“Аз съм българин” – казва Тед с чаровен акцент, от койтосякаш малко се притеснява. “Вкъщи майка и татко говореха само български.Майка ми седемдесет години беше в Канада, не се научи да говори английски. Сега вече съм стар вампир. Забравих много думи, двайсет години не говоря български.”

На „стар вампир” и двамата се засмиваме. Тед Кочевзнае как да ти разкаже история, така че да е едновременно вдъхновяваща изабавна.

“Татко ми беше роденв Пловдив, майка ми е от малко село в Македония се казваше Въмбел, коетотурците старт ту кил еврибади. Майка ми отидоха на Варна. Бегнаха.”

„Избягаха” – го поправям, но не от филологическипедантизъм, а защото ме е помолил да му помагам с възстановяването направоговора.

Семейната му история звучи драматично, но и познато.Все едно слушаш роднина, с когото ви свързват точно толкова неща, колкото ви иделят, но географското му положение в момента не е нито едното от двете. СледИлинденско-Преображенското въстание домът на дядо му е разрушен, фамилията –подгонена. Тръгват в две посоки. Едните към планината, където са заловени и избити оттурците. За щастие майка му е в другата половина, която успява дастигне до свободна България. С татко му се срещат чак в Канада, доведени от дверазлични емигрантски вълни. Това е накратко семейната история на Кочеви.Майчината линия доминира, личи си кой е бил разказвачът в семейството. С кинотообаче го запознава баща му, чиято първа работа е разпоредител в салон.

“Бях едва петгодишен, в средата на 30-те, а ходехме на кино почти през ден. От 1935 до 1950изгледах всички филми, появили се на екран. Така се влюбих в киното. Но има инещо друго. В Торонто имаше българо-македонско дружество и нашите бяха актьори.Вуйчо ми Андро, братът на майка ми, режисираше пиеси. Понеже родителите ми неможеха да си позволят гледачка, присъствах на всяка репетиция. Гледах мама итате, облечени в костюми и хем бяха те, хем не ги познавах. Самият аз катохлапе играх в постановката Кървава сватба. Та още от съвсем малък започнах да научавами за киното, и за актьорското майсторство. Това беше неразделна част отдетството ми.”

Тогава ли се роди мечтата ти да правиш филми, Тед?

–     Не. Имах другимечти. Пращаха ме на уроци по цигулка; бях много добър и на осем спечелихзлатен медал в едно състезание. Уви, войната избухна и учителят ми трябваше даизостави заниманията ни. В началото на двадесетте ми години пишех стихове и сега,след почти 50 години режисура, отново се завръщам към поезията. Така че имахдруги мечти. Но какво се случи междувременно. Най-първата ми работа беше втелевизията, по онова време бях на 21. Държах да работя само върху пиеси, драма,никакви лековати забавления. Тогава ги излъчваха на живо. Наблюдавахрежисьорите и все по-често си мислех – аз мога по-добре от тях. Така се разви желаниетоми да стана кинаджия.

Тед Кочев е най-младият режисьор в екипа на СВС (Canadian Broadcasting Corporation), но скоро след дебюта си заминава заВеликобритания, където телевизионният театър вече има традиции. Поставя пиесине само на екран, но и на сцена. В средата на 60-те се насочва към киното. Средпървите му филми е Lifeat the Topс Лорънс Харви, продължение на номинирания за шест Оскара Room at the Top.Втората част няма успеха на оригинала, но качествата нарежисьора са забележителни. Признанието идва от самия Микеланджело Антониони.

–     Имах приятелнавремето, също българин. Живееше в Лондон, беше продуцент, казваше се ПетърУвалиев, но го направи да звучи френско – Пиер Рув (Pierre Rouve). Страхотен човек, говорехме си на български,единствено ние двамата в цялото филмово общество. По онова време Антониони беше заснел Фотоувеличение(Blow-Up)и един ден Петър ми звъни. Чу ли за новия филм на Антониони? Отговарям му:всички чуха, очаквам го с нетърпение. Обаче има проблем, казва. Антониони, ази Карло Понти, продуцентът, всички смятаме, че е 15-20 минути по-дълъг отнеобходимото и не знаем какво да отрежем. Микеланджело гледа твоя Life atthe Top и много го хареса.Иска млад режисьор да го посъветва какво да махне, не тия стари вампири. Аз муотвръщам – о, стига, Пиер, не ми пробутвай тоя булшит, Антониони да пожелае азда му редактирам филма. Измисляш си. А той: как да те убедя, че е така. Аминакарай го да ми се обади и да ми го каже сам. Трийсет минути по-късноМикеланджело Антониони звъни и казва – Тед, трябва да ми помогнеш. Разбира се, гледах филма и предложих кои двадесетина минути да отпаднат. Той махнапетнадесет от тях, остана много доволен и ми каза – ако някога дойдеш в Рим,искам да вечеряме заедно. По-късно, когато работих с Понти по един филм с многоособена съдба, Attencione се казваше (такаи не излезе), отидох в Рим и се видяхме на вечеря с Антониони. Тогава получих инай-ценния си съвет като режисьор. Попитах го по едно време – Микеланджело,забелязах, че в твоя филм има осем сценариста. Как така осем? За разлика отвас, холивудските режисьори, ми отвърна, ние смятаме, че диалогът е само звуковефект. Филмът трябва да е изцяло визуално постижение, серия от свързаникартини. И всъщност пишем филма все едно е ням. Сто страници сценарий бездиалог, без звукова среда. Когато харесаме финалния вариант, тогава започваобсъждането на отделните елементи. Кой да повикаме да ни напише сцената междусъпрузите? Вземете Драгомир, той е чудесен. После имаме динамичен момент. О, щеизвикаме Тед. Ето затова имам 8 сценаристи. Така филмът сам комуникира вътре всебе си, получава се нещо фантастично. Например съпругата тряска вратата. Чувасе звук. Но кое е важното – самото тряскане ли? Не, важното е, че слага преградамежду нея и мъжа й. Това разяснение имаше огромен ефект върху мен. Оттогава,правя ли филм, се опитвам да разкажа историята в картинки. Това е най-важниятсъвет в кариерата ми.

Него ли даваш на младите режисьори, ако ти поискат?

–     Най-добрата думаза това, което правя, не е английската director. Тя звучи като човек, който седи напейка и сочи нещо. Това, което аз правя, се описва с френското réalisateur . Всъзнанието си имаш визията за филма и после трябва да превърнеш тази представав реалност; да я реализираш. Трябва да знаеш много точно как искаш да се получинакрая, как да изглежда. Когато си наясно какво искаш от една сцена… разбирасе, трябва да си готов и за това, което ще ти дадат актьорите. Може да станемалко по-различно от това, което си си представял. Но само ако имаш ясна визияза структурата, едва тогава можеш да импровизираш.

Като в случая с Лорд Нелсън, нали?

Лорд Нелсън е двуметрово зло кенгуру, което един отгероите в знаменития австралийски филм на Тед Кочев Wake in Frightубива в двубой. Лентата е от 1971, смятана от редица критици за най-добрия филмна страната за всички времена и поставя началото на новата вълна вкинематографията; епизодът с битката е легендарен в киносредите.

–     Като в живота е.Можеш да планираш колкото си искаш, но понякога имаш нужда просто от късмет. Втази ключова сцена един тип се бори с кенгуру. Обаче докато снимахме, не сеполучаваше както исках. Кенгурата не искаха да се бият. Когато са заплашени, тепросто лягат на земята и си покриват главата с ръце. Казах на човека, койтоотговаряше за животните – разкарай тези бъзливци, доведи ми нещо друго. Итогава ми докара това двуметрово чудо, Моби Дик на кенгурата. Нарекох го Лорд Нелсън,защото нямаше едно око, беше простреляно и по тази причина ненавиждаше хората.Щом се изправи срещу актьора ми, то желаеше да го смаже. Получи се уникалнасцена. Това, което планирахме за три дни, заснех за три часа. Така ставапонякога; просто имаш нужда от късмет. И все пак нужно е да имаш точна визиякое как да се случва.

Съжаляваш ли за изрязаните сцени? Те очевидно сабили част от първоначалната ти визия за филма.

–     Винаги се борядокрай за целостта на филма си. Не, не ми махай тази част, важна е. Когатонаправих The Apprenticeship of DuddyKravitz с Ричар Драйфус (лентатапечели Златна мечка в Берлин през 1974 и е първият канадски филм с международноотличие), в началото героят е още в училище. Тогава шефът на Paramount ми каза – Тед, филмътти е два часа и десет минути. Това е проблем. Американската публика не обича така.Те харесват часовете на прожекции да са кръгли – 14:00, 16:00, 18:00, не 14:10,16:20, 18:30. Помисли за това. И аз го намалих. Но това е единственият път,когато направих компромис и оставих нещо ценно на пода на монтажната.

А при First Blood борешели се за целостта? Не беше ли предвиден друг край по сценарий?

–     Знаеш ли,ветераните от Виетнам бяха третирани ужасно. Завърнеш ли се от война и получавашпочести. Вземи Втората световна – фанфари, бендове, празненства, пари. Само чепри ветераните от Виетнам беше друго. Десните консерватори ги презираха, защотобяха лузъри, изгубиха войната. Левичарите пък ги мразеха, защото смятаха, че саубивали беззащитни жени и деца, наричаха ги babykillers иги замеряха с боклуци. Последва огромна вълна от самоубийства. Тези хора получавахаотвратително отношение и се чувстваха излишни, нежелани; не усещаха Америкакато техен дом. И при Рамбо е така. Градът, в който той се завръща, емикрокосмос на Съединените щати. Той е герой, има медал за храброст, а сеотнасят с него като с отрепка. Така че в края на филма, когато прекосяваобратно моста, е наясно, че отива на самоубийствена мисия, няма връщане назад.Тук се намеси Силвестър Сталоун. Ние бяхме много близки, а той притежавауникален усет за това какво публиката иска или не иска да види. Заснехмепоследната сцена, в която полковникът идва, за да помогне на героя втрудностите, обаче е твърде късно и Рамбо се застрелва с пистолета му. Бешестрахотен кадър, свършихме добра работа. Но тогава Силвестър ме дръпна настранаи ми каза – виж, ние причинихме толкова много на този персонаж, гониха го скучета, скача от скали, бори се с водно течение, ужасни неща го сполетяха, асега ще го убием, така ли? На публиката няма да й хареса. Имаше право. Тогавазаснехме различен край. В него Рамбо излиза по стълбите, наметнат с шинела наполковника, спокоен е, вижда линейката, разрушенията, минава покрай тях с бавна крачка. Брилянтен завършек. Разбира се продуцентът полудя. Какво правите, налисе разбрахме това да е самоубийствена мисия?! Превишили сме били бюджета, пресрочилисме графика. Казах му: не ми пука, снимам го. Ще ми благодариш, когато американскитефилмови разпространители настояват за хепиенд, та ще трябва след три месецапак да идваме, за да го преснимаме и ще е далеч по-сложно. Разбира се бях прав.Изпълнителният продуцент на Orionмного хареса филма, обаче имаше една забележка – края. Не можеш да го оставишда умре. Скараха се с продуцента и решихме да направим тест с публика в еднокино в покрайнините на Лас Вегас. Зрителите полудяха по First Blood,пляскаха, радваха се, дори подвикваха – внимавай, Рамбо, зад тебе е. Дойде краят,самоубийството и целият салон замлъкна. Внезапно се чу глас в салона: акорежисьорът на този филм е в киното, нека го обесим на най-близката уличналампа. Когато се правят тестове, се раздават карти, на които се описватвпечатленията. И карта след карта, виждахме все едно и също – това е най-добриятекшън филм, който съм гледал, но как можете да убиете Рамбо?! Всички карти безизключение. Разпространителите се вайкаха какво да правят, а аз бях: е, момчета,случайно имам различен край в задния джоб.

Какво мислиш за продълженията на First Blood?

–     Не ми харесахаизобщо. Най-напред нека отбележа, че Силвестърме искаше да режисирам втората част. Гилдията в Америка има едно правило – ако синаправил филм и ще има продължение, имаш ексклузивни права да горежисираш. Прочетох сценария и … В мояфилм Рамбо мрази насилието. Той е видял толкова много страдание, че последнотонещо, което иска, като се завърне у дома, е още насилие. Филмът ми беше срещувойната. Във втора част Рамбо изведнъж се превръща в машина за смърт. Той убива74 човека. Па-па-па! Казах: не! Не мога да режисирам това, то е абсолютнатапротивоположност на всичко, което се опитах да кажа в първия. Жалко, днес можехда съм милиардер (смее се) Първатачаст беше успешна, но втората обиколи целия свят.

Ако имаше възможност да направиш продължение по начина,по който ти искаш, какво щеше да се случи с героя?

–     Ха, никога несъм мислил за това. Много интересна идея е. Най-напред нека уточня, че не съммного петимен да правя продължения на филмите си. Друг мой филм, който стана многопопулярен, но не режисирах продължението му, беше Уикендът на Барни. Обитавах света на Рамбо за година и половина.Сега искам да обитавам друг свят, не да се връщам към същия. Някои режисьориго правят непрекъснато. Същото беше и с Уикендътна Барни. Не искам повече шеги с трупове, изтощих се от тях, стига толкова.Искам да продължа нататък. Така че не съм мислил какво да правя с Рамбо.Всъщност чакай, сега се сещам. Това го бях забравил напълно и сега ми изплува вглавата, като ме попита. Аз всъщност написах продължение. Джон Рамбо еиндианец. Това малцина го знаят, но той е червенокож, от племе в Ню Мексико. Ив моя вариант той се връща при семейството си, при племето. Една отбратовчедките му е антрополог, изучава местните в Бразилия и изчезва. Тогававождът моли Рамбо за помощ, да я намери в джунглата, защото никой не знае каквосе е случило с нея. Той приема, отива в Бразилия и я открива. Много екшън, ноне и много убийства. На студиото не им хареса този развой.

О, с удоволствие бих гледал този филм. ИзгубениятРамбо, съвсем различния път, по който този герой можеше да се развие. Твърдекъсно ли е да режисираш нов, различен поглед към Рамбо?

–     Чакай да помисля (смее се). Ако намеря парите, защоне…

Какво мислиш за кариерата на Силвестър Сталоун? НаЗлатните глобуси той каза, че Роки му е най-добрият приятел, не Рамбо.

–     Хората забравят,че когато взех Силвестър, аз малко или много го промених. Той беше направилвече два филма за Роки, изкара много пари и беше известен с тях. Беше снимал ичетири други ленти, но те бяха абсолютен провал. Даже на помня каксе казваха; и ти сигурно не помниш. Така ми хрумна да го избера. Всички миказваха – недей, той прави само Роки; за други филми не става. Обаче аз виждахнещо в него, виждах колко е корав и в същото време чувствителен. Беше перфектенза ролята на Рамбо. В самото начало, щом филмът беше готов, някоиразпространители дори не искаха да го гледат заради него. Не, не ни се гледафилм със Сталоун. О, колко грешаха само! И все пак Роки доминира. Сега има иноминация за Оскар за поддържаща роля.

Смяташ ли, че заслужава да спечели?

–     Кой ли заслужавада спечели? Никой не заслужава нищо. Много хора, включително и аз, ще гласуватза него.

За него ще гласуваш значи. Какво мислиш за Оскаритеи наградите изобщо?

–     Хм, забавно е.Понякога Оскарите се превръщат в конкурс по популярност. Хората често гласуватза голям, известен филм, което не означава, че това е най-добрият възможен. Азвсе пак принадлежа към врага и номинирам. Когато си член на Академията, тиноминираш най-добър филм и даваш номинация в категорията, в която работиш. Такаче аз отличавам филм и режисьор. Ако бях оператор, щях да номинирам оператори ит.н. Тази година е специална. Други години дори съм се чудел за кого дагласувам, нищо не ми е допадало. Но тази година има поне десетина чудеснифилми.

Тайна ли е гласът ти за най-добър филм?

–     Нямам право дати кажа официално.

Намираш ли за нелепа цялата тази олелия около Леонардо Ди Каприо и как той най-накрая трябва да вземе Оскар?

–     Какво да тикажа. Много е особено. Оценяваш едно изпълнение за сметка на друго. Но знаешли, най-важното нещо в киното е да имаш велико изпълнение, невероятни актьори.Това е 90% от филма ти. Ако вземеш лош актьор и той не играе добре – свършенси, независимо какъв ти е филмът. Когато аз започнах да режисирам, един отшефовете на Warner Brosме попита: Тед, ти какъв си – актьорски режисьор или снимач? Аз си казах: каквотрябва да значи това? Аз съм и двете, защо питаш. Защото има режисьори, коитоникога не говорят с актьорите. Единственото, което ги интересува са камерите,ъглите, картинката. Но аз искам и двете. Когато започнах да снимам, взех иактьорски курсове. Исках да знам механизма, по който работят актьорите, как даим помогна да дадат най-добрите възможни изпълнения.

Издай някой трик.

–     Всеки си има своитетрикове, но има няколко неща, които бих искал да кажа на младите режисьори.Операторът трябва да разбира какво искаш от филма и от него, актьорите трябвада усетят каква емоция изискваш от тях, обаче ключовото е да се обръща специалновнимание на детайлите. Например този филм, за който стана дума, австралийския (Wake in Fright). Трябва да почувствашатмосферата – жега, мухи, прах. Докарах на площадката един варел с червенапрах. И винаги преди снимки разпръсквах на сета от него. От университета в Сиднипоръчах да ми развъдят огромно количество домашни мухи. Не е за вярване, ама ефакт. Не виждаш мухите, не виждаш прахта, но те са там. Дори да останатневидими за публиката, това има ефект върху подсъзнанието. И всеки път, когато казвах „екшън”, муха ми влиташе в устата. Сигурно изяждах по 20 мухи дневно.

Закуска за режисьори-шампиони, а?

–     Трябва давнимаваш за детайлите. Те правят всичко.

Знаеш толкова много, имаш огромен опит и качества. Неискаш ли да направиш нов филм? Не си снимал нищо за голям екран от дведесетилетия.

–     Искам,естествено. В момента се опитвам да направя филм за спасяването на българскитеевреи и царя. Сценарият е готов, сега събирам парите. Ще го снимам в България,разбира се. Много отдавна искам да направя този проект. Аз съм българин, а товае филм за българската история, която още не е разказана на света. Всички вХоливуд са изненадани като им описвам събитията. Обяснявам им какво се е случило, а те се чудят, че никой не е снимал това. Стискайте палци да събера парите идействаме.

В началото на март Тед се прибира. Специален гост ена юбилейното 20-то издание на София филм фест, където ще представи някои отемблематичните си филми, донесли му световна слава и все още напълно неизвестниу нас. Ще ходи до Пловдив и Варна да се види с роднини, с които никога не се епознавал. Като презокеанския ни братовчед, за който само сме чували, а сеганай-накрая можем да прегърнем. Ще се усмихва дружелюбно, ще говори очарователнои ще си припомня забравени думи. Изглежда толкова обикновен в уникалността си,сякаш тя е достъпна за всички. Истински щастливци сме, че споделяме общпроизход с кинолегенда от такава величина. Само не му споменавайте това залегендата, че ще ви изгледа закачливо, ще се нарече „стар вампир” и ще випомоли да не спирате да поправяте българския му.