“Никога не съм правил фотография, добра или лоша, без да се е налагало да платя цената на емоционалната тегоба.” Уилям Юджийн Смит
The Jazz Loft Project book, outstanding companion to the fascinating, if heartbreaking, documentary about photographer W. Eugene Smith's Jazz Loft project.https://t.co/UlUEYJndyJ pic.twitter.com/8vATpouwqp
— stevenjmoneill 🇺🇦 (@stevenjmoneill3) October 31, 2020
На 5-ти февруари през 2021-ва година се състоя премиерата на филма Минамата, разказващ историята за последното фото есе на един от най-влиятелните и брилянтни представители на фотожурналистиката и документалната фотография Уилям Юджийн Смит. В образа на легендарния фотограф влиза Джони Деп, а историята разказва за последното фото есе на Смит.
Особено характерно за човека зад камерата, автор на изобилие от запомнящи се кадри и света на фотографията в средата на миналия век, е създаването именно на т.нар. фото есета. През ’50-те години на миналия век практиката е медии, като гигантите списание LIFE да изпращат фотографи в различни точки на света за отразяване на дадена история. Готовият материал включва множество кадри на видяното и именно този тип фотожурналистика разкрива масово гения на Уилям Юджийн Смит.
Роден през далечната 1918-та година в Ючита, Канзас. Още преди завършване на гимназиалното си образование той заработва като фотожурналист в няколко местни вестника. В годината на неговото дипломиране губи баща си, новина отразена от местната преса по крайно неточен начин, което остава в съзнанието му със стремеж към непременно търсене на истината. През 1938-ма година той се мести в Ню Йорк и започва работа за Newsweek. Не след дълго неговата фриланс кариера включва поръчки от най-големите медии в САЩ. Според професионалистите в жанра, едно от технически отличителните и завладяващи неща в кадрите му е светлината, особено осветеността в затворено помещение. Повечето фотографи от неговото време или преосветяват помещенията или просто залагат на светкавицата да си свърши работата поставена над обектива. Смит е използвал прости техники, но не широко разпространени тогава като подсилване естествения източник и поток на светлина със светкавица. Във филма предстои да разберем и как печели доверието на множество хора, застанали пред обектива му.
W. Eugene Smith’s photographs capture Charlie Chaplin as a reflective, older man, at times struggling with difficulties both personal and professional: https://bit.ly/2G9WRgl © W. Eugene Smith / Magnum Photos
Posted by Magnum Photos on Sunday, 4 October 2020
През 1942 г. Юджийн Смит отплава заедно с морските пехотинци на първото от 3-те си паметни пътувания в Япония. Намеренията му са да подсили патриотизма и гордост от страната си в кадри, но фотографиите му всъщност разкриват бруталната действителност и трагедия на военните действия.
През 1945-та година е ранен опасно докато заснема битката при Окинава. Първата си фотография след трагедията в Япония той прави едва година след това в собствената си градина на двете си деца. Нарича я “Пътят към райската градина” и добива огромна популярност след участието с нея на изложбата “Семейният мъж” (1955 г.) с куратор Едуард Стайкън.
W. EUGENE SMITH, “Walk to Paradise Garden” (1946). http://www.icp.org/browse/archive/objects/walk-to-paradise-garden
Posted by ICP – International Center of Photography on Tuesday, 6 October 2015
До 1970 г. работата на фотографа включва множество пътувания, изключителни фотографски есета, смяна на списание LIFE като основен работодател с агениця Magnum Photos. В периода 1957-1965 г. Смит е инспириран от джаз музикантите, свирещи в манхатънски апартамент. #TheJazzLoftProject
Thelonius Monk 1959
Photo W.Eugene Smith#jazz #photo pic.twitter.com/pwMQHskRkm
— Andrzej Orski (@OrskiAndrzej) October 31, 2020
До началото на ’70-те, когато се завръща за 3-тото си и последно пътуване до Япония, където десетилетия наред японската корпорация Chisso изхвърля живак и други тежки метали във водите край крайбрежието на Минамата. Високата токсичност на отпадъка трови морските обитатели, основна храна за местното население, което води до ужасяващи дефекти при новородените в района. След години борба от страна на местни активисти, японското правителство признава за проблема (1968 г.). През 1971 г. Юджийн Смит и втората му съпруга Айлийн Миоко Смит (с японски произход) заминават на мястото по молба на местни активист за да отразят случващото се.
În copilărie s-a arătat interesat de zbor și aviație. Când avea 9 ani i-a cerut mamei sale bani pentru a cumpăra…
Posted by Scrisori către nimeni on Thursday, 5 November 2020
Намеренията им са да останат 3 месеца, но всъщност остават 3 години, през които Смит създава последното фото есе преди смъртта си (1978 г.).
W. Eugene Smith’s last photo essay, “Minamata,” completed in the 1970s, depicted victims of mercury poisoning in a…
Posted by ICP – International Center of Photography on Tuesday, 15 October 2019
Сред хилядите фотографии от Минамата най-въздействаща остава тази на деформираната Томоко Уемура във ваната и обятията на майка си Риоко Уемура. Биографът на Смит – Джим Хъджис разказва, че зад кадъра стои покана от страна на майката в семейната баня. Фотографията става част от материал на списание LIFE, благодарение на който се обръща съществено внимание на района, замърсяването на околната среда и корпорация Chisso.
Тази фотография създава големи неприятности на сем. Уемура, които трябва да се борят срещу обвинения за печалба от трагедията на дъщеря си. След смъртта на Смит той завещава правата върху фото есето си от Минамата на съпругата си Айлийн. През 1997 г., двадесет години след смъртта на Томоко, френска телевизионна компания се свързва със семейство Уемура за да търсят права за публикация на снимката. Изтощените представители на фамилията отказват интервю и правото фотографията да бъде използвана. След като разбира за това, Айлийн Смит отива до Минамата и “връща” фотографията на семейството, предоставяйки им всички права над кадъра.
През 2001 г. тя пише:
Тази фотография би означавала нищо, ако не почита паметта на Томоко. Тази фотография би била нецензурна, ако продължава да се разпространява въпреки волята на Томоко и нейното семейство. Защото това беше свидетелство за живота на Томоко, тя трябва да почита този живот и с това, нейната смърт.