Когато за пръв път прочетох какво е лятото за него, с часове обикалях из квартала ни в Ямбол, за да опитам да открия точното място, на което майка му е варила лютеница. Когато след още няколко години със страх отидох на негово поетично четене в едно малко читалище в началото на т.нар. циганска махала в същия град, се опасявах, че поезията му, прочетена от него самия, няма да звучи по онзи начин,който съзнанието ми е изградило. Оказа се,че греша. „Любовният заек“, „Разпускане на любовните армии“, „Йоан“ кънтяха в малката зала, в която най-малкият слушател беше на 5, а най-възрастният – на 85. Още няколко години по-късно в София съм била домакин на негови четения. Продавала съм му книги. Но най-вече –  продавала съм неговите книги. На хиляди души. Години наред.

Не искам нищо и затова

нищо не ми е дадено,

нищо не ми е отказано.

(„Апология наотказа“)

Преди по-малко от месец, 13 години след издаването на първата му стихосбирка, Георги Господинов публикува „Там, където не сме“. Книга с поезия, която с лекота се превърна в една от най-продаваните книги на български език.

Днес питам Георги Господинов дали това, че е един отнай-продаваните български писатели е променило самосъзнанието му на творец. Дали е почувствал отговорността си по-голяма. Отговаря ми, че да. Отговорен е към собствените си читатели.

Това невидимо общество, което е намерило смисъл в няколко твои изречения или, дай Боже, в цяла страница, задължава. Не бива да го предаваш. Дали съм се променил? Не, май не успях. Още се вълнувам, притеснявам, не зная как да се държа тежко. Една жена ми каза скоро – щом още се изчервявате, не всичко е загубено.

Определено не всичко е загубено и самото съществуване на писатели като Георги Господинов го доказват. Хората го четат, купуват си неговите книги и говорят за тях. Голяма част от тях го харесват. Има такива, които не толкова. Литературата е субективна, а четенето е интимно и лично занимание. Нямам намерение да те убеждавам да четеш Георги Господинов. Но ако решиш да прочетеш „Там, където не сме“, със сигурност няма да сгрешиш. И въпреки изминалото време, той твърди, че никога не е затварял вратите на стиха. Дори напротив – в някакви хубави или трудни моменти винаги се е връщал в стаята на поезията, където може да бъде сам. Не е публикувал през годините, защото в един момент разбрал, че писането, особено на поезия, е по-важно от публикуването. И така минават 13 години.

Толкова пъти оставал

сам по масите на света,

гледайки си часовника,

зяпайки хората,

драскайки нещо

(„Синият тефтер“)

Но в днешно време всеки желае да публикува. Само мога да гадая по колко ръкописа на месец получават по-големите български издатели или популярните писатели. За последните години Георги Господинов е редактирал немалко стихосбирки. Сред тях са „Никол слиза по стълбите“ на Димитър Ганев, „Където за кратко е имало куче“ на Боряна Нейкова, „Церебрална поезия“ на Росен Карамфилов… Според Господинов редактирането на чужди текстове е много важна аскеза за всеки писател. Обезврежда егото и те учи да се радваш на другите (дефицитно качество сред днешните български автори).

Няма как разговорът да не стигне и до интернет и възможността на много хора да представят литературното си творчество на света. Дали съвременните механизми на разпространение на литературата (лични блогове, фейсбук) снижава общото й ниво?

Ако леснотата на разпространение се превърне в една измамна леснота и бързина на писането, това може да е проблем. Не от всеки статус във фейсбук става поезия. Писането на стихове е бавна и не винаги лека работа. И изобщо, за да кажеш нещо ново,трябва известно време да прекараш в мислене и мълчание. С други думи – добрата литература е бавна медия.

Споделя ми, че естетиката има място в съвременната поезия,макар с времето етиката да става все по-важна. И че естетика и етика са много здраво свързани, Бродски пише повече по тези неща.

Господинов е творецът, чието око не е обърнато единствено навътре, към личните произшествия, към индивидуалното ежедневие. Той е писател,който се моли за всички, „подредени под небето“. Поезията му е подреденото чувство за  принадлежност сред хаоса на личното търсене – къде, кой, как, съм. Разбира се, отговорите не са еднозначни, но светлината, която поезията на Георги Господинов хвърля върху битието на българина, е онова, от което душата има нужда. „Там, където не сме“ започва с онова назоваване на другаде-то (друг ад е), но завършва с „Подир езиците на рая“ (Рая е и името на дъщеря му).

Поезията на Господинов пристига след дълго очакване. Очакване, в което „Физика на тъгата“ счупи границите на езика. В което „Естествен роман“ се прероди в десет издания. В което красотата на езика му не изчезна. Казвам на Георги Господинов, че красотата дебне онзи, който иска да я срещне. Питам го къде последно го е намерила. Наскоро гледал дълго едни божури и незабравки в градината на баща му. Там.

Толкова много места,

на които ме няма.

Нито в Божия град,

нито в моя си…

Пренаселен

с отсъствия

свят.

(„Картография на отсъствието“)

Георги Господинов все още се изчервява. Все още говори тихо, ясно и красиво. Думите му се плъзгат по почвата на съзнанието и попиват в тях като дъжд. Той говори за напускането, за отсъствието, за изчезването. Но той не напуска, не отсъства и не изчезва. Тук е, в този друг ад и в този рай. Няма как да не поискам да разбера дали е изключил печката. Не, казва ми, тези зайци са доста жилави.

„Там, където не сме“ се издава от Жанет 45 и струва 13 лв.