•
16 октомври 2015
Не бе, сериозно. Всичко е 6.
– Ние тръгвамекъм 15ти, трябва да се доуточнят някои неща, но това ни е датата.
А вие?Вие как сте? Имаш ли нужда от нещо?
– Добресъм. Всичко е 6.
Говоря по телефона с брат ми. Замина преди година и половина с приятелката си за Монако, Франция. Работятна яхта – той е капитан, а тя стюардеса. Преди половин година, като бяха у дома за Коледа се опита за пореден път да ме убеди да замина стях – щял да ме уреди и мен да сервирам на богаташите, даже да не станело натяхната яхта, щял на друга. Заплатата еоколо 2500Е на месец, вика. И бакшиши, отделно. Тази агитация не еслучваше за първи път, слава богу усети още в началото, че битката е загубена.
Как да заминавам заФранция? Защо?
Нали имам три дипломи зависше образование. Как ще ходя да чистя на някакви хора, ако ще да самилионери.
– Ми добре,айде ще се чуем пак. Целуни майка от мене.
– Ще. Типоздрави Диляна.
Трак.
Скачам от скайпа и влизамда взема душ. Шампоанът ми е свършил. И пастата за зъби и тя е към края. Увитав хавлията включвам телевизора да чуя новините, че тези дни съвсем не следя к’восе случва.
Лявата ми слушалка безумно пука в ухото ми. Ще си го доизслушам парчето, щото еготино. Слизам на Полиграфията – прасецът ми е останал стегнат и боли. Режещо.
Зверска катастрофа в Стара Загора.
В някакво сливенско село циганин блудствал сбебето си
Съмненияза корупция в кабинета на някакъв министър.
Увеличениена тока с 3 процента
И наводата, с малко повече.
Бам. Бам. Бам.
Търся си слушалките, че вчера ги забравих и мебеше яд цял ден. Едната пука кофти, но са оригиналните и едва ли скоро ще ги сменя.
В коридора ме посрещаРоня, кучето на едната ми съквартирантка. Аз имам четрири. Две двойки лесбийки,ама са пичове. Ветеринарка, програмистка, управителка на заведение и копирайтърка.Живеем в огромен апартамент на пъпа на София, всеки в неговата си стая. Вслучая – те по двойки, аз сама. И почти не се засичаме.
Трамваят ми идва. Търпеливо изчаквам да слязат и да се качатвсички баби и дядовци. Успявам да секача в поледната секунда и вратите захапват прасеца ми. Заболява ме зверски,натискам панически бутона за сигнал, но се налага хората да изкрещят на ватманада отвори. Някаква мила бабка с упояващ дъх на чесън ме пита дали съм добре. Ми, да добре съм. Нали се качих.Всичко е 6.
Лявата ми слушалка безумно пука в ухотоми. Ще си го доизслушам парчето, щото еготино. Слизам на Полиграфията – прасецът ми е останал стегнат и боли. Режещо.Ровя в чантата за цигара, ама съм ги забравила. Нищо, като си взема парите, щеси купя веднага.
Закуцуках към подлеза.
Седя на опашка с баби и дядовци. Сряда е денят, в който изплащат хонорарите от миналия месец. Не виждамдруги хора на моята възраст, нямам идея защо. Зад мен се нареди човек с бастун. Куците останахме последни на опашката.
Пиша за здравен вестник –общо взето следя сайтовете на най-големите световни издания и превеждам статииот там. Не че някой от читателите е наясно,че това в ръцете му е било в Гардиънминалата седмица, ама нейсе. Нали аз знам, че съм се постарала. Последно завърших журналистиката. И ми беше най-интересна, честно казано. Пратиха ме на стаж ведна от голямите телевизии, после пък взеха и ме назначиха. Поработих там и спряхапредаването. Толкова ми беше работата втелевизия. Познат ми каза, че мога да се пробвам да пиша за здравен вестник исе пробвах. Сега това ми плаща телефона, моята част от сметките и понякога микупува цигари.
Взех парите – 100 лв. за10 статии. Чудно.
Купих си цигари отподлеза и се подпрях на спирката. Бабите и дядовците ме бяха изпреварили иприличаха на врабци на тел, наредени на пейката. Подпрях се на спирката и зачаках тролея.
Поглеждам си телефона.Никой не беше звънял или писал. Смяната ми започва в два, имам трийсет минути до тогава.Погледът ми плъзва по РЕП-а за вестници и списания.
Скандал!
Сензация!
Нечувано!
Чудовщно!
Вътрешно ми става гот, чепиша за здравен вестник и нямам никакво, ама никакво участие в тия заглавия,дето ми се блещят отсреща. Преди време, при поредното ми търсене на работа, ми предложиха да пиша за един отнай-тиражираните жълти вестници. За хубава заплата. Наистина хубава. Отказах.
Даже не сезамислих.
Не, че съм толкова чиста ибяла, просто се познавам много добре и знаех, че ще си съсипя съня, ако трябвада пиша за брадавиците, гълтаческите умения или измамите на някакви хора.
Тролеят се задава.Закуцуквам и заставам на ръба набордюра. Да ме прощават бабите и дядовците. Ще бъда първа. Поне този път. Минавам покрай Софийски университет. Второто висше го завърших там, начална педагогика. Спирам музиката, защотоима сериозна възможност да си изгубя слуха на дясното ухо. Фул респект къмУитни Хюстън, ама не мога да я доизслушам. Слизам за да сменя тролеите.
ТУУУУТ! Подскочих катосърна. Опитвам да пресека на другия тротоар. Голям бял джип за малко щеше да сеизцапа грозно в кръвта ми.
О, щастие! И трамваят,който ми трябва, се оказа зад него. Качвам се. Пътувам към Драгалевци.
Втората ми работа е вчастна детска градина.
Там никое дете не еслучайно. Майка ми ми каза да си помисля внимателно дали ми се бачка това. Че емного отговорно, че децата сигурно ще са много лигави и ще ми се качват наглавата.
Всъщност проблемът сеоказаха татковците на някои от децата, ама това не е чак такава драма.
Спряха да ме свалят следпървия месец, като им стана ясно, чеказуата е пердута.
На интервюто ме спечелихасъс заплатата. Всъщност това беше единственото, което ме накара да започна.Работя там от 4 месеца, а до сега пълната сума не съм я видяла. Но те и децататрябваше да са 13, а се оказаха 25. Шефката няма как да върне дете – нали ще загуби 600 лв. на месец.
Ми, разбирам я.
Слизам на спирката ихващам баира нагоре. Сетих се, че забравих да обядвам. Ще мушна някоя солета ище закрепим положението. Децата днес са 15. Останалите са вкъщи болни. Не, че тезитук не са болни, но родителите им имат важни задачи и не им е до болести. Налитях чакат моловете, СПА-центровете и срещите с приятели. Не искам да бъда злобна– някои от тях работят. Ама са малко.
Остават десет минути докрая на работния ден. Преди да си тръгне, едно от най-пискливите момиченца меухапа. Ама до кръв. Колежката ми ме превърза и явно съм изглеждала доста зле, ‘щото ме попита как съм и дали искам да си ходя, пък тя да заключи днес.
Казах й че съм добре. Невярвам да хвана бяс от дете, макар че тая малката е някакъв Еверест налигавщината. Всичко е 6.
Седя с Любчо и редим кубчета. Той поне е отмълчаливите и не ми надува главата. Всъщност е много мило дете. И винаги технитего взимат последен. Ви на ги.
А аз му поставихдиагноза, като дойдох на работа и щяха да ме изхвърлят още на първата седмица.
Според мен Любчо еаутист. На четири годинки е, и недвусмислено показва симпотмите – почти не говори, винаги се отделя и не умееда се включва в игрите, не разбира повечето от дейностите колкото и търпеливода му обяснявам. Споделих на колежката ми, питах я дали не е забелязaла нещо. Тязавъртя очи и ме пита аз нямам ли си мои проблеми. Да го наблюдавали неговитеродители. Ние се грижим да спи, да яде ида го пазим да не се пребие. Тва е.
Ама мен ми дращешеотвътре. Казах и на шефката. Още преди да си завърша изречението видях какочите й хищнически се присвиват и ми стана ясно накъде вървят нещата. Изсъсками да си отрежа още по-късо ноктите, за да не одера някое дете. Щото щели да яосъдят, да затворят детската градина и да й се случи всичкото зло на този свят. Товабеше разговорът ни за Любчо.
Да, моя е грешката.Разбира се, че родителите щяха да са наясно, ако с детето им се случва нещотакова.
Родителите на Любчо сезанимават с месо. Бащата бе наследил от своя баща голям месокомбинат. А тойедин едър и голям българин, бас държа, че закусва с вратни пържоли. Пък жена му– тънка, тънка. С огромна уста, блъскана с хилаурон. И с още по-огромни цици,пълни не само с млечни жлези. Маникюр -поне 8 см. Аз да не съм им деряла децата. Кара бял джип, почти същият като този,дето щеше да ме блъсне на Орлов мост. Понякога дори я мързи да слезе и да вземедетето, ‘щото знае че е закъсняла безобразно и че Любчо е готов и облечен и ще йго доведа до колата.
Едва ли щеше да ми обърневнимание, ако я бях помолила да поговорим. За това се притаих и търпеливозачаках таткото. За да ръководи такъв голям бизнес, ще трябва да е мъдър човек,мислех и аз.
И той дойде да вземеЛюбчо една вечер.
Докато обличах дететомесният месест бизнесмен ни наблюдаваше. Вадеше телешки поглед, може би зарадидългогодишната работа с животинско месо. Прочистих си гърлото и го попитах далиЛюбчо и вкъщи е толкова тих и мълчалив. Той каза да съм питала майка му за тиянеща.
От тогава мина месец. Иаз не я питах.
Белият джип пристигна.Русата прозрачна майка на Любчо се препъваше във високите си сандали. Говорешепо телефона и пушеше цигара. Махна ми през прозореца. Това значеше – облечидетето и ми го доведи.
И аз ако давах 600 лв. намесец, сигурно щях да махвам така.
Виждам опашката натрамвая, докато се отдалечава. Сядам наспирката. Паля цигара, но не ми е вкусна. Усетих, че някъде вътре стомахът ми се е свил като стафида.
Трамваят иде. И е тъпкан.Хубавото на пълен трамвай е, че тялото ти се поддържа от останалите тела,притиснати в теб и ако си скапан, можеш да се отпуснеш лекичко.
Опитвам да си мушнаръката в чантата и да си извадя слушалките, но се оказва невъзможно. Поглеждамси телефона, той поне ми е винаги на лесно в джоба на дънките – цял ден никой небеше звънял и писал. Което си е странно.
Едва дочаквам моятаспирка и изскачам от трамвая като тапа на шампанско. Опитвам да набера майками. Операторът изчуруликва, че телефонът ми е спрян.
Прехапвам устни. Опипвамси стоте лева, в задния джоб на дънките. Алоу. Не са вече сто, а деветдесет и пет и еднакутия цигари.
Завлачвам се към Емтелътна Скобелев. Чакам си мирно на опашката от 7 човека, всичките вкиснати иуморени. Момичето, което ме обслужва, е усмихнато и ведро. Евалла. Усмихва ме и мен. За малко.Прибрам се в апартамента.Затварям си вратата на стаята си и себухвам на дивана. Срещу мене стои картината с макове. Взех я от къщата на баба ми във Варна, когато почина. Братовчедките ми заграбихаперли-мерли, разни шапки и гребени от слонова кост.
Аз си взех картината.
Майка ми се зачуди защо я мъкна в тая София.
Ми, мъкна я с мене,защото е хубава. Червеното на маковете е силно. Тежко някак. Маковете са едри,чак нагло запълват обема на картината със себе си.
Висеше в трапезарията набаба и винаги, когато се хранех, я гледах.
И сега като я гледам мистава уютно. И сито.
Не ми се яде миш-маш. Ибез това още вчера ми дъхна нещо, май от яйцата. Отварям си компютъра и посягамда си впиша паролата. Смразих се от болка. Забравих за ухапания показалец.
Ставам да си измия ръцетеи да потърся един риванол, дето се търкаляше из шкафа.
Чувам, че телефонът мизвъни. Майка.
– Ало? Ани? К’во става, бемамо! Цял ден звъня, притеснили сме се с баща ти!
– Ми беше спрян, мамо. Ааз бях на работа и току що го платих.
– Спрян ли? Ми ние не смесе сетили. Знаеш ли какви неща ми минаха през главата!
– Нищо ми няма, стига сисе филмирала. Добре съм!
– Друг път не го допускайтова! Винаги трябва да имам връзка с тебе!
Въртя очи. Ми и аз не съмискала да ми спрат телефона. Наистина не съм си го пожелавала.
– Добре. Ще ти затварям, щотоще вечерям. Уморена съм много и имам да довърша една статия.
– Добре, ох, още ми е едностегнато на сърцето. Какво ще ядеш?
– Огретен някакъв и млякос ориз. Затварям.
– Добре. Ааа. Тук ли си?Ани?
– Дда.
Въздъхвам и се протягамда си разтрия прасеца.
– Ще се събираме в леля тиВаня за юбилея й в събота. Можеше да си с нас, мамо. Знаеш колко ти се радва науспехите. Да й звъннеш.
Успехите. Прехапвамустни.
Можеше, да.
Можеше да съм с тях.
Можеше и брат ми да не ена 2500 км, а да си изкарва парите тук и да не ми липсва ужасно.
Можеше и трите ми дипломида свършат някаква работа.
Можеше и да не бършазадници на богаташки деца, които ми хапят пръстите.
Можеше и да не се налагада работя за безскрупулни хора.
Можеше да пиша за някоехубаво списание. И някой наистина да чете статиите ми.
Можеше родителите наЛюбчо да лекуват аутизма му. И изобщо да бъде забелязван.
Можеше.
– Ани?
– Дда.
– Добре ли си, мамо?Всичко наред ли е?
– Добре съм, но умирам отглад. Иначе, всичко е шест.
Трак.