по темата.

Няма никакво значение дали обичаш да размахваш знаменца с цветовете на дъгата по гей паради. Или предпочиташ да споделяш във Фейсбук колко много те дразнят гей парадите. Посочените заглавия просто имат добра художествена стойност. Но – ПРЕДУПРЕЖДАВАМ! – нямат почти никаква разведряваща стойност. Изглежда светът, дори този на изкуството, не се е отърсил от нагласата, че лесбийските истории не завършват с хепи енд.

Миранда Джулай е пълно К.

К като куку. Като креативен феномен. Като култова. Само че не в България. Тук малцина я знаят, така че накратко: Джулай има интересни изяви в кажи-речи всички сфери на изкуството, но е най-известна в качествата си на мултимедиен художник и мултифункционален кино творец. Пише сценариите и играе във филмите, които режисира. От край време е популярна и с публикациите си, но The First Bad Man е първият ѝ роман. На английски излезе през 2015, на български не се знае дали ще излиза. Но ако можеш да го прочетеш в оригинал, направи го!

Нямам идея как да опиша книгата. Сутринта съм си пила хапчетата, вероятно това е причината. Главната героиня е самотна застаряваща дама, на която ѝ се налага да приеме в дома си сексапилна млада жена. Първо се бият, после се обичат, един възрастен господин също си има вземане-даване с тях. Всички герои са луди, без да са луди. Миранда Джулай виртуозно се справя със задачата да вади на показ най-странните идеи и навици на хората. Онези, за които никога няма да си признаеш, но ти олеква да прочетеш, че има и други с откачени помисли като твоите. Не знам дали степента ти на откаченост е достатъчна за тази книга, но в едно съм сигурна – или ще ти хареса много, или няма да ти хареса въобще.

Дебютният роман на калифорнийката Ема Клайн излезе миналата година, много бързо го преведоха и на български. Но! Клайн владее чудно езика си. Има свой собствен стил, приятно изненадващ за толкова млад автор, който няма как да не загуби от превода. Затова препоръчвам по възможност и The Girls да се чете на английски.

Книгата се маркетира като история, разказваща за Чарлс Менсън – любимото страшилище на попкултурата. Онзи, под чието внушение група млади хора през 60-те, предимно момичета, извършват куп зверски убийства, включително на съпругата на Роман Полански и нероденото им дете. От този човек Мерилин Менсън взима втората половина на псевдонима си. На този човек Тарантино обещава да посвети следващия си филм. Ема Клайн обаче, противно на очакванията, сгъва Менсън някъде в ъгъла на повествованието си. Точно това е интересно като подход в Момичетата. За главната героиня, която разказва от първо лице, далеч по-вълнуваща от самия Менсън е една от последователките му. В това се изразява лесбийският мотив, за който говоря, но той също не е основен. Централна тема е всестранният натиск, на който са подложени момичетата в тийнейджърска възраст от страна на обществото.

Виждаш част от хитовия графичен роман Синият е най-топлият цвят на френската илюстраторка и писателка Жули Маро. Тя започва работа по превърналия се в бестселър проект, когато е още на 19, разказвайки историята за живота и любовта на две млади лесбийки. Комиксът е объркващ и завладяващ, заслужава да го добавиш в колекцията си. За съжаление обаче той също не е преведен у нас. Ако не владееш френски, можеш да си го намериш на английски или на почти всеки друг предпочитан от теб език.

По-известен от самата книга е филмът по нея. Излезе през 2013 с френското заглавие La Vie d’Adèle и за първи път в историята журито на Фестивала в Кан реши Златната палма да се присъди съвместно на трима артисти: режисьора Абделатиф Кешиш и двете актриси в главните роли. А те наистина си го заслужават! Леа Сейду може да бъде толкова нежна и женствена, а за ролята си в този проект се превръща в изключително убедителна синьокоса мъжкарана, без да губи и капка от чара си. 23-годишната Адел Екзаркопулос (тогава на 19) също дава заявка за огромен талант. Що се отнася до режисьора, лентата показва откровен секс, пори, неразкрасен ежедневен натурализъм, особени настроения… Всичко, което сме свикнали да получаваме от европейските продукции и не толкова често – от Холивуд.

Като стана въпрос за Фестивала в Кан, през 2012 (една година преди случая със Синият е най-топлият цвят) наградите за сценарий и най-добра актриса отидоха в екипа на Отвъд хълмовете на румънския режисьор Кристиян Мунджиу.

В центъра на тази продукция също стои любовта между две жени, нейната проблемност за обществото, само че тук нещата стават още по-депресиращи, тъй като е дълбоко намесена и Църквата. Космина Стратан и Кристина Флутур не светят с магнетизма, характерен за френските актриси, но пък може би това е и още една причина играта им да изглежда напълно истинска и брилянтна.