България, Зимбабве, България… Пак Зимбабве? Пред тази дилема е изправена една българка, живяла 16 години в африканската страна, а сега, десет години след като се е върнала в България, иска пак да отиде в Зимбабве. Защото в Зимбабве се живее по-спокойно и по-добре, отколкото в България.

Kазва Маги. И не е измислена. Тя е болезнено истинска, абсолютно реална и горчиво искрена. Живее сред нас и като нас ежедневно се среща с несъвършенствата на системата, с несполучливата страна на прехода, с негативната промяна в хората, със загубата на ценности. С всичко онова, което кара и хиляди други да бягат от тук.Маги се омъжва в Зимбабве – за българин. Омъжва се за приятеля си от България, който влиза в казармата, когато тя тръгва за Африка, а две години по – късно я следва на хиляди километри, от един на друг континент, за да бъдат заедно.Ражда двете си деца в Зимбабве. Те са българи. Имат българско гражданство, защото макар и родени в Зимбабве, и двамата им родители са българи.Маги завършва висшето си образование в Зимбабве. Учи психология в университета в столицата Хараре.Първата си шофьорска си книжка получава в Зимбабве. Документът е метален. И до днес го пази, заедно със спомена колко трудно е взела изпитите, защото е бяла. Зимбабве е държава в Югоизточна Африка. Граничи със Замбия на север, Ботствана на югозапад, Мозамбик на изток и Република Южна Африка на юг. Няма излаз на море, разположена е между реките Лимпопо и Замбези. Официалните езици са английски, шона и ндебеле. Зимбабве е британска колония до 1980 година, когато страната става независима.Запознай се с Маги и нейната необикновена и вълнуваща история. Лична история, която те хвърля в лабиринт от въпроси – какво се случва в България, защо е така, имаме ли бъдеще тук?  

Кога отиде в Зимбабве и какво те впечатли най-силно, когато пристигна?

– Напуснах България през 1990 година. Тогава тук имаше купонна система. Спомням си, че срещу паспорт получавахме купони за много неща.Отивайки в Зимбабве очаквах да видя да се разхождат на свобода лъвове, тигри, а всъщност се оказа една цивилизована държава, с пътища, по-хубави  от нашите. Дълги години те са били английска колония. Бях наистина изненадана. 

В кой град живееше?  

– В столицата – Хараре. Бившето име на града е Солсбъри. Зимбабве е млада държава. Тя получава независимостта си през 1980 година. Преди столицата носи това име. Сега е Хараре. 

Там завършваш висше образование? 

– Аз заминах за Зимбабве, след като прекъснах висшето си образование тук в България. Бях следвала една година английска филология във Великотърновския университет. В Зимбабве тогава имаше само един университет – този в столицата. На мен обаче категорично ми отказаха изобщо да кандидатствам. Тогава нашето посолство се намеси и изпрати нота до Външното им министерство – за мен и още едно момиче от България. Отговориха, че ще ни приемат, но при условие, че ще учим специалности, за които има места, а не каквито ние си изберем. Разгледах списъка със специалностите, които те ми предложиха и си избрах психология. Пет години учих психология. Оказа се, че аз съм последният випуск, чиито студенти си получиха дипломите директно от Англия. Изпитните ни работи се проверяваха в Англия. Освен това дипломите ги раздаваше лично самият президент. Защото освен президент,  той беше и ректор на университета. На церемонията по връчването на дипломите той лично ни поздравяваше. Ние коленичехме пред него на една червена възглавница, той те удря с дипломата по главата, връчва ти я и поименно те поздравява. 

Ако направим паралел между двете образователни системи, имат ли нещо общо? 

– Коренно различни са. В България много от изпитите са устни. Там абсолютно всички изпити бяха писмени. А резултатите си научавахме след месец, тъй като работите ни се изпращаха във Великобритания, а след това се връщаха обратно. Имахме два семестъра. Вторият ни семестър завършваше ноември и ние си получавахме резултатите точно преди Коледа и Нова година. И някои си разваляха празничното настроение, а други си го подобряваха. 

Там си изкарала и шофьорската си книжка? 

– Взимането на шофьорска книжка ми беше изключително трудно, заради цвета на кожата ми. Аз бях единствената бяла, която се явяваше и на листовки, и на кормуване. Листовките ми бяха много трудни. Те ни четяха въпросите. А тяхното произношение е коренно различно от чисто английското произношение и аз не можех да разбера въпросите, камоли да дам верен отговор. После и с кормуването имах проблем, пак заради цвета на кожата. Късаха ме много пъти. Първият път ме скъсаха за това, че не съм се огледала дали около колата няма домашни любимци. А вторият път ме скъсаха, че съм се огледала за домашни любимци, а сме на полигон. Но в крайна сметка изкарах курсовете и успях да взема книжка. Шест месеца чаках да си получа документа. Книжката ми е метална, не е от пластмаса. 

Сега с каква книжка шофираш? 

– С българска. Когато се прибрахме в България отидох в КАТ и попитах валидна ли е шофьорска книжка от Зимбабве. Не е, защото нямаме конвенция с тях. И трябваше да се явя наново, за да взема българска. 

България има уникална природа. Каква е природата в Зимбабве? 

– Наричат Зимбабве белите дробове на Африка с един от най-благоприятните климати. Няма излаз на море и не е влажно. Тъй като е на много висока надморска височина, когато температурите достигнат малко над 30 градуса, се обявява бедствено положение, защото се чувства все едно е 50. Обаче рядко има дни, в които се достига такава температура. Летният сезон, когато температурите са най-високи, съвпада с дъждовния период. Сутрин обикновено напича слънце, следобед пък се изсипва дъжд, който моментално се изпарява, но не се стига до жеги, които трудно се издържат.Имат сезони като нас, но те са обърнати. Когато тук е лято, там е зима. През зимата температурните амплитуди там са много големи. През деня е 23-24 градуса, но в момента, в който слънцето се скрива, температурите стават 2-3 до 5 градуса. В България не ми е било толкова студено, колкото там.   

Със съпруга ти се жените в Зимбабве. Имате две деца, които са родени там. Те как се почувстваха, когато се върнахте в България?

– Когато се върнахме, синът ми беше на 12, а дъщеря ми на 9 години. Тя по-леко прие този преход. Синът ми беше тийнейджър и го преживя много тежко. Първите няколко месеца повтаряше: „Къде ни доведохте? Искам да се върна в Зимбабве. Не ми харесва тук”. Като го питахме какво не ти харесва, той отговаряше „Нищо не ми харесва. Улиците са мръсни. Хората не са добри”. Като разбраха, че идват от Африка, в училище децата ги наричаха „африкански маймуни”. Връщаха се разплакани.   

Децата ви говореха ли български език, когато се върнахте? 

– Опитвахме се да ги научим. И аз и съпругът ми им говорехме на български език. Те разбираха всичко, но отговаряха на английски. Не можеха да говорят на български. Когато се прибрахме беше много тежко. Наехме учителка. Тя идваше по шест часа на ден да се учим на български език. Няма събота, няма неделя. Започнахме от азбуката. Трябваше да се явят на приравнителен изпит по български език. Взеха го с петици. И това беше постижение. Върнахме се през януари, а те септември трябваше да започнат училище. 

И успяха да си вземат изпитите.Когато се върнахте, променена ли видяхте България? 

– Беше купонна система, а през 2006 година имаше абсолютно всичко – луксозни стоки, луксозни магазини. Нямаше го този проблем и не беше тази България, която оставихме.Иначе винаги съм работила в образователната система и много силно впечатление ми направи училището. Преди да замина бях учителка в българско училище. Спомням си, че към учителите имаше почит и уважение. Когато се върнах това изцяло липсваше. Учениците излизаха в двора на училището, веднага палеха цигари, а когато учител им направеше забележка, те се обръщаха към него с неприятни епитети. Това не можах да го преживея.   

Липсва ли ти Зимбабве? И какво от Зимбабве би искала да го има в България? 

– Всичко ми липсва. Липсват ми усмихнатите хора. Като вървиш по улиците хората се усмихват и те поздравяват, независимо дали те познават или не. Тук в България подминаваш дори и хора, които познаваш. Всеки е с тревоги, с грижи, изписани на лицето. Това действа потискащо. Липсва ми климатът, въздухът, начинът на живот. Тук всичко е много забързано. Човек  няма време да се срещне с приятели, с близки. Някак си всичко е много забързано. Липсва ми Зимбабве. Всичко от там ми липсва. 

Мислили ли сте да се върнете? 

– Да, определено. В момента, в който синът ни завърши висшето си образование и реши да отиде нанякъде, искаме и ние да се махнем. 

А имате ли такава възможност? 

– Да, аз и съпругът ми имаме зимбабвийски лични карти и можем да се върнем без визи. Единственото, което ни спира е, че годинките ни напредват и че най –вероятно ще имаме проблем с намирането на работа. Иначе там имаме страшно много приятели. 

Когато беше в Зимбабве, България липсваше ли ти? 

– Много. Много ми липсваше и често казвах на мъжа ми „Искам да си се прибера в България. Стига толкова. Много години минаха. Но, едва когато се прибрахме окончателно, видяхме, че сме сбъркали. Направихме голяма грешка.  

Маги може и да не замине отново за Зимбабве. Дъщеря ѝ казва, че се чувства добре в България и е решила да остане тук. Синът ѝ е категоричен, че след две години, когато завърши Университета по архитектура и строителство, където учи, ще се махне. Ще се върне в Африка, ако не – ще отиде в някоя друга страна по света. Маги си дава сметка, че вече е на години и по-трудно ще си намери работа. И въпреки това не спира да мисли за Зимбабве. И не спира да обмисля идеята отново да си тръгне от България и да отиде там – в Зимбабве. 

Дали да я спрем?