Той е на осем години и заспа след първото полувреме на мача Италия — България; навън беше прохладно и тихо, всички гледаха мач. Август тъкмо си беше отишъл.

Когато се събуди на следващата сутрин попита колко сме завършили и дали се класираме. Разказах му за гола на Наско Сираков срещу Италия през 1986 година, когато бях на неговите години, на осем-девет, после — разбира се — за гола с ръка на Марадона през същата 1986, защото той обича да му разказвам за този гол. Нечестен, но красив гол. И да, Божията ръка е над телевизионните камери и видеоповторенията, над правилника за организация на дейността на Народното събрание. Затова ще поговорим по-късно.

Божията ръка е над всичко. Както свободата е над всичко, простете за клишето.

Уча го, че като се чувстваш свободен, правиш каквото си поискаш. А е важно да правиш, каквото си поискаш. Иначе нищо на този свят нямаше да съществува.

Синът ми спазва правилата. Защото не обича някой да му крещи и да му вика. Никой не крещи за това дали правилата са умни, но крещи, че си глупав, ако не ги спазваш. Все някой някъде крещи и вика за нещо. Особено на децата.

Ето ме и мен онази сутрин след мача. Крещя му да става, а той не става.

— Колко завършихме с Италия? — пита ме той.

— Наравно.

— И кой се класира?

— Не знам, но ние не.

Веднъж в Италия го нарекоха “sicomoro”, а той харесва Италия, пък на мен ми хареса как звучи името му на италиански и често го наричах така. “Сикоморо”, “сикоморо”, “сикоморо”.  Помня, че по италианските новини тогава се говореше много за идващата пандемия.

Никой не носеше маска в първите полуистерични ковид-дни. Слънчеви зимни дни бяха, не можеше и да се предполага колко навъсено ще стане. Нямаше как да се възкачиш на висока планина и да видиш какво предстои. Светът не се тресеше. Нямаше оклюмали хора, закрили с маски лицата си.

После се случи онова, което помните или сте забравили. Какво като беше едва миналата година.

Този август имаше известно затишие и всичко изглеждаше кротко и свободно, малко дечица носеха маски, освен някои, които срещахме по улицата, докато аз и той се возихме и съзерцавахме живота около нас. Кой би предположил, казвах му, че възрастните ще ти крещят толкова, ако не носиш маска. Кой би предположил, че децата няма да ходят на училище. Кой би предположил, че учените няма да защитят децата. Беше тъжно. Пак ще стане тъжно. Диктатът на маските натежава и бентът на доброто се пропуква.

Друг път не е тъжно и се смеем. Шегуваме се, когато минаваме покрай двора на неговото училище през лятото. “Знаеш ли кой учи тук,” пита ме той. “Не го познавам, ама е някой калпазанин,” отвръщам аз. Той се смее.

Помня как понякога ме питаше защо малки деца на пуста улица носят маски, а аз не успявах да му отговоря, а на него му се караха в училище, когато е без маска и това още повече ме натъжаваше. Въздъхвам, приготвям се да разказвам, после не ми се разказва. През миналата учебна година, когато не искаше да му викат и крещят в двора, предвидливо слагаше маската още в колата; ако забрави — викаха и крещяха, а той не обича да му викат и крещят. Беше първи клас и никое дете в първи клас не обича някой възрастен да стои наперен отгоре му и да се кара.

Викането заглушава детския глъч.

Нескопосаните решения на учените не спасяват нищо, но убиват детския глъч. Сновяха маскирани деца в двора, а моите очи натежаваха и не разбираха. Представях си сводести училищни стаи с ниски тавани, а навън учители и надзиратели, които проверяват за маски, все едно извършват подвиг. Място, където липсва простор, където всяко дете да прояви особеностите на свободния дух.

“И преди е било така,” казвах му, за да успокоя себе си. “Имало е подобни случаи, ала всъщност толкова различни. Толкова различни.”

— Какви например? Разкажи ми — казваше той.

Пандемията от детски паралич например. Появява се в Щатите през определени интервали. Смъртната болест, истински бич до 50-те години на миналия век, преди да се намери лек — ефикасна ваксина. Масовото ваксиниране започнало през 1954 година, а през 1955 година вече всичко било наред — ваксината се оказала 90 процента ефективна в иначе неравната битка с болестта. За разлика от коронавируса, въпросният детски паралич полиомиелит засягал предимно деца. При една епидемия през 1937 година властите решили да затворят училищата. В района на разпространение на вируса около Чикаго имало около 325 хиляди дечица в началните класове. Прибрали се у дома.

Суперинтендантът Уилям Х. Джонсън и асистент суперинтендантът Мини Фалън по техния си суперинтендантски начин инициирали масов експеримент без аналог в историята. Джонсън и Фалън решили да не прекъсват обучението на спешно пратените по домовете деца. За да се случи това, когато новият айпад не бил наличен в магазина до влюбените в дистанционно обучение майки и бащи, двамата запретнали ръкави и отсекли — ще се координират усилията на държавните училища и местните радиостанции. И уроците ще звучат по радиото.

Речено-сторено. Американците обичат съкращенията и лего-построените определения и така се родило SBR, school-by-radio, демек — училищната радиоточка, която писука в собствения ви дом, тя била новия верен учител. Идеята имала “уау” ефект — само си представете как детето си стои у дома, по радиото звучи урок по математика, то слуша и учи. 1937 година. Ефектът наистина бил земетръсен, как иначе. Може би защото всичко се случвало, както трябва — без национални щабове във военни униформи, без фурми, без КПП-та и безумни декларации, без заплахи с аварии в Чернобил. Нещо повече – учителите били на страната на учениците. Учените били на страната на учениците. Родителите били на страната на учителите.

Учителите били оценявани. Имаш ли микрофонна техника, нямаш ли. Справяш ли се добре, не се ли справяш. Не се шегувам. След всеки сегмент по радиото комитет от двата души преглеждал току-що излъчения урок за яснота на предаденото съдържание, правилната артикулация, достъпният речник и т.н. И се опитвали да подобрят следващия урок. Не е ли хубаво?

Сега моят “сикоморо” ще бъде втори клас и все още не схваща защо се случи излишното онлайн-обучение от миналата година — “изобретение” на специалистите по фурми, КПП-та и Чернобил. Не сте забравили, нали? Не бива да забравяте.

И когато минаваме покрай празния двор на училището му, който — дай Боже — ще бъде пълен скоро с дечица без маски, едва ли може и да разбере защо пак не е ясно дали децата ще ходят на училище. Дали възрастните ще викат и ще се карат, но пак няма да защитят децата. И има ли нещо по-важно от това децата да ходят на училище. Казвам му, че принудителното онлайн обучение е лишено от какъвто и да било здрав разум, но той вероятно би си замълчал, защото иначе някой възрастен ще се появи и ще се скара. Ще му вика. А той не обича да му викат и да му се карат. Спомням си за фразата на Пушкин, която идва тъкмо на място: “Възвишаващата ни лъжа ни е по-скъпа от забулената истина.“

Понякога той ми се кара, че аз викам. Успокоява ме.

— Не викай. — казва ми. И ме хваща за ръка.

А аз викам, овладява ме тежко чувство. И се карам. Всичко в мен бушува, когато видя дете с маска, признавам. В очите ми е тази картина, тъй благодушна, тъй подпухнала от недоспалите рано сутрин очи, с които гледам — моето дете слиза от колата, навън има деца с маски, той вече е сложил маската (защото ще му се карат и викат), после влиза в училище. Тихо, за да не му се скарат. По дяволите. Мъчно ми е. Иде ми да извикам с цветист език. Иде ми да викам и да ме чуят метежните дни, които все не идват, безверните и послушни и равнодушни учени, съветващи децата да носят маски.

Много ми е мъчно.

Учените са длъжни да бъдат честни, когато работят с везни и настояват да натежи едната страна. Дали са честни учените? Дали могат пламенно-красноречиво да защитят позициите си? Потенциалните образователни и психологически и ментални и здравни и всякакви злини, които поставя пред едно дете носенето на маска в училище от едната страна на везната и имагинерното предпазване от разпространение на коронавирус, благодарение на епизодичното носене на маски от същото това малко дете. Учените са длъжни да бъдат честни, а той, синът ми, вярва на учените. Дали учените са честни — не смея да задам този въпрос. Ако го задам, на кого да го задам? На себе си? На него? На кого? Ще се сепне ли някой от един зададен въпрос? Дали учените знаят с категоричност, че носенето на маски от децата в училище помага изобщо за нещо? Дали учените имат неоспорими доказателства? Дали учените са били деца? Дали вярват в детството? Дали съзнават, че са учени, за да защитават децата и свободата? Дали биха се борили за детството?

Децата, за разлика от възрастните, имат различни нужди. Чувствителни са. Плачат не само на филми като “Моят октопод учител”, на който всички плачат. Чувствителността е съвсем различна от първосигналната такава, изразена със сълзи на очи. Въздъхвам бавно и искам да започна да му разказвам, но се разсейвам. Той знае, че темата за децата и маските ме натъжава, изпитвам неприятно чувство, попадам в един кален и неприветлив свят, в какъвто не искам той да расте. Затова променяме темата. Август е.

Той е на осем години. Критичен период за развитие на чувството за свобода. На първо място. Защото свободата е преди всичко останало, така му казвам. И вярвам, че съм прав. И вярвам, че не го подвеждам.

Слушам подкаст в колата с историята на Антъни Блинкен, сегашният държавен секретар на САЩ. Обсипаното със знаме звезди и онази незабравима фраза, която те кара да настръхнеш, не защото е част от американския химн, а защото е част от теб — “… над земята на свободните и дома на храбрите.” Доведеният баща на Блинкен, оцелял от Холокоста, единствен от 900 дечица, успял да избяга от училището си в Полша. Свободните хора.

“Свободата е по-важна от здравето,” винаги е казвал унгареца Томас Сас, който почина на 92-годишна възраст преди десетина година. През цялата си кариера, понякога спорна, винаги е тропал по масата, когато дойде дума за свободата. И за възможността на всеки човек да има възможност на избор като основен принцип на съвременното общество.  “Общество, в което всеки има шанс, колкото и да е малък, да развие собствените си сили и да се превърне в личност.”

Винаги съм харесвал тезите за човешкото достойнство и че въпросното достойнство идва от възможността да живееш независим живот, без унижения. “Свободата е ключова морална характеристика на човека.”

Свободата на едно дете. Детската възраст — критичен период, в който децата развиват канонада от умения — било то лингвистични, социални, културни, спортни, емоционални… Емоционални ли казах? Някой беше написал, друг учен, не помня кой — тези начални години на съзряване са време, в което децата развиват важното умение да четат емоциите по лицата на хората. По лицата.

По л-и-ц-а-т-а.

Да усетиш с очите си емоцията на другото дете. Да видиш блясъка в усмихнатите зъбчета. Да усетиш екнещия шум на отворената уста. Послушанието на притворените устни. Покоят на трептящите бузки. Шепотът, изражението, въздушният пух, мечтите, намереният рай в усмивката.

Това е суперсила, като тази на героите от любимите филмчета на моя син. И на вашият син. И на вашата дъщеря. Никой не затрива с лека ръка суперсилата си. Това е суперсила, която той, моят син, ще използва цял живот. Ако се зарови след време в характеристиките на тази суперсила, ще открие, че хората с различни културни натрупвания, образование, традиции, интерпретират емоцията, изписана по лицето, по различен начин. От ранна възраст децата се научават и как да използват тази суперсила, кога да я използват, кога да я прикриват. Една маска на лицето и това отива по дяволите. Учените наистина са длъжни, мамка му, да бранят децата. После пак ми става мъчно.

Една вечер попадаме на епистоларно издихание на доц. Ангел Кунчев, който е главен държавен здравен инспектор, понякога съм убеден, а друг път не съм убеден за какво се грижи, но чуваме със сина ми, че се грижи за маските в училище. Беше казал преди месеци, че шлемовете са по-подходящи от маските в училище. Детето свиквало по-лесно с шлема. Нея вечер каза нещо от рода на това, че деца под 7 години е много трудно да бъдат накарани да носят маски. После не слушахме. Но той, синът ми, го чу. И вероятно ако същият този доц. Кунчев, застане в неговото училище, и каже да се носят маски, децата ще го послушат. Но все пак използвах случая, за да разкажа на сина ми за Чернобил, за фурмите и за КПП-та, едни от ключовите неща в миналогодишните волеизявления по коронавирус темата, които не бива да се забравят.

Казвам си, че учените имат дълг да бъдат честни.
Казвам му, че учените имат дълг да бъдат честни.

После не вярвам на нищо.

Днес навън е топло — като за през август. А вече е септември. И понякога пак е тъжно, когато се разхождаме или го взимам привечер, защото пак по пустите софийски улици има малки деца, които носят маски.

Казах му, че засега няма научен консенсус за това дали децата трябва да носят маски в училище. Или извън него. Самият факт, че се обсъжда дали децата да носят маски, е тревожен. Самият факт, че се повдига въпроса за носене на маски по време на игра навън, което създава ограничения и от здравен характер, и лимитира възможностите за игра, и възможностите за емоционална толерантност и социализация, е още по-тревожен. Да не говорим за липсата на научен консенсус. Резултатът дори не е 1 на 1 като мача Италия — България. По дяволите.

Както пише Виней Прасад, професор по епидемология и биостатистика в Университет Калифорния Сан Франциско, “резултатите показват, че процентът на предаване на вируса, който е нисък сред най-малките деца, непрекъснато се увеличава с възрастта, вместо да намалява рязко при по-големите деца, които носят маски. Това предполага, че носенето на маски в училище не предоставя съществена полза и може всъщност да не дава никаква полза. И въпреки това много официални лица предпочитат да увеличат изискванията за носене на маски.”

Честни ли са учените? Знаят ли какво губят децата? Защото със сигурност знаят, че никой не печели нищо.

Резултатът е ясен — когато за хората със здрав разум е ясно, че няма смисъл от маски в училище, задължаването да се носят настройва хората срещу далеч по-смислени мерки, като ваксинирането на възрастни.

В един от августовските дни, когато синът ми беше на море, пак си мислих за това. Мислих си, докато го наблюдавах как ходи бос. Той обича да ходи бос. И сега е бос. Лято е, нищо че е септември. Когато е на море (дали главният държавен здравен инспектор или друг честен учен не би препоръчал носенето на маски и във водата) той опитва всички спортове, които могат да бъдат опитани — от хвърляне на камъче в морето до уиндсърф. Добър е на уиндсърф, макар и без маска, а аз влизам и карам SUP с него, преди бях по-добър, той вече си прави каквото си поиска с дъската. После пак му се играе на нещо, всъщност непрекъснато му се играе, а снощи го попитах кои са любимите му електронни игри. Понякога взима телефона на майка си за малко, но когато все пак настоявам с въпросите кои са любимите му игри, казва без вълнение Minecraft и Brawl Stars, но само когато ги играе заедно с Бобо. И за малко. После отиваме навън да кара тротинетка и да не чете книга, не знам как ще го накарам да прочете книгите, които са възложени от учителката му. Вероятно тя ще му се скара, а той не обича да му се карат. И да му викат.

На осем години е и ако се вслушаме в прозренията на Аристотел, то вече би трябвало да е ясно що за човек ще излезе от него. Първите седем години са минали. Успокоявам се, че едва няколко месеца от тези седем години е виждал деца с маски. Ужасно е. После съвсем не се успокоявам, когато си давам сметка, че ще има деца, които по-голяма част от своите седем години ще виждат деца с маски.

Учените, които пазят детството.

Статукво е да ходиш бос през лятото. Това лято се появи честата употреба на думата “статукво” и вероятно трябва да му обясня какво значи това. Голът с ръка на Диего Марадона борба със статуквото ли е? Карането в дъжда на Аертон Сена борба със статуквото ли е? Той често ме пита за Марадона и Сена, аз често му разказвам. Казвам му, че винаги плача на филма за Сена. Но не заради  познатите фрази “да си втори значи да си първи сред загубилите”, а заради начинът, по който става първи. И като истински добър човек, който спазва правилата, Сена винаги става първи извън правилата. Извън писаните и неписани правила. Но не защото ги погазва, а защото ги пренаписва. Едва на 34, обожаван и уважаван, на 1 май 1994 Сена губи контрол над болида си и катастрофира фатално. Болидите тогава, в края на 80-те години, се озовавали със скорост от 100 км/ч за някакви си четири секунди. Когато мощността е 680 коня, а скоростта около 320 км/ч, да спреш внезапно било равносилно за частица от секундата да издържиш четири пъти теглото на тялото си, което се опитва да изхвърчи от колата, но остава вътре. Да изпреварваш с такава скорост, когато компютърни системи за стабилизация и куп други нормални и ненормални нововъведения липсват, е игра на руска рулетка със зловещи правила. Частицата от секундата, в която решението се ражда в мозъка ти. Какво е това време, тази частица? Миг на пълно просветление или тъмнина? Какво е това време, което всъщност е навярно хилядна от секундата, но за пилотите е цяла вечност? Секунди, в които искаш да бъдеш все първи, да задминаваш, да надскочиш границите на предела, а не да се озоваваш безпомощен на второ място. Да правиш каквото си поискаш, да не търсиш съвети, да пишеш бъдещите съвети. Онзи спокоен и честен аналогов живот, сякаш загубен днес, когато предпазните средства убиват и последната родила се свободна идея. Онази свобода на движението, свобода на избора, погребана тъй умело днес.

“Със силата на съзнанието, с решителност, непоколебимост, с инстикта, както и с опита, можеш да летиш много нависоко.”

Така казва Сена. Разказвам му пак за Сена.

“Не си представям, че мога да шофирам по начин, който не е рискован. Всеки трябва да се усъвършенства. Всеки пилот има своя предел. Моят обаче отива малко по-напред от всички останали.”

Шофирането на Сена и пламенното приплъзване по острието, което дели живота от смъртта, е като да предприемеш рисковано пътешествие на опънато въже между две високи сгради. Можеш да паднеш всеки момент, но ако преминеш, ще знаеш каква е гледката от другата страна, а има ли по-хубаво от това?

Свободата. Свободата да правиш, каквото си поискаш. Свободата.

Сводобата да вкараш дори гол с ръка.

Тук не става дума за търсене на победа на всяка цена. Не е това идеята на гола с ръка. Ако е така, значи живеете с маска, но не на устата, а на душата и очите. Голът на Марадона не е това и онзи, който твърди обратното, завинаги е обречен в клопката на безличните правила, маскирани като морал. Концепцията на футбола е jogo bonito, красивата игра, но тук говорим за joga bonito, да играеш красиво. С опит, с грация, смело и красиво. Дали тоталната дигитализация на играта ще донесе повече опит, грация, смелост и красота във футбола? Дали 200 камери, улавящи с безпощадна прецизност гола с ръка на Мародона, ще успокоят моралните стожери, които гледат мача от екрана на своите телевизори, не на стадиона? Дали роботизираното съвършенство е онова, към което се стремим? В този мач Марадона вкарва два гола — един ювелирен, приказно добър, безупречен, по всички правила на красивата игра. И един нахален, извън всички правила на красивата игра, но толкова красив, голът с Божията ръка. Но кой друг би притежавал свободата на духа да прави с топката каквото си поиска, да нарушава писаните и неписаните правила, пренаписвайки правилата на играта, ако не едно дете като Марадона, израснало в свободния дух на аржентинските улици. Свободата ражда свобода. Свободата ражда иноватори, гении, етични калпазани, корифеи, богове, които рушат моралните бариери, изградени от хора, които никога не са съградили нищо, освен някоя нова забрана.

Спортът гради характер в децата, но в един момент компютърната борба на съвременния професионален спорт ги превръща в роби, а не в богове. Марадона, от друга страна, беше просто свободен. И да, мисля, че най-хубавото, което бе направено за автентичността, красотата и несъвършенството на живота, е неотменения гол с ръка на Марадона; гол, признат от българин, страничният съдия Богдан Дочев. Не е случайно нищо, да знаете, иначе съдията нямаше да се казва Богдан.

Август.

Озовахме се със “сикоморо” на един плаж, където имаше вълни. Попитах го дали иска да опита да покара хавайка. Каза “добре”. Отиде, покара, а не след дълго излезе и каза “не искам тук, искам при Нинджата, защото не ми вика.” И захвърли хавайката. Казах му, че освен сърф, хавайката е и риза — единствената на света, която един мъж може да носи с къс ръкав.

— Хайде при Нинджата. — продължаваше да настоява той. Нинджата е един от онези треньори, които не викат. И не крещят.

В българският политически август доста се крещеше. И нещата изглеждаха по хавайски — лятно и нескопосано. Имаше пресконференция на първото предложено правителство от “Има такъв народ”, на която се появиха Николай Василев, предложен за премиер, с нова прическа и костюм, Тошко Йорданов със стара прическа и риза с къс ръкав, Филип Станев, също с риза с къс ръкав. По едно време викаха на една дама, която беше на пресконференцията. После продължиха да стоят с ризите си с къси ръкави, докато не се оказа, че “Слави е на работа в ТВ 7/8, затова не е на пресконференцията.” Ей такива неща.

Друго не запомних. Напомних на сина си, че единствено хавайската риза може да бъде с къс ръкав, той пак си помисли за сърф-хавайка и мисля, че се разбрахме. Бях кратък — никога не носи риза с къс ръкав и никога не се дръж лошо с дама. Същата вечер той се появи с риза с дълъг ръкав и навити ръкави. Усмихнах се.

После животът подреди нещата. И липсата на културни натрупвания не се запълниха, напротив — тъкмо обратното. Последните струйки енергия изтичаха като спукана гума, която съвсем се спихва. Шумно. Скъсаха се страници от една книга, за да не бъде обвинен някой в преписване. Викаше се, крещеше се. Нали правите разлика между преписването на Петър Илиев и гола с ръка на Марадона?

Което ми напомни да му разкажа, че никога не бива да прикрива с ръка онова, което пише в клас. Нека всеки да преписва, ако иска. Ако прикриваш идеите си, никога няма да родиш нови. А битката винаги трябва да бъде за идеи. И за свобода.

И учените трябва да се борят за идеи и за свобода.

Разказвах му и за Фосбъри. Как иначе ще откриеш нов вид скок, досущ като Дик Фосбъри? Той, без да обвинява, че някой е статукво, променя статуквото.

Олимпийските игри в Мексико през 1968 година. Пуснах му филмче със скока на Стефка Костадинова, а после скокът на Дик Фосбъри.

До 1968 година обичайният начин за изпълнение на скок височина е като прескочиш летвата, гледайки почти с лице към нея. Техниката е известна като Western Roll.

Един ден от състезанията, един атлет се приближил към летвата, ала не с лице, а обърнат с гръб. Да, по начинът, по който всеки скача днес, по начинът, по който Стефка Костадинова скочи 209 сантиметра. Същият този атлет повдигнал краката си в последния момент и направил нов световен рекорд. Името му е Дик Фосбъри. Неговият метод, познат като Fosbury Flob, се използва и до днес. Той скочи по-високо тогава, от който и да е друг в историята на този скок. Защото мислеше различно от останалите. Свободният Фосбъри.

Свободният дух.

Един прохладен августовски ден, около обяд, почина Радосвет Радев, моят шеф. Моят син знаеше, че той е шефът и когато “шефът те викне”, той просто те вика. И точка.

“Шефът те вика” беше хубавото послание, което получавах от Тони, секретарката му.

— Хайде идвай де, — казваше тя. Шефът те чака.

— Хайде де, — посрещаше ме на вратата той, шефът ми, Радосвет.

Синът ми ме попита същата вечер за Радосвет. Попита какво се случва, когато някой почине. Казах му, че Радосвет вече го няма.

— Как така?

— Ами така.

Фотьйолът на Радосвет имаше широк подлакътник, ако така се казва, нещо като масичка, на която стояха цигари, запалка и чаша с уиски. И пепелник на масата с едно малко чудо вътре, в което той гасеше цигарите си. Месингово. Пазя едно от тези малки джаджи сега на моето бюро. Аз не пуша.

През това топло лято той пускаше климатика на 16-17 градуса, а като отиваше до тоалетната аз тайно го променях на 19. И той излизаше, виждаше, че съм го пипал, а на следващия ден вече не го пускаше, за да не мръзна на 16-17 градуса.

Ние се виждахме често, а понякога и по два пъти на ден, а понякога тези срещи продължаваха и час, и два, и три. Понякога с дни не се виждахме.

Мълчахме и си говорихме. В този ред. Мълчахме и си говорихме много. В много от случаите, всъщност във всички, срещите свършваха по един и същи начин – той ми казваше каква е програмата му за следващия ден, питаше дали като се върне ще бъда пак в радиото и се виждахме пак.

Мълчахме и си говорихме. И после пак.

Мисля, че няма по-важно от това да можеш да мълчиш с някого.
Той беше толкова любопитен към света. Любопитството може да бъде и второстепенна добродетел, даже изглежда като такава, като примерно доброто възпитание или точността в отношенията, но тъй като наблюдавайки неговото любопитство не вярвах, че е второстепенна, сега разбирам защо това е така — защото поставена в точните ръце, в точният ум, тази второстепенна добродетел — любопитството — се превръщаше в първостепенна добродетел. А примесена в едно с куража и смелостта, тя надвиваше всички други добродетели взети заедно.

А той, защото беше любопитен и смел куражлия, правеше каквото си искаше. Свободен човек, който намери свободата си.

Често се връщаше към спомени за баща си тези седмици. Аз му разказвах как в очите ми все са едни ръце на моя баща, да е жив и здрав, когато учихме уроци, полегнали на спалнята в стария ни апартамент, как до ден-днешен ми казва да се потапям в работата по метода на потапянето, а Радосвет ми отвръщаше с друга история за неговия баща. И се хващахме за някоя дума, и си говорихме за нея, и си мълчахме за нея.

Не сме си говорили за свободата и живота, но май се разбирахме по този въпрос. Защото той имаше вяра в живота, оптимизъм за годините напред и свободна воля. Но на първо място вярваше в свободата и затова беше свободен човек.

На опелото си мислих за детството и сега си мисля за детството.

Детството, според “Children’s Encyclopaedia”, е онова време на невинна радост, която да прекарваш по поляните сред лютичета и зайчета-байчета или край огнището, потопен в някоя книга.

Детството на моя син е различно от моето детство. И не е различно. Той не колекционира футболни отбори, марки или войници, както аз колекционирах. Но играе на тенис на маса. Той пее с приятеля си Тео песента “Speedy Gonzales”, която вероятно аз не съм пял. Той не обича електронни игри, както и аз не успях да заобичам. Времето минава, както минаваше и за мен. Открива неща, които може би ще са му полезни, може би не. Не знае правилата за крикет, но то кой ги знае. Знае, че руснаците не играят крикет, но че вероятно руският T-34 е най-добрият танк в света. Харесва да гледа американците в Топ Гън, аз също харесвам. Казах му, че мечтая да отида на самолетоносач, а после гледахме заедно как кацат самолетите на френски самолетоносач. Сутрин е изнервен, защото трябва да прави неща, които трябва да прави. Вечер е изнервен, ако трябва да чете книга, а остават малко дни до 15 септември.

Снощи си припомни, че е четвъртък и ме накара да отидем при Иван. Иван е треньор по плуване.

— Късно е, — казах му.

Той отвърна, че иска да отидем, когато Иван е там.

— Искам при Иван, защото не ми вика.