Празникът на писмеността премина и тази година. Тържественото шествие бе предвождано в духа и традицията на безобразието. („Безобразието се превръща в традиция“, проф. Анастас Герджиков, Ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“). Политически. И разбира се, предизборно.

По същото време, на едно място, подложило под въпрос идеята за обединена Европа, започна събитие празнуващо написаното слово. За 32-ра поредна година малкото градче Хей-он-Уей в Уелс, Обединеното кралство събира хора от всички краища на страната и света по време на Литературния фестивал Хей. Едно от най-значимите културни такива, обединяващо множество автори, журналисти, артисти и любители. Посетители и почетни гости честват светът какъвто е, какъвто би могъл да бъде и както е описан от хората на художествената проза.

Началото е през далечната 1988 г. когато Норман, Рода и Питър Флоренс (все още действащ директор на фестивала) правят първото събитие в Хей-он-Уей. Наричан още “градът на книгите” от 1970-та година насам (едва 8 години след отварянето на първата книжарница от Ричард Бут там) всяка късна пролет в продължение на десетина дни традицията се развива с музика, изкуства и литература. През 2001-ва година Бил Клинтън определя фестивалът като “Уудсток на ума”, а 8 години по-късно е отличен с най-високата награда в кралството за културно и бизнес начинание. По време на различни панели в разнообразна програма от събития, водещи и гости дискутират наболели проблеми. Но, защо четенето на художествена проза е важно?

Тази година по време на един от панелите този въпрос беше поставен от терапевтичната гледна точка. Терапия на съзнанието през литературата и художествените образи.

Панелът е озаглавен: “Лечение с текст: Може ли художествената проза да лекува?” с модератор Хепсиба Андерсън, журналист на BBC и участници – авторите Джеси Бъртън (Музата, Миниатюристът), Алекс Уетъл и Ела Бертод. Всички, обединени от идеята, че четенето е форма на себеoпознаване, по-силна от всяка друга в изкуствата. “При един филм или телевизионно шоу визуалните образи са даденост, докато в роман ти сам създаваш образите, което подсилва ефектът, защото си участник.” – твърди Бертод. Уетъл от своя страна дава пример от детството си, когато е бил в дом за деца, в южен Лондон и Хъкълбери Фин е бил неговото бягство. Време на свобода, плавайки по водите на Мисисипи със “собствените си решения за това къде ще се храня и къде ще почивам”.

Наистина мисля, че една книга може да бъде острието, разбивощо замръзналото море във всеки от нас. – Франц Кафка

Всички водещи в панела споделят личен опит свързан с помощта, която структурираният разказ на литературно произведение им е оказала във времена на объркан ум и неспокойно съзнание. Те също се обединяват около идеята, че това терапевтично действие не е непременно функция само на историите с щастлив край. Уетъл споделя детските си спомени за разговори с баща си, който от своя страна израства в Ямайка. Там “разказвач на истории обикаля от село в село, особено по време на събиране, на реколтата и споделя истории за робството. Това са мрачни разкази, но те събуждат емпатия посредством страданията, през които хората преминават.” Част от привлекателността на дистопичната проза почива на утехата, която се прокрадва “за това как хора са били тествани и как превъзмогват”, допълва той.

Препрочитането на любим роман в различни етапи от живота и отчитане на собствената реакция при всеки прочит също може да съдейства до голяма степен за по-добро себеразбиране. “Връщането отново и отново към книга в живота на всеки може да бъде доста възнаграждаващо – опознаваш себе си по-добре, защото разгръщаш различни слоеве на съзнанието си през годините, подобно на лук.” – казва в тази връзка Бертод.

 

Що се отнася до по-младите читатели, художествената проза може да изиграе значителна роля при преодоляване предизвикателствата на психичното здраве. Една наболяла тема за новото поколение на глобално ниво. Бягството от реалността чрез литература е една от страните, но има множество произведения, които директно разказват за ежедневието на тинейджъри и начина, по който те се борят с обидата, зависимостите, проблеми с половата идентификация и социалната изолация. В тази връзка Бертод дава примери с писатели като Джуно Доусън, Мелвин Бърджис и Малори Блекман, чиито произведения биха могли да бъдат проводник в съзнанието на едно дете. Да спомогнат то да споделя, адресира и разбира случващото се вътре в него. Да разбере, че не е сам и изолиран.

А, писането? Уетъл и Бъртън признават, че живота на един писател може да е доста объркан психически. От една страна това неизменно е свързано с преусмисляне и освобождаване от емоционални травми, по пътя от ума и нематериалното към написаното и физически нагледно. От друга “самият акт на списване е една огромна изолация и самота траеща седмици, месеци дори години наред, до пълно смахване. Аз бях актриса, което е колективна работа и [този аспект на] професията ми липсва дълбоко… парадоксът е, че книгата ти се чете от хиляди хора, но ти не си там за да станеш свидетел на това – не става по време на концерт – наистина странно.” – споделя опита си Бъртън. Удволетворение за пишещия има и то идва тогава когато получи обратна връзка за въздействието на произведението си върху читателите. Дори едно променено към добро съзнание или осъзнаване посредством книга е постижение и осмисляне на смахната изолация.

Ние решихме да ти разкажем за този фестивал и конкретния панел, защото мислим, че имаме нужда от контрапункт на нашата, национална реалност. Не онази, от която бягаме, а тази която ни определя. Контрапункт не с несъществуваща, а повече от жива действителност… Шествия на писмеността водени от политици, почти пълна липса на предизборна кампания по видими от резултатите причини, объркани съзнания увлечени в комерсиалното… А там някъде, близо и същевременно толкова далеч, хиляди хора се събират за повече от седмица, дискутират, опознават се, говорят със и слушат своите идоли, четат. Изкушаваме се от въпроса “Коя ли книга би препоръчал на политиците да четат?”, но това би било грешка. Липсата на гражданска позиция (избирателната активност) го доказва. Затова се надяваме да си зададеш сам за себе си въпроса – “Коя книга ще прочета/ препрочета сега за да си помогна?”