Тя е от тези изложби, които като ги видиш, искаш да се връщаш отново и отново. Става въпрос за изложбата “Подривна игра” на кураторa Изабела Галиера в галерия “Структура”, София. Дали заради наивитета на пръв поглед, заедно с навяващите детски спомени и това, че практически те поглъща от входа или заради мащаба и магнетичните произведения. Определено това е една от най-силните изложби за сезона. Името и темата са лесно достъпни и добре познати на всеки. Но дали всеки ги е разглеждал под този ъгъл, който задава кураторката? Тук, тези прости и невинни на пръв поглед обекти, използвани в детската игра могат да бъдат, например, опасни или още повече, машини, съграждащи модели в обществото, определящи начините на движение и поведение на човешкото тяло в публичното пространство.

Звучи леко стряскащо, нали? Някак двойнствено, подвеждащо, че нещо толкова близко може всъщност да е толкова противоречиво. Обикновено асоциираме играта със свобода и творчество, но тя често включва социални норми, дълбоко вградени в институционалните структури.

Многопластова концепция поставя под съмнение играта като изразно средство с установени художествени граници. Идея, заемала сериозно присъствие в западната история на модерното и съвременно изкуство. Препратка към това е, например, работата „Стадион“ на Маурицио Кателан, 1991, представляваща огромна футболна джага, която може да побере по единадесет играчи от всяка страна или „Този успех /този провал” на Тино Сегал, 2004, която преобразява Института за съвременно изкуство в Лондон в площадка за игра на деца от близките училища, както и „Изпитателна площадка“ на Карстен Хьолер, 2006, инсталирана в Турбинната зала на Тейт Модерн в Лондон, състояща се от три огромни спираловидни пързалки, приканващи възрастни и деца към игра.

Снимка: Инсталация на Рейчъл Пичей и Пол Мосиг, “Рискована игра”

Снимка: Дейвид Пейдж, “Разочароващи играчки”

Още с влизането в пространството на галерия “Структура” се сблъскваме с предмети, препратка към площадките за игра в обществените и институционалните пространства, като мощни подривни обекти. Това са “Разочароващите играчки” на Дейвид Пейдж, които са изискани, с кожени седалки, малко далече от детството, леко плашещи, с лек детайл от червени колелца, сложен, като че ли да омекотява студенината на конструкцията. На пръв поглед имат функционален вид, сякаш може да ги яхнеш, да се повозиш, но всъщност са абсолютно неизползваеми. Именно заради това са поставени на малки пиедестали, като граница между реалното и илюзията, че не може да се ползват. Те са обект за наблюдение, размишление. Дейвид Пейдж споделя, че вдъхновението за разочароващите играчки идва от детството му в Южна Африка и склоновете, по които са се спускали с всякакви намерени предмети. Наричали играта “количка за дупе”. Зоя Петрова, галериста в “Структура”, разказва, че за да дойдат тези обекти е трябвало да преплуват океана с кораб чак от Америка. Tова е впечатляващо, някак само този транспорт създава имагинерното усещане за връзката ни със света.

Именно връзката с този континент не е случайна. Даниела Костова, една от участничките в изложбата и единственото българско присъствие живее и работи от години в Щатите. Темата в нейните работи често е именно детските площадки и понятието за опасните такива, които от своя страна дават и по-голяма свобода, позволявайки на децата и по-голям риск. Така с нея се свързва кураторката на изложбата Изабел Галиера, която работи със същите понятия за игра и контрол. В последствие, вдъхновена от срещата си с Даниела, Изабел кани шестима художници, които да подемат темата за играта като средство за социален контрол. Работата на Даниела Костова е в дъното на залата и пресъздава една самодейна площадка върху фототапет, съпроводена с автомобилна гума, спускаща се от тавана на галерията, оформяща люлка, която като изскочила от снимката, създава допълнителна реалност. Работата е продължена с няколко обекта от загърнати фото-листове с детски образи, но някак отново плашещи, препасани с въжета, определено минали границата на опасното. По ръба между приетото за допустимо стигаме до надписите на австралиеца Пол Мосиг на стената, където се изсипват познатите “НЕ-та”, с “не прави това, не прави онова”, формиращи полето за действие на допустимото. Прочети и запомни, няма да повтарям.

Пол Мосиг и Рейчъл Пичей от Австралия изненадват и със своето видео на входа, където чрез различни геометрични конструкции през играта, дуото създава своеобразен баланс, препратка към това, че равновесието е всичко около нас. Интересното е, че почти във всичките им работи участват и техните деца. И не само, те ги придружават навсякъде по света, по всичките им участия и резиденции, нещо като биологична затворена система. Не подминават българските детски площадки, които, по думите на галериста Зоя Петрова, им се струват космически и стават обект на няколко видеа, бъдещи техни творби.

Снимка: Сонгюл Бойраз, “Импровизирани площадки”

Изложбата има силен социално-политически контекст. Една от целите й е да предизвика публиката, да повдигне важни обществени теми. Сред силните работи е “Импровизирани площадки” на турската художничка Сонгюл Бойраз. От забавната игра, забраните и израстването тук се сблъскваме със суровата реалност. Сонгюл документира сирийски и кюрдски деца-бежанци, които под формата на игра в едно от гетата на Истанбул пресъздават предмети сцени от бита, дома и други моменти от ежедневието, които не им достигат. От една страна, образът на разнебитените структури изразява края на играта, а от друга – детската игра и нерегулираните активности преобразяват едно, като че ли необратимо състояние в самонаправено убежище, една запазена зона, оазис насред отломките.

По време на откриването бе направен и пърформансът на Дейвид Пейдж “Мисловен експеримент”, специално създаден за изложбата и представляващ ограничаващи костюми с двама доброволци вътре, обездвижени и балансиращи на шейсет градуса един към друг. Пейдж нарича костюмите “обвивка, подобна на саркофаг, която изисква устройство за вентилация и охлаждане”. Прикрепените духала приканват публиката да ги задвижва ръчно, така че хората в костюмите да се чувстват комфортно. Това е някакъв тип препратка, че за да съществуваме, зависим един от друг и се чувстваме комфортно, когато работим заедно.

Питам Зоя, какво най-много впечатли артистите в България, докато подготвяха една седмица изложбата, a отговорът е, че както и други, така и тези гости обръщат специално внимание на цялостната архитектура тук и най-вече блоковете в така наречените “спални” райони. За тях те представляват истински художествен интерес, което пък от своя страна би дало друга гледна точка на този тип райони и, може би, би разчупило представите за него и у нас. Но това в по-следващи проекти, а за сега можете да видите изложбата “Подривна игра” на Изабела Галиера до събота, 13 октомври, преди да затворят врати в подготовка на следващата си голяма изложба в края на месецa.

***

Последен шанс да посетиш изложбата, ако си в София днес и утре.

Галерия “Структура”: “Подривна игра” 5 септември – 13 октомври 2018 г.

Адрес: ул. Кузман Шапкарев 9, София