Новият директор на Националния театър в Тулуза, Франция, режисьорът Галин Стоев говори за смъртта
На 11, 12 и 13 януари в Националния театър в Тулуза, Франция – неговият нов директор, режисьорът Галин Стоев започва театралната година с най-новата си постановка. Това е Танцът Делхи, продукция на Народния театър Иван Вазов.
Ето какво казва Стоев, за изиграните представления в Тулуза и преди следващите – на 16, 17, 18 и 19 февруари, на български, с превод на френски:
„Представлението минава с голям успех! Всички говорят за театралната школа на източна Европа и не пестят похвали към актьорите. Впечатлени са силно от текста, от сценичната версия, от декора, работата с видеото и режисьорския прочит и въобще ние тук правим една малка художествена революция”, споделя Галин Стоев.
„Не, това не е последната сапунка на българската телевизия, а премиерния спектакъл на новия директор на театъра в Тулуза Галин Стоев, който избра именно с това представление да ни покани в своя свят. Представление, създадено на сцената на Народния театър в София, където той е направил своя дебют и с актьори, с част от които той се среща 15 години по-късно”, се казва в специалния репортаж на France 3 Occitanie, който представя режисьора Галин Стоев и спектакъла Танцът Делхи.
Танцът Делхи носи цялата дълбочина и съчувствие, които характеризират поробената душа. Това е спектакъл, в който Галин Стоев говори за тежки неща – смъртта, болката, любовта, но без да изпада в патос и дръзва да покаже нещо много различно, отправяйки огромно предизвикателство пред френската общественост, където би било най-логично да се представи например с пиеса на Молиер”, пише сайтът ramdam.com.
Ето какво каза режисьорът Галин Стоев по темата за смъртта в предаването ни Нова култура. (Целият подкаст)
Централна тема в Танцът Делхи е смъртта.
Да, това е една от основните теми в представлението. Но винаги казвам веднага след това, че представлението е доста смешно, за да не плашим публиката. Да, пиесата и представлението се занимава с теми и със ситуации, за които нямаме изработени реакции. Първата реплика от представлението е следната – влиза жена на възраст и казва: “Катя, за съжаление всичко е много зле. Майка ти умря”. Оттам насетне започва цялото представление. Бедната Радина Кърджилова трябва да играе реакцията на тази първа реплика. Това търсим от няколко седмици много упорито и търсим различни неща, доста се забавляваме всъщност. Това, което е парадоксално в театъра, е, че експлоатирайки някаква ужасна тема, всъщност тези, които я съпреживяват или инкарнират – актьорите, много се кикотят непрекъснато. И в това има нещо великолепно, защото театърът е едно от малкото места, на които можем да докоснем нещо много болезнено или много страшно и да осъзнаем, че колкото по-тежко е за героите, толкова по-приятно и благодатно е за актьорите.
Чисто технологично всъщност аз не говорех много за тези теми с актьорите, аз се занимавах с текста като с партитура и се опитвах да ги насочвам в това как да изпълняват тази партитур. Защото текстът има нещо, което много прилича на реалистична ситуация, реалистични комбинации от хора, които си говорят уж нормално, но всъщност като се поровиш малко повече – виждаш, че тази пиеса само се прави на реалистична, а всъщност ние изстрелваме едно друго ниво на слушане и на възприятия. За да намерим мястото на игра. Или центъра, от който тръгва въобще някаква вибрация, някакво послание или някакво движение или жест към зрителя – това всъщност е трудността при Вирипаев. И там трябваше да си уеднаквим езиците и всички да съществуваме на една вибрация. Това бе трудното. Иначе за смърт или за предателство, или за любов, или за изкуство много не говорихме. Но забелязах, че ако успея да доведа актьорите до такъв интензитет на чувстване – те сами започват да излъчват или да говорят за това нещо и това е, което ме интересува. Защото да направим представление, в което актьорите играят добре или по-малко добре, не е толкова интересно. Но да направим представление, в което актьорите заемат чисто човешки позиции и се позиционират спрямо тези теми като човешки същества първо, и след това като професионалисти или актьори – това е, което ме интересува.
За какво ни е смъртта на нас живите? За какво може да ни послужи?
Смъртта е нещо, което ние непрекъснато забравяме и се правим, че не съществува. Някъде бях чел, че човешкото същество е така програмирано, че задължително трябва да забравя факта, че ще умре. Дори това да се случи на някой друг около нас, имаме едно дълбоко убеждение, че на нас това никога не би могло да ни се случи. От друга страна, ако човешкото същество непрекъснато мисли за това, няма да може да функционира и ще се бъгне, ще даде накъсо. Човек е длъжен или подтикван от обстоятелствата през целия си живот да се сдобри с този момент или с този преход или с тази изненада, която ни чака някъде по траекторията. Това е за нас най-страшното нещо, но ако малко променим ъгъла на гледната точка, всъщност можем да си признаем, че това е нещото, което ще ни излекува. Или нещото, което ще ни накара да алхимизираме всичко, което сме натрупали дотук, в живота си. Проблемът е, че тялото се съпротивлява и не иска. От философска гледна точка ние можем да го прегърнем, но всъщност как да го преживеем истински и дали е възможно да умрем съзнателно и да минем от другата страна съзнателно – това е големият въпрос.
Никой не се е върнал да разкаже.
Лазар се е върнал. Но по принцип, да. Мисля, че траекторията е направена така че да не се връщаме, в смисъл това е идеята – да се качваме нагоре.
Изкушавам се да ви попитам, понеже си говорим така приятно-страшно по такава голяма тема – има теории, които допускат, че в близките 50 години – човекът ще успее да надмогне смъртта. Човечеството ще намери механизми и ресурси така че да я победи. Например, чрез сливането си с машината, с компютъра. Това е едната версия. Друга версия е тази на д-р Обри Де Грей, геронтолог, който казва че в един момент ще можем да се лекуваме от смърността, като победим основните дегенеративни състояния и болести, които водят до смърт – сърдечносъдовите, раковите и т.н. След това, човекът ще може да живее 100-200-300 година. Вие как гледате на този въпрос, като хуманитарист, като артист, който гледа всеки път към бъдещето с очакването, че ще създаде нещо ново на сцената или на екрана?
Мисля, че ако това се случи, тогава може би ще започнат истинските ни проблеми. Защото представяте ли си да ви се наложи 200-300 години да карате това, което сега трябва да караме 70-80, 90 години максимум. Аз бих приветствал всякакви такива упражнения. Но за мен те биха имали смисъл, ако човек промени нивото си на съзнателност. Т.е. ако ние успеем да запазим машината, каквато е тялото, и да го поддържаме живо за този толкова дълъг период. Значи времевите категории ще се изместят. Това значи че и на съзнателно ниво, на ниво на самосъзнание би трябвало нещо да се измести. Аз мисля, че човешкото същество може да се справи с тялото, трудността идва, когато трябва да се качи на горно ниво. И там има една работа, която трябва да се свърши. И тя е работа, която всеки сам трябва да свърши, т.е. никой не може да свърши вместо тебе и колкото повече хора се изправят лице в лице с този въпрос и са съгласни и започват съзнателно да свършват тази вътрешна работа, която включва и слизане по витата стълба долу в бездните и осветяването на всички тъмни ъгли – тогава може би ще има едно такова преместване цялостно. Защото и критичната маса на съзнателни хора, съзнателни индивиди ще се увеличи. Ако това се увеличи, мисля, че животът на планетата ще стане много по-приятен и въобще планетата ще стане много по-приятно място за пребиваване, но това е много, много дълъг процес. И голяма част от човечеството продължава да предпочита да се анестезира и да не се занимава с това. И мисля, че там е проблемът, а времето ни притиска наистина, защото ако не направим този клик в главата си, това прещракване, мисля, че директно се целим в стената пред нас.
Да, аз лично се надявам процесът да ни отведе до осъзнаването, че можем да бъдем по-дълго време млади. Но това сега е пожелателна проекция…
Аз мисля, че желанието е истинското, а не е да бъдем по-дълго млади. Ако можем – да бъдем по-дълго време щастливи, т.е. осъществени – осъществявайки живота си, пиейки живота си наистина.
Танцът Делхи ще се играе на голямата сцена на Народен театър Иван Вазов на 27 януари, 1, 15 и 28 февруари 2018. Участват: Светлана Янчева, Радена Вълканова, Владимир Карамазов, Радина Кърджилова, София Бобчева, Елена Телбис, Сава Драгунчев, автор: Иван Вирипаев, превод и постановка: Галин Стоев, сценография: Никола Тороманов, костюми: Елица Георгиева, музика: Емилиян Гацов, драматург: Светлана Панчева, фотограф: Гергана Дамянова и Мария Цветкова
***
В проекта Стиховете остават – Галин Стоев прочете и преписа стихотворение от Петър Петров
Партньори на Нова култура по Дарик и проекта Стиховете остават са:
Стихотворенията от проекта ще бъдат включени в специалното издание на издателство Сиела – Антология на съвременната българска поезия
Снимките са с новия Samsung Galaxy Note 8