Литературата ми е майка, а киното ми е баща.

Това казва Фолкер Шльондорф докато получава наградата за цялостен принос на фестивала CineLibri малко преди началото на прожекцията на най-новия си филм Завръщане в Монтаук.

Залата е пълна, а немският режисьор казва, че не обича речите. Въпреки това му се отваря приказка. Говори за различни неща, обединени от симбиозата на литературата, киното и Аз-а. Най-новият филм на Шльондорф е базиран на повестта на Макс Фриш – Монтаук. Но както той често споделя, за да направи наистина добър и достоверен филм, трябва да вижда част от себе си в историята. Тези думи остават в главата ми, а Завръщане в Монтаук вече е започнал. Нищо чудно, че пред себе си вместо Стелан Скарсгард, който играе ролята на немски писател, виждам самия Шльондорф. Не каза ли той преди малко, че се е влюбвал само два пъти в живота си? Също като героя в Завръщане в Монтаук. Историята на писателя от филма започва да се слива с тази на режисьора…

Филмът нежно и неусетно поглъща два часа от вечерта ми и подчинява останалите няколко на мисли за Фолкер Шльондорф, за когото не се бях сещала от сериала The Handmaid’s Tale насам, защото той е режисьорът на пълнометражната екранизация на едноименния роман на Маргарет Атууд. Освен това е режисьор на филмови адаптации на произведения на едни от най-значимите автори на 20 век като Гюнтер Грас, Роберт Музил, Хайнрих Бьол, Макс Фриш, Марсел Пруст, Бертол Брехт…

Списъкът с имена е брутален и си задавам въпроса що за човек се хвърля в черната дупка на филмирането на подобни литературни мастодонти и го прави с толкова лично отношение и разбиране. Не е трудно да повярваш, че литературата и киното НАИСТИНА са родители на Фолкер Шльондорф.

Два дни след прожекцията на Завръщане в Монтаук се срещам с него във фоайето на хотела, в който е отседнал. Телефонът му често звъни, а самият той най-вероятно е малко преял с внимание и въпроси последните няколко дни. Но не му личи. Усмихнат е и изглежда, че се срещата му с нас, шепата журналисти, насядали като деца около него, му е приятна.

Започваме с разговор за най-новия му филм.

Споделям му, че съм очарована. Завръщане в Монтаук е красив и дълбок филм за човешките взаимоотношения, самотата и нереалистичната представа, която хората изграждат едни за други. Основните персонажи са развити с дълбочина и финес, които наистина те карат да чувстваш, че екранът ти чете роман, докато ти прожектира картини. Макс Зорн е писател на видима възраст 60 години, който по време на обиколката си за промотиране на новата си книга се среща с жената, която някога е загубил, въпреки че я е обичал много.

Филм за самотата ли е Завръщане в Монтаук?

Не мислих толкова за самотата. Мислих за трудността на това да бъдем заедно. Писателите и творците имаме склонността да виждаме хората като онова, което искаме да бъдат, а не като онова, което са. Такава е ситуацията и с Макс Зорн – той мисли, че познава една жена, но всъщност реалността няма общо с представите му.

Доколко Фолкер Шльондорф е Макс Зорн?

Никога не е едно към едно. Не знам коя част съм аз, коя е Стелан Скарсгард. Вземаш герой от литературата или по-скоро от живия живот и половината от актьора се превръща в героя. Поне така работя. Никога не казвам на актьора, че ето сега трябва да се превърнеш в друг човек. Винаги намирам начин да срещна двамата. Специалното на киното е, че физическото присъствие на актьора често е по-важно от думите и действието. Тенекият барабан например би бил невъзможен без Дейвид Бенет, не мога да си го представя.  Може да направиш филм без Гюнтер Грас, но не можеш да направиш Гюнтер Грас филм без Дейвид Бенет.

 

Фотография – Clemens Bilan/Getty Images

 

Фолкер Шльондорф е режисьор, чиято кариера е тясно свързана с литературата. Роден е през 1939 година във Виесбаден, Германия, но учи филмово изкуство в Париж. След като режисира няколко проекта за Френската национална телевизия, се завръща в Германия. Там през 1966 излиза и първият му пълнометражен филм Der junge Törless – адаптация на новелата на Роберт Музил Die Verwirrungen des Zöglings Törless (Лутанията на възпитаника Тьорлес, изд. Христо Д. Данов, 1983). Филмът бързо се превръща в успех, а пътят на режисьора продължава в същия литературен дух. По време на разговоря ни Шльондорф споделя, че още си спомня удовлетворението от крайния резултат на екранизацията на Музил.

 

Фотография – Clemens Bilan/Getty Images

 

Можете ли да си представите как изобщо се филмира произведение на подобен автор?

С разбиране, пречупване през лична призма и упоритостта, присъща на определени поколения режисьори. След това поставя изцяло авторска пиеса, която се проваля. Затова отново се обръща към разказ от популярен писател и се съсредоточава в разработването на литературни произведения за кино, особено след втория си неуспешен опит с оригинален сценарий. Въпросът какво го вдъхновява е неизбежен. Питаме го и защо избира толкова сложни автори.

 

Фотография – Joerg Koch/Getty Images

Убеден съм, че съм по-добър в екранизирането на литературни произведения. Избирам истории, с които имам лична връзка. В повечето филми, които съм направил, причината не е била толкова, защото литературният първоизточник, защото все пак има толкова много шедьоври, но в някои конкретни откривах неща, които ми помогнаха да разбера собствения си живот.

Литературата винаги е била много щедра към мен, не само като читател, но и като действащ артист. Да направиш филм не е нищо повече от задълбочен прочит. Ден и нощ да преминаваш през текста и така да вникнеш в него, да разбереш автора.

Дали поколението към което принадлежи Шльондорф, днес изглежда старомодно и как се бори то с новата вълна?

Нашето поколение е не просто застрашен вид, то е изчезващ вид.

Е, това вече е плашещо. И надявам се – невярно.

 

За да се потопиш повече в света на този удивителен мъж, потърси книгата му Светлина, сянка и движение. Моят живот и моите филми (изд. Colibri, 2011). В нея Шльондорф разказва не само за работата си с актьори като Брижит Бардо и Жан Моро, с Дъстин Хофман и Ален Делон, но и за живота, за любовта, за жените, за изкуството. Разбира се, моментът с адаптациите на литературни произведения е застъпен достатъчно подобаващо. Книгата е и страхотна карта, която ще посее желанието ти да изгледаш повече филми на Шльондорф.

Да, ще се натъкнеш и на разочарования във филмографията му. Част от филмите му не остаряват добре и днес може би няма да са най-представителното нещо от киното на 90-те (да речем).

 

 

 

Такъв е случаят с Разказът на прислужницата по Маргарет Атууд, който също беше част от програмата на CineLibri. Едноименният роман е една от най-обсъжданите книги за годината не само заради сериала на Hulu, който бе страхотен успех, но и заради все по-плашещата актуалност на книгата, писана преди повече от 30 години.

Версията на Шльондорф е по сценарий на Харолд Пинтер и на самата авторка, но визуализацията му е неудовлетворителна. Футуристичния и антиутопичен дух на романа са слабо доловими и днес изглеждат притеснително. Шльондорф признава, че е успял да гледа само един епизод от сериала по Разказът на прислужницата, защото наистина не му е останало време. Но споделя и че ако го бяха поканили да режисира сериала, би го направил. Изкушението да не си ограничен от екранното време би било твърде голямо.

Фотография – Clemens Bilan/Getty Images

Разговорът разбираемо лъкатуши между книги и кино. Времето е ограничено, а Фолкер Шльондорф те предизвиква да говорите за изкуство – самото му излъчване е на човек на изкуството от класическа школа – режисьорът прилича малко на писател, малко на художник, мъничко на музикант и много на някой, който умее да съзерцава света около себе си и да вниква в него.

 

Моли се да не е прав. Моли се този тип хора да не са на изчезване.

CineLibri ще направи и няколко извънредни прожекции. Филма на Шльондорф Хомо Фабер ще бъде повторен на 25 октомври в Евросинема от 19:30 ч.