Караш срещу него, колите се доближават преди да се разминат, той повдига показалеца на ръката, с която държи волана. Заучено движение. Послеследващият шофьор, ако е местен. Небрежно нагоре. Знае, че не го познаваш. Той също не те познава. Ти си един от новодошлите по тия пътища и местните няма да те видят повече. Но повдигаха показалец след показалец.

Добре дошъл по криволичещите пътища на юга.

Тези пътища са двупосочни, те са soft rock, не караш бързо, около теб епрекрасно, радиото е на няма-такова-парче-като-това, казва се “So Into You“,егаси великата песен на Атланта Ритъм Секшън, а слънцето грее така, че виждашотлично физиономиите на насрещните шофьори. Не те заслепява. “So Into You” на таяяка южняшка банда има един проблем и той е, че трябва да се слуша на слушалки,ама много силно. Или силно в колата.

После ще ти пуснат “Shadow People” на Том Пети, а ти дори няма да познаеш, че товае Том Пети. Някой отсреща ще повдигне показалец. Тоя Том Пети пее като звяр. Ведин момент ще си поискаш дори “Spooky” на Дъсти Спрингфийлд, ама това да не еджубокс в стар ресторант. Получаваш обаче най-доброто soft rock парче на ЕлтънДжон, в което се пее за един път, който води към “фантазиите на живота” илиспоред друга интерпретация води към “всички отговори на живота”. Ако си задавалправилните въпроси.

Минавах през Бирмингам, щата Алабама към Тускалуза, щата Алабама, но нямахвреме за Бирмингам – знам градчето, защото като излезе класация на ФБР заубийствата, този град все е на челна позиция. И се помни, защото се казваБирмингам, ама е в щата Алабама. Анистън, покрай който минах преди това, е дорипреди Бирмингам по брой убийства, но аз помня Бирмингам. Убийствата в повечетослучай са между чернокожи. Един чернокож убива друг. Но и затова има обяснение,ще го разбера в Тускалуза, без да знам какви истории ме очакват.

По тия пътища, второстепенните, е спокойно. Даже пускат “Simple Man” на ЛинърдСкинърд, ама на мен ми се слуша друго. Сменям. Преди час имаше “Boys of Summer” наДон Хенли, с което прекалиха, толкова добре се отразява на шофирането товагигантско парче, но признавам, че не очаквах “Goodbye Yellow Brick Road“. ЕлтънДжон е великан в тази песен. Тя направи дори една от сцените в Американскасхема нещо повече от сцена. Магия.

…

This boy’s too young to be singing, the blues

So goodbye yellow brick road

…

В един момент винаги идва и “A Country Boy Can Survive” на Ханк Уилямс Джуниър, ислед това карате само напред, всичко е наред, Layla. Даже и “Signs” на Теслаимаше, тъй де.

По тия пътища, второстепенните, нищо не те заслепява, разминават се колитесякаш шофьорите им ходят пеша, чувството е близко. Държат волана здраво иповдигат показалеца.

…

Back to the howling old owl in the woods

Hunting the horny back toad

Oh I’ve finally decided my future lies

Beyond the yellow brick road

…

После Ким Робъртс ми обясни. Ким е майка на пет деца. Тези хора,южняците, не само повдигат показалец, те изправят цяла срутена къща с ръцетеси, ако се наложи.

Щях да прекарам нощта в къщата им в Тускалуза, не знаех, че това е третата имкъща. Намира се до езерото и е на 10 минути от най-близката пицария и китайскиресторант.

– Пристигна късно, очаквахме те по-рано. Поръчай си пица или китайско. Но типрепоръчвам да отидеш да си го вземеш с колата, аз ще се обадя.

После ми разказа, докато опитвах от китайското и леденостуденатабира на Ким.

На 16 декември 2000 година торнадото F4 отнесло дома на семейство Робъртс. Асемейство Робъртс е голямо семейство – Ким и Марк, децата им Аманда, Кристина иУилям (които живеят с тях) и омъжените им дъщери Мелиса и Ами. На 16 декемврисемейството си било у дома. Точно, когато торнадото ударило. Нещо повече -тъкмо се били прибрали, разхождали се навън, за да търсят Дядо Коледа. Децататака се травмирали, че решили спешно да намерят друго място, където да живеят.В същия град, нова къща, пък и щяла да бъде къщата на мечтите им, но другомясто. Пренесли се две години по-късно, през ноември 2002 година. Повече никойне мислил за торнадо, не си спомнял за торнадо, не сънувал торнадо.

И така четири години. Цели четири години. Спокойствие. Край езерето.

До 12 октомври 2006 година.

Тогава, на 12 октомври 2006 година, точно в три и половина през нощта, докатовсички спели, вътрешната алармена система запищяла и семейството разбрало, чедомът им гори. Покривът на къщата се срутил точно в момента, когато всичкиизлезли от къщата. Веднага след това. Излезли и той паднал.

После. Булдозер. Строеж. През 2007 година, септември, новопостроената къща билаготова. С модерна алармена система. Вътре и извън къщата. “Два пъти Господ нидарява с живот,” каза ми Ким. “Затова решихме и ние да даряваме.” Семействотого прави непрекъснато, по различни поводи.

Смених темата.

– Защо тези убийства в Бирмингам?

– Не само там. Знаеш ли, преди време майката опазваше семействата натъмнокожите. Тя беше силната, опората, разума, всичко. Тя се грижеше за цялотосемейство. Църквата играеше своята роля, но най-вече майката. После, през80-те, дойдоха наркотиците. И младите започнаха да бягат от майката, за да себият помежду си. Но не както преди, на игра. Убиваха се. Наркотиците убихавсичко. И започнаха разправиите, побоищата, убийствата, всичко е различно сега.Нищо не може да се върне. Няма го онова сплотено семейство; сплотено, защотомайката беше силна. Искаш ли да влезем вътре, става много топло.

А беше едва осем и половина сутринта.

– Искам да тръгна по-рано и да отида до Гринсбъро.

– Недей. Никой не отива там. Разруха. Иди до нашия университет. По-добре. Идитам. Иди до книжарницата на университета. Има хубави книги. Хапни на главнатаулица, ще ти хареса.

Но някой път ще отида до Гринсбъро.

***

Всички останали истории може да откриете на untaggable.bg