Кратко и ясно – Милка Митева беше директор на Национално музикално училище Любомир Пипков. Към този исторически момент, месец август 2017 година, вече не е.

Директор е от 1992 година до юли 2017, поради което се пръкна етикета “несменяем”. Четвърт век директор. Само си представете. Четвърт век Милка.

Качвам се бързо по стълбищата нагоре към кабинета й, малко след десет сутринта. Закъснявам. Навън е топло, кафето също е топло. Шегуваме се, че влизам при сменената несменяема дама. Започваме.

Кой е най-щастливият ти момент в този кабинет?

Най-щастливият момент е когато се срещнеш с един малък човек, който иска да ти каже много неща. Понякога не знае, понякога искрено излива себе си и ти разбираш, че е погален с перото на таланта. В този миг си готов да му дадеш целия си живот, всичките си умения, цялата си радост, за да му отвориш прозореца на света на музиката, на вълшебствата. Това е най-щастливият момент.

Кога за първи път влезе в кабинета? Помниш ли?

Да, разбира се. На 3 август 1992 година за първи път влязох като ръководител на тази институция. Въпреки, че аз съм се изградила тук, тъй като от 1977 година съм редовен преподавател по пиано. Не без основание, с много радост споделям успехите на моите ученици от този период.

Когато човек влиза на ново място, което е съответно най-високо място в една организация, компания, фирма, има конкретна визия какво иска да постигне. Коя беше твоята конкретна мечта?

Действително, влизайки в този кабинет, аз влязох с моите мечти. Не знам други кандидати как подготвят своята платформа, за да се явят на конкурс за една такава позиция, но моята платформа започваше и завършваше с мечти и може би съм един от малкото щастливи хора на тази земя, чиито мечти са се сбъднали или съм направила възможното да ги сбъдна. По тази причина пожелавам винаги на моите ученици, когато ги изпращам през юни всяка година, всеки випуск, пожелавам им да не спират да мечтаят. Най-важното е да имат воля и енергия да сбъдват мечтите си. Да мечтаеш е нещо прекрасно, но ако процесът свърши само дотук, разочарованията са много. Когато направиш възможното да сбъдваш тези неща, тези свои мечти, тогава виждаш красотата на живота.

Какво е да си добър или лош директор на училище в България?

Ще ти кажа. Много красив момент в моя живот и нещо, което винаги ми е давало сила и енергия да продължа да мечтая, е когато вляза в двора на училището и рояк деца се втурне към мен. Децата започват да викат “Милка, Милка”. И примерно след концерт в зала Синополи в Санта Чечилия, целият оркестър започва да вика накрая, уморен, пак “Милка, Милка”.

За какво си блъскаш главата в стената и не можеш да промениш?

Косьо, знаеш ли, от 1992 година до ден днешен, това са едни много тежки години, за който и да е било ръководител. Първите години бяха бедни години, траншовете от Министерството на културата за заплати и то за заплати на учители, която е една мъничка капчица, в който и да било бюджет, идваха на 3-4 месеца. И когато дойде транш ти се чудиш как точно да го разпределиш, така че колегите да не бъдат ощетени, тъй като знаеш, че за тях това е жизненоважна капка. След това тежко беше, когато започнахме да строим, когато ми се стовари тази тежест да се справя с Американското посолство, след като подариха тази сграда на посолството. Беше един декември, като за коледен подарък се случи. След това много тежко беше, когато в православна България, българско училище освободи сградата на Оборище 5 и тя стои вече 16 години празна. Тежко беше и когато строихме, защото това беше период за България, когато се строиха само банки и много лъскави офиси. Аз направих възможното, разбира се, без да казвам, че това е само моя заслуга, но може би ако не бях вложила толкова енергия това нямаше да се случи, така че училището да има още един нов учебен корпус и най-вече концертната зала, която успяхме да възобновим. Стените й вече са пропити с таланта на младите музиканти. В тази зала идват много ярки музиканти от световния афиш, така че успяхме да направим това да е един от културните центрове на София и на България.

Разкажи ми какво различно се случва зад стените на едно музикално училище в сравнение с другите в България? Например – с кое училище – да речем каква е разликата с математическата гимназия.

Разликата е духът. Това е разликата. Магията на музиката. Въпреки че в математическата гимназия талантът на педагозите, както и талантът на младите математици, са нещо, което впечатлява и заслужава уважението за това, което те постигат.

Но това, което се случва тук е изключително важно, защото много от нашите управници и особено политиците, те не знаят, че в исторически план техните имена минават и заминават и от тях нищо не остава. Но от тези млади музиканти, може би не на всички, но тези музиканти ще пишат историята в следващите години на музикална България. И именно възпитаниците на това училище са написали историята досега. Когато човек заговори за България и за хората, които са преминали оттук, тук са открити, тук са оставили диря, тук са изградени и след това навсякъде, където застанат на сцените по света звучи техния талант и таланта на педагозите от това училище, както и името на музикалното училище. Георги Бадев, Минчо Минчев, Милена Моллова, Виктор Чучков, Веско Панталеев и кой ли не още, и Росен Гергов, и Евтим Панталеев, това е една малка част от това голямо семейство, което се нарича Национално музикално училище.

Много е важно и следващите поколения да знаят своите корени, защото човек без корени не може да расте. Човек, който има уважението към своя учител, само той може да израсне после и да застава достойно навсякъде и да бъде оценяван.

Как е дисциплината в музикалното? Има ли хулигани или няма? Бият ли се момчетата повече или по-малко в сравнение с други места?

Бият се по друг начин. По-скоро се конкурират, заставайки на сцената. Едно е да се сбиеш в коридора, примерно, за да докажеш себе си пред някоя девойка, че много я харесваш. По един начин се изразява това отношение. Но след това, заставайки със същите тези съученици и приятели на концертния подиум, за да се състезаваш, за да докажеш себе си, тогава няма физически бой, тогава борбата е действително много тежка. Но пък в замяна на това няма талантлив човек, който не е могъл да се докаже.

Отношенията директор-учители. Разкажи ми за тях.

По моему аз също съм учител, докато бях директор. И никога не съм заставала пред колегията в качеството си на директор, който нарежда. Който управлява. Но винага съм заставала от позицията, че изисквам високото качество и професионализъм от моите колеги. Чистите детски очи заслужават високия професионализъм. Една грешка в растежа на един млад музикант може да бъде пагубна. Докато професионализмът и обичта на преподавателите към младите донасят много високи върхове.

Баба си отскоро.

Невероятна радост.

Но преди всичко си майка. Как възпитаваше сина си?

Всички мои приятели коментират, че съм човек с много сила, с много енергия, със силен характер. Понякога заставайки сама пред себе си, знаеш ли, давам си сметка, че ще ми изпадат всички пломби от това да се правя постоянно на силна, за да успее училището, за да успее този проект. И тогава винаги, връщайки се вкъщи, давала съм си отчет, че една много силна майка може да смачка сина си. Това е била много водеща линия в моите взаимоотношения със сина ми. Мога да кажа, че ние сме едни изключително близки приятели с Петър. Всъщност може би в това се крие изкуството да си обичан родител, да си обичана майка. Да си уважавана. Това е много силно за една връзка между дете и родител. Вкъщи не можех да бъда учител.

Не прилагаше ли някакви учителски трикове?

Много рано моят син ми показа, че това не може да се случва вкъщи. Спомням си, той беше някъде петгодишен. Седнахме на пианото – разбира се, няма как да не му подаря това, след като аз самата съм пианист. И като един педагог казах: “Хайде да го повторим.” А той се обърна и ми каза: “Ама аз вече го знам.” И с това нещата вече бяха ясни.

Кога те вбесяваше Петър?

Мога да си призная, че никога не ме е вбесявал. Нямам такъв спомен. Той беше много буйно дете. Много позитивен. Много добър. И всъщност беше буен, но никога не правеше бели. Беше изключително слънчев, но от друга страна със силни качества в характера си и това много ценя в него.

Силни качества казваш. Като теб. Кога плачеш?

Повече от радост. Защото, когато си с твой ученик на конкурс, обявят резултата и сте първи, тогава сълзите потичат без да искаш. А иначе без сълзи човек плаче, когато види лъжата в чист вид. Или види предателството от приятел.

Има ли тогава друг момент на слабост – когато усещаш, че вече не ти учиш, а се учиш?

Истината е, че от доста време насам аз се уча от моя син. Това е един много силен момент, защото неслучайно съществува поговорката, че учениците израстват повече от учителите си. Да, в живота също е така. Децата трябва да те изпреварят и тогава разбираш, че си свършиш достойна работата си, мисията си на родител.

Коя е противоотровата за лошите неща, които човек чува за себе си.

Да продължиш да мечтаеш. Да правиш добро.

Ти определяш кого да интервюирам след теб. Слушам те.

Ха, това е интересно. Бих искала това да бъде Милена Моллова, един толкова ярък музикант. Бих искала това да е Павлина Доковска, изключителен човек. Изключителен човек, който се раздава. Дарява със знания. С вяра. С възможности младите хора.