Metallica са митологема.

Те отдавна не са група от четирима мъже,друсащи глави, ковейки най-нахъсаните хеви рифове на тази грешна земя. Metallica отдавна е сборот велики рокенрол истории (секс, наркотици, отчаяние, гняв; изгонването наМъстейн и Нюстед, и – неминуемо – смъртта на Бъртън), мерило за качество, поводза спор в събота вечер, повод за още една голяма водка в петък вечер и не напоследно място – търговска корпорация, която се справя по-добре от почти всичкибългарски фирми, за които се сещаш.

Metallica е перманентно във водеща позиция. По дяволите, те успяха да превърнатнай-лошия си творчески и междуличностен период и вероятно най-слабия си изобщоалбум St. Anger в комерсиално чудовище (номер 1 в половината цивилизован свят), вървящоръка за ръка със стотици откровени интервюта, нови рокенрол митове в джоба и документалнияфилм Some Kind of Monster, разкриващ няколко отчуждени, псуващи се чичовци. И всички тези грешникрачки, които биха довели до разпадането на повечето групи, или поне допостепенното им пренасочване в долните дивизии на рока, работят единствено исамо за Metallica.

Голямото проклятие на Metallica обаче еобичайното за великите банди с 20+ години история. Каквото и да се случва,великата мечта на болшинството фенове и дори на музикалната критика е нещата дасе върнат към „доброто старо време“, към първите албуми на младежка ярост,прекомерно много водка (неслучайно приятелите им са ги наричали шеговито Alcohollica), свежирифове, рифове и дори повече рифове.

Нещата при тях са дори по-сложни отобикновено, защото от години насам феновете им се делят на такива, харесващисамо първите четири албума (или дори само трите с Клиф Бъртън на баса); други,които добавят и Черния албум в списъка с класики плюс някои широкоскроени,които май харесват всичко (дори нееднозначните Load и Reload), но пак бленуват повече по всичко, записвано преди 1990-а.

Трябва да им го признаем – Metallica опитаха. Пробвахада се променят, дори го направиха няколко пъти с различен размах и успеваемост.От тежкия алтърнатив в парчета като „Fuel“,“Ain’t My Bitch” и „The Memory Remains“ до симфо-метъл експеримента на„No Leaf Clover“ (и изобщо на концертния албум с великанско заглавие S&M) ипсихопатично-наркоманската поетичност на записания с Лу Рийд Lulu (без съмнениенай-смелото нещо, записвано от групата в последните две десетилетия), Metallica наистина,наистина правиха крачки встрани.

Феновете обаче държаха на едно – траш, хеви,напористи, гневни композиции. Като „едно време“. Затова така силно аплодирахаколекцията с кавъри Garange Inc. Затова посрещнаха DeathMagnetic с възторжени ревюта и възгласи „най-сетне Metallica звучат като Metallica“ и „несъмненонай-доброто издание на групата за последните 20 години“. И пак затова пишатабсолютно същите неща за съвсем новия Hardwired… To Self-Destruct.

Лошата новина е, че нищо не е като „едновреме“. И никога няма да бъде. Великият хеви метъл албум на Metallica, който чакаш,никога няма да дойде.

Приеми го за нещо нормално и спри да живееш силюзиите за новия Ride TheLightning, който ще избие зъбите на неверниците, а итвоите междувременно. Това са други хора, това е друго време и то носи всичкисвои позитиви и негативи със себе си. Вероятно с галопиращия си траш икасическите а-ла Iron Maiden рифове откриващите “Hardwired” и “Atlas, Rise!” ще ти вдъхнат младежка енергия и вярата, че Metallica наистина са сепреродили в самите себе си от 1984, но това е само илюзия.

Разбира се, това е добре осъществена илюзия.Чудесно представление. Metallica имитират самите себе си, Кърк прави чуднички сола,каквито-само-той-може, Джеймс пее с онази интонация и произношение,каквито-само-той-умее. Metallica отново се заигравата с Вселената на Лъвкрафт в “Dream No More”.

По-фокусиран от St. Anger и значително по-добър като саунд от иначехубавия Death Magnetic, Hardwired…е толкова далече от разочарованието, колкото и отвеличието. Подобно на Death Magnetic,това е албум, който тежи на своето място, но не остава въввремето. В крайна сметка, тези дни Metallicaрядко свирят неща от St. Anger и Death Magnetic на живо – просто защото тези албумиса избухнали и изчезнали в рамките на година-две-три и в късните турнетаживотът им е ограничен или несъществен.

Комерсиално това е чудовище, качествено есъвсем прилично рок злодейче, което ние също ще слушаме, ще слушаме и слушаме,поне до Коледа. Правим го с нашия си кеф, с нашите чаши бира и ясното съзнание,че този хубав продукт е точно това – изпипан и приятен, но никога класическимомент в историята на една група, която очевидно няма никакво намерение даспира своята доминация.

Сега си пусни отново “Dream No More”. ОбичамеЛъвкрафт и Metallica, толкова е просто.