Някъде в средата на Хотел Руанда Ник Нолти каза на Дон Чийдъл защо Западът не спира геноцида в Руанда: “Ти си черен. Даже не си и негър. Ти си африканец.” Facebook го нямаше, иначе знамето на Руанда би стояло чудесно на профилна снимка, ще допълнят всичкознаещите.

Академията, която определя Оскарите, обича военните филми. Дава им награди, лесно дори. В онази година, 2004, когато излезе Хотел Руанда, не беше трудно да се добереш до номинация за най-добър филм, даже до статуетка. Групата беше слаба –Рей, Пътят към Невърленд, Авиаторът, такива ленти. Хотел Руандa не беше вътре. Да ставаше дума за нацисти или евреи, пропяха критиците, Хотел Руанда щеше да си тръгне с Оскар. И – както си му е реда, профилна снимка със знамето на Руанда, ала Facebook тъкмо прохождаше.

Хотел Руанда имаше (някакви) три номинации, но не спечели нищо. Западът не се намеси и не прекрати избиването на почти милион души, голямата част от тях с мачете. Академията не се намеси и не даде Оскар. Вярно, Бил Клинтън каза, че това е голямата грешка на администрацията му, но това беше после. Нямаше знаме на Руанда на профилните снимки.

Както си му е редът, ще пропищят критиците на френските профилни снимки, Животът е прекрасен и Списъкът на Шиндлер, не си тръгнаха с празни ръце от Оскарите. В тях обаче става дума за други войни. Демек – нападение в Париж и бум – профилна снимка. Нападение извън Париж, без бум, без профилна снимка. Критиците на френската профилна снимка вече потриват ръце, шумът се чува във въздуха. Филм за войната в Конго никога няма да спечели Оскар, ама филм за виетнамската война печели от раз.

Във Виетнам загиват около 3,8 милиона души, вие сте чували много за тази война, нали?

Във втората конгоанска война загиват над 5 милиона души, приключва сравнително скоро (през 2013 година), но вие не сте чували за нея. Нали?

Два свята, единият е различен, ще кажете. Няма знамена Конго, нито на Виетнам, но има американско. Пляс. Ръкопляскания. Извън зловонните коментари “защо имаш френско знаме напрофилната снимка” има редица неща, които трябва да бъдат осмислени, преди да оставите с твърдо убеждение френското знаме там, където сте го поставили. На профилната си снимка. Нещата са свързани с редица идеи, които трябва да припомним.

Затова, полека и поред.


Преди години Матю Грийн, добър анализатор на африканските конфликти, дойде в България. Поканихме го с моя приятел Емо Бонев,събрахме пари за хотел, храна, искахме да издадем книгата му. Издадохме я. Каква Уганда, вие сте в Европа, кой се вълнува от един от най-сбъркано представените конфликти в Африка? Матю, драги Матю, ако съдим по продажбите на иначе великолепната ти книга, ти се оказа прав. Опитахме да сложим знамето на Угандана имагинерните си профилни снимки, получихме финансов шамар. Същото се случи и после, със серия от материали за Ливан, получи се едно нищо. Интерес? Никакъв. Само куриерите на Amazon се питаха какво ли съм намислил, че купувам всички книги за Бейрут, пък и ги чета, мамка му.

Тия дни мислите за коректните профилни снимки пак отключват стари размисли. Над стотици профилни снимки с френското знаме са надвиснали ледени висулки на неодобрение и като някакви кръвожадни оръжия са готови да заколят всеки, който бързо не добави и ливанското знаме – на първо време, разбира се. Карта-радар със световните конфликти сякаш изпраща лични съобщения под формата на укорим залп. Знамената на Нигерия, Камерун, Чад, Судан,Сомалия, тези знамена имат чести основания да присъстват като опция за профилна снимка, но не би.

Какво им става на тези от Facebook? Два свята. Единият е излишен.

Ако пък някой с френско знаме на челото се опита да надигне вой, във въздуха започва да се носи тъмен мъртвешки пушек на заклеймяване, който набързо се превръща в шумен публичен шамар. Ония, които устояват на изкушението, попрочитат това-онова за атентите в Бейрут, ей така, за всеки случай, да са подготвени за последвалата Facebook-атака.

Нищо, че Facebook активира функцията Safety Check (принципно създадена за природни бедствия на 15 октомври 2014) за първи път и едва ли точно хората от Facebook не биха активирали функцията, ако -не дай Боже – се случи и нещо извън познатите ни световни центрове. В един момент, кажи-речи секунди след като си обновил профилната си снимка с френско знаме, ще попаднеш на пореден налудничав пост, който заклеймява онези (вече и ти си в кюпа), които пропуснаха да направят същото със знамето на Ливан.

Двойни стандарти, два свята. Единият е различен, ще кажете.

Сигурно има причини терористичният акт в Бейрут да не привлича същото световно внимание като терористичния акт в Париж. Гледам и не вярвам на очите си, в библиотеката си имам десетина книги за Бейрут и нито една за Париж, а тези лоши хора в главните квартири на Facebook не са дали възможност да се използва Safety Check функцията след атентатите в Бейрут.

Два свята, хм.

След 90-те години и преди войната в Сирия, голяма част от смъртоносните световни конфликти се случват в Африка. Нито Ливан, нито Израел, нито Палестина са част от смъртоносни войни. Дори този терористичен акт в Бейрут е първи с такъв размер за последните 25 години, след края на гражданската война там.

След аварията във Фукушима, попаднах на книга на Върджил Хоукинс, професор в университета в Осака, който разсъждава по темата защо някои конфликти остават практически незабелязани. Хоукинс определя няколко характеристики на онези конфликти, които доминират световния дневен ред -цитирам по памет -географска близост; национален интерес; самоидентифициране; съчувствие; медийно отразяване.

За всички българи с “френски” профилни снимки подобно научно обяснение идва като чудесно извинение.Франция е на два часа и половина път със самолет; френското влияние в България е било значимо, сега е далеч от нищожно; Париж е притегателен център, ако щеш дори чисто от туристическа гледна точка; в Париж има метро, сгради, кафенета, търговски вериги, които има и у нас – лесно самоидентифициране; дори някои български медии имат кореспонденти там, какво остава за чуждите такива, които за минута превключиха на нон-стоп френска тема. При по-задълбочен анализ е възможно да съборим донякъде всеки от аргументите на Хоукинс. Дори очевидният географски признак се събаря с едно търсене в Google trending topics, където откриваш, че два дена след координираните атентати в Париж, темата Париж е на първо място в Чили, Русия, Мексико, Канада, Ирландия, пожелайте си държава, сигурно ще и там. Трагедиите в Япония, примерно, винаги ще получават европейско медийно внимание,в пъти повече от аналогичнитрагедии в Ливан.

Има причина, ще видите. Полека, поред.
Ще извикате “къш бе”, Бейрут просто е част отновинарския военен наратив и затова поредна бомба там не прави впечатление намедиите, оттам и на хората, но няма да бъдете прави. През 2009 година, когатосе интересувах от времето, което е прекарал в Бейрут, военният репортер АндрюМюлер, докато обядваше с мен в един турски ресторант, обстойно ми обясняваше, чесъм единствения му читател в България и какво-по-дяволите-ме-интересува-пустия-Бейрут,вместо да си говорим за рок музика. По-късно ми написа и честитка, в която иписмено натъртваше, че съм единственият, който се интересува от ливанските му записки. И тогава загатна за обяснението на този “феномен”. Има такова.

Тогава говорихме за Косово, за Израел и Палестина, за Афганистан. Войната в Косово, която взе около 2000 жертви или постоянните конфликти между Израел и Палестина, които за периода 1987 – 2007 г. не са взели повече от 7000 жертви – те получават тонове медийно внимание за разлика от втората конгоанска война, развила се по същото време и отнела живота на над 5 милиона души.

Има обяснение.
Случва се забързано разместване на пластовете на световния ред – такова, каквото не познава съвременната история. Необратими промени. Не става дума за еднократно събитие, което идва и отлита (разпада на СССР), тук говорим за домино-ефект от взаимно координирани или не винаги свързани вълни, които рушат основите на традиционните брегове, на които сме разчитали за защита. Без да го искаме светът около нас става твърде сложен за разбиране, пише Джошуа Куупър Рамо. Нациите положиха усилия да спрат атомните бомби, а в същото време толкова страни искат да имат такова оръжие. Плановете за мир често носят повече войни. Желанието за по-добри и по-силни лидери поставя на върха мекушави политически фигури. Остава обаче един урок, за който често забравяме, и който е единственото разумно и точно обяснение на причината защо има толкова френски знамена на профилните снимки и нито едно ливанско.

Не, не е защото Facebook не е активирало тази опция.

Идеите са причината, И-Д-Е-И-Т-Е.
Точно ИДЕИТЕ, за които Джоузеф Най от Харвард пише през 1990 година, че “създават възможност да изградите предпочитания”. Той “разделя” идеите на две – твърди и меки. Твърдите сили на идеите са куршумите, танковете и бомбардировките. Меките сили са телевизията, музиката, храната, спортните звезди и всички останали мечти, зад които стои една нация. Това са онези идеи, които съблазняват хората. Твърдите идеи ги убиват, ала меките ги съблазняват. Онази вечер в Париж бяха нападнати меките сили на страна, която е водеща в създаването на меки идеи. Винаги е била такава. Затова и бе нападната. Затова и отзвукът е тъй силен.

Тъкмо заради меките идеи сложихте френското знаме на профилните си снимки. И тъкмо заради меките идеи същото направиха и в Чили, в Мексико, в Ирландия.

Джоузеф Най припомня, че когато Америка е най-големият враг на Никарагуа, най-гледаните филми и предавания по телевизията са американски; севернокорейският лидер знае наизуст филмите с Клинт Истууд, набива бургери и френски вина, но бълва заклинания към Запада; примерите са безброй.

Колкото и световни първенства да домакинства Катар, колкото и Лувъра да има в Абу Даби, колкото и знакови западни компании да бъдат купени от китайци, западната култура е тази, която доминира световния разговор. Не само доминира, но буквално изтиква останалите настрана. Саймън Купър: “Университети, медии, книги, звезди, брандове, език, дори нашите сънища доминират световния разговор.” Дори нашите сънища, факт.

Франция е един от господарите на тази “мека сила”, ако не и истинският мастер. Великите интелектуалци са французи. Тенденциите в изкуството започват от французи. Мода, храна, дизайн, литература. Франция не е Италия, ако натам отиват асоциациите ви, демек – политически ирелевантна, но с хубави музеи, южно крайбрежие и вкусна храна. Франция е цивилизационния център, отваряйте шампанското.“Ако градовете имат пол”,казва един, “Франция е жената”. “В Париж всеки иска да е актьор, а не зрител,” допълва друг. Франция винаги е била активна и на политическата сцена. Франция е силна и заради Германия (поведението на френския национален тим след приятелската среща с Германия в нощта на атаките е само бегъл пример). След Втората световна война Германия не може да си позволи, за щастие, да води парада сама, затова го води с Франция. Франция разполага с около 1000 културни центъра по света. Почти 300 милиона души годишно посещават галериите на Франция,огромната част от които са в Париж.Франция има 67 нобелови лауреата (срещу 27 за Русия например). Америка – 357, Великобритания – 118. Как искате други страни да доминират световния разговор?Класациите за най-продаваните книги в света са доминирани от западни автори. През 2012 г. на първите места сред най-продаваните книги в Китай беше Freedom на Джонатан Франзен. Западните идеи са идеите, които печелят световната битка за тема на деня. За добро или лошо, това е така. И ще продължава да бъде така. Олигарси и сатрапи, всички мечтаят да пратят децата си в западни университети. Сатрапи и олигарси, всички гледат западни филми, четат западни списания, носят западни дрехи, колекционират западно изкуство. “Западната доминация не е заради богатството и английския език”, пише Саймън Купър. “Заради свободата е. Страните, които не са свободни, рядко развиват условия за живот, на които останалите завиждат.”

Колкото до свободата,тъй като думата се използва уместно и неуместно, по-точна от друга фраза. Една от фразите в Декларацията на незавимостта на САЩ, впрочем. Тя продължава да обърква, особено с факта, че Томас Джеферсън я споделя през тъй далечната 1776 година. В декларацията пише за “стремеж към щастие”. Фраза, която мнозина продължават да не разбират стотици години по-късно. Но разбират кой какво знаме може и не може да слага.

Стремеж към щастие, така му казват.