Професор Ричард Рестак обича да пише на ръка. “Вие сте това, което помните,” казва той. “Вашата идентичност се уповава на всички събития, хора и места, които може да си спомните.” А за да помните повече от тях, трябва да пишете на ръка.

Иде реч и за интимност. Писателката Хенриет Ан Клаузер казва, че писането на ръка помага на мозъка да задържа информация: “Само докато пишете на ръка вие наистина виждате как мозъка се изразява по интимен начин чрез собствения ви ръкопис.” 


Джъстин Пот, технологичен журналист, не мисли така: “Писането на ръка е отживелица, анахронизъм. Времето, което децата прекарват в писане на ченгелчета е време, което трябва да използват за учене на основите на програмирането.” Добавете към това мазолите по пръстите, бавната скорост и другите неудобства, за да разберете и противниците на ръкописа. Онези, които мислят като Пот, може и да не са малцинство. Въпросните първолашки ченгелчета са на път да отпаднат от задължителната програма в някои образователни системи. Това е положението, модерни времена – какво мастило, какви писалки са ви в главите?

Точно в тази вакханалия от разнопосочни мнения, екипите на Дарик радио и  egoist.bg започват поредица, в която ще се случват доста неща, но основно ще се пише на ръка. “Стиховете остават” неслучайно започна на 24 май с преписване на стихотворението “Ключето” на Валери Петров. С писалка в ръка пръв застана проф. Валери Стефанов.

Но да поставим нещата в контекст. Трудно е да кажем от кога се пише на ръка. Възможне е да посочим с точност кога е изобретена печатната машина  – някъде около 1440 година. Първият текст, печатан на нея, е стихотворение на немски (около 1450 година). Писателката Валерия Луизели напомня, че първата истинска модерна новела се появява през 1605 (тогава публикуват “Дон Кихот”). Тоест – повече от 150 години след изобретяване на печатарската преса.

Ако приемем, че интернет е изобретен в края на 60-те години на миналия век, това само подсказва, че са необходими поне още 100 години за първото пост-интернет литературно произведение. Възможно е то да бъде вариация на някои от опитите в момента – видео поезия, twitter поезия, sms поезия. Възможно е да бъде нещо велико. Кой знае.

Свързващата дума е “поезия”. Първите печатани текстове на машината на Гутенберг са стихове. Първите опити за нова интернет литература, също са стихове. Доказано е, че поезията помага на децата да учат така, както прозата не умее. И в същото време, точно поезията, не останалите литературни жанрове, страдат от имиджов проблем в училище. Поезията е изморена, малко атрактивна, често отбягвана. “Вятърът духа в друга посока,” пише Андрю Симънс. “Често се налагат жертви и първа отпада поезията. В същото време точно поезията помага на учителите да преподават на децата как да пишат, четат и разбират всеки текст.” Хмм, виж ти.

Сигурно затова, а и поради други причини, поезията е фокус на новата ни поредица “Стиховете остават.”

“Ентусиазмът за промяна в литературата,” продължава Луизели, “е най-видим в поезията.”

Вярваме, че това е така. И независимо дали след 100 години ще се роди нов Сервантес, вдъхновен от новите технологични възможности или добрата книга все още ще е писаната на ръка, стиховете ще останат.

С тези мисли в главата в ранния следобед на празничния 24 май стартирахме проекта “Стиховете остават”. Докато пъргаво изкачваше стълбите в радиото, без да ползва асансьор, първият ни гост проф. Валери Стефанов, беше любезно инструктиран, че го очакват две спирки – на третия и на шестия етаж. Първата спирка е на трети етаж, където има маса за писане, писалка Montegrappa (мастило в кралско синьо), бял лист хартия и стихотворението на Валери Петров “Ключето”. На шестия етаж – студийният етаж – го очакваха микрофонът и Драго Симеонов. Ако писаното и казаното наистина остават, то сега трябва да го докажем.

Телеграфно за поредицата – “Стиховете остават” е нов радио и интернет проект, чрез който искаме да събудим интереса към съвременната българска поезия и писането на ръка. Интересни българи (надяваме се да се уверите в това, както и в добрите ни намерения при избора на гостите) ще бъдат поканени, за да прочетат на глас по Дарик радио и препишат на ръка избрани стихове от съвременни български поети. В края на поредицата преписаните произведения – защото те са оригинални артефакти и ценни за нас – ще бъдат подредени в изложба по повод 24-ия рожден ден на Дарик радио през януари 2017 в салона на BNP Paribas.

Благодарим на проф. Стефанов, както и на всички други, които ще отделят от времето си за “Стиховете остават.” Има смисъл.

***

Ключето, Валери Петров

Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.  

Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам – 

със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича! 

И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини, 

и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,

и е жълто и тихо, с оня мирис на есен, 
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен! 

И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене. 

Ах, до люлката детска така близо до гроба –
откъде тази завист и защо тази злоба? 

Трябва друго! – И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита: 

– Какво още там дириш, остаряло момченце?
– Нещо дребно – му казвам. – Едно златно ключенце.