Джоди Росън, американски журналист, се появи на екрана на компютъра ми, когато си мислех за Ален де Ботон, британски автор. Търсих Ален де Ботон, за да открия обяснения за непрестанната ни необходимост да докосваме лицето си с ръце. Той пише за такива неща. Попаднах на Джоди Росън, защото вече бе написал брилянтен текст по темата.

„Трудно е да устоиш на желанието да докоснеш лицето си”.

В дни, когато е по-добре да не правиш това, желанието се засилва. „It’s the ones who resist that we most want to kiss”, нещо подобно. Но тук не говорим за околните, а за нас самите. Непрестанното и неосъзнато желание да докосваме лицето си, което е всъщност един от най-опасните жестове в дни на пандемия от коронавирус.

Желанието да докосваме лицето си е културен, цивилизационен, емоционален, какъв ли не акт. Въздържанието да докосваме лицата на околните се случва бързо, но не и към нас самите.

Онази естествена необходимост да докоснеш лицето си; да разтъркаш очите си; да почешеш брадичката си; да оправиш веждите си, без да имат нужда от оправяне; да премахнеш с ръка водните капки от устните си, след като си пил вода; да прикриеш очите си с ръце.

Точно, както Адам прикрива почти цялото си лице с ръце в прословутия стенопис „Прогонването на Адам и Ева от земния Рай”, така и ние – по-скоро ще скрием лицето си, а не друга част от тялото. Този гений от ранния Ренесанс, Мазачо, изобразява в платното си как Адам прикрива лицето си с ръце, докато Ева слабините и гърдите си. Нещо подобно се случва и днес.

Мазачо създава творбата си около 1425 година, а около сто години по-късно се появява „Сътворението на Адам” на Микеланджело, където искрата на живот е предадена от възрастния белобрад Бог към голия Адам, ала без докосване.

Всеки е запомнил тази картина с две неща – първо, безпокойството, че не знаеш всичко за нея, когато я гледаш. Има толкова културни натрупвания около нас, свързани с нея, че веднъж застанал пред творбата, някак не можеш да се насладиш напълно – внезапно обзелата те тревожност, че не си прочел достатъчно за нея, че не я разбираш достатъчно, има толкова неща изписани само за положението на лявата ръка на Адам, свита долу в ъгъла на картината, че човек се чувства интелектуално безпомощен пред произведението.

Вместо да му се наслади. Но това настрана. Тук говорим за докосване и недокосване. Пръстите в картината не се докосват. Разбира се, обяснението за това е дълбоко, няма как Бог да докосне Адам, но в днешния контекст недокосването има друго измерение.

Джоди Росън припомня, че научни изследвания показват следното – всеки човек докосва лицето си средно по 15 пъти на час. При това, не забравяйте “ограниченията”, наложени в обществата, които “ограничават” и нас самите. Не бъркай в носа си. Не си пипай ушите. Това се превърна в тик. Онова не е прилично и т.н. Плюс ограниченията, наложени от елементарните мерки във връзка с коронавируса. И въпреки това е непреодолимо желанието да докосваме лицето си.

Концепцията “hands free” е трудно приложима в днешния свят, когато – макар дигиталното да надвива аналоговото – желанието да докоснеш лицето си или лицето на друг човек, е изначално, непреодолимо, заложено. Какво остава за класическите жестове, които ръцете и лицето ни, съчетани в едно, създават. Свиркането с пръсти. Подвикването на улицата (присвити длани, за да оформят имагинерен звуков тунел). Подсказването на някого да млъкне с показалец върху устните. И какво ли още не.

Интересна е реакцията на всеки от нас, когато изведнъж се окаже, че жестове като оправяне на косата, почесване на лицето, пощипването на бузите, крият доказан риск. Подобна емоционална близост към нас самите би трябвало да бъде добронамерена и лишена от всякакви задни мисли, ала възможността да бъдем наранени от собствената си природа, изведнъж се стоварва по нов начин в съзнанието.

Всеки ще ви каже, че всяко фино чувство към лицето ни е нормално отражение на човешки необходимости – днес тези жестове крият опасност. И ако бихме могли да контролираме контактите си с околните, ако ще се въздържим да погалим някого, то как да контролираме собствените си жестове? Как да не докоснеш лицето си, не оправиш очилата си, не разтъркаш носа си, който те сърби. Самият процес на измисляне на нещо, на писане, на създаване – включва поставяне на ръка на челото и заемане на позата на “Мислителят” на Роден. Процесът на работа винаги включва търкане на очите, когато се уморите. И така нататък.

Журналистът Джони Росън ме разсмива като пише, че само през последния час е правил какво ли не с лицето си и аз се улавям в същото – то не беше наместване на очилата, то не беше търкане на едното око, то не беше почесване на носа.

Моментът днес представя ново предизвикателство – жестът, който показваше до вчера, че съм потънал в мисли, днес ме кара да мисля, че е опасен. Не точно аз и не винаги – принципно съм небрежен към подобни мерки, уви, но ето сега – уловил се в писането на тази статия, виждам колко значима е небрежността ми.

Всичко това ми напомня на една максима на френския писател-моралист Ла Рошфуко, който казва, че „някои хора никога нямаше да се влюбят, ако не бяха разбрали, че съществува подобно нещо.” Изведнъж се появи такова богатство от емоции, свързани с лицата и ръцете ни, кой би предположил, че съществуват, че ръцете са в такъв постоянен контакт с лицето. Изключвам онзи момент, когато имаме нещо, което ни дразни – косъмче, рана, каквото и да е – и проверяваме често там ли е, не е ли, как се развива; ала включвам всички онези моменти на докосване, на които не обръщаме чак такова внимание, а те са толкова много.

Не математически, а културно погледнато, моментите на докосване на лицето са безброй. Те са иконични, биха казали някои. Дори случайно разтваряне на книга с класически творби, ще ви стъписа. Започваме със “Закуска на тревата” на Мане, за която сме учили, че е скандална, как иначе, гола жена на тревата, но вижте къде е ръката.

Да не забравя “Викът” на Едвард Мунк, където имаме всичко, което човек не трябва да прави с ръцете и лицето си.

View this post on Instagram

The scream by #EdvardMunch The scream was painted by Edvard Munch in 1893, it is a painting that defines the anxiety and uncertainty that we live in our own present age. Munch painted this figure based on an autobiographical experience, after his two companions seen in the figure left him. According to the painter when he was walking in the street he saw setting sun and clouds in the sky which appeared in blood red color, and he heard a faint creaking sound from under the city, which sounded like the nature was screaming. Although it was Munch himself who underwent the experience the protagonist has no resemblance to him or anyone else. The creature in the foreground has been depersonalized and crushed into sexlessness or, if anything, stamped with a trace of the femininity of the world that has come close to assimilating it. . . . #edvardmunch #edvardmunchscream #scream #screamedvardmunch #edvardmunchpainting #edvardmunchlover #munch #edvardmunchscream #screampainting #painting #paintings #paintersofinstagram #painters #pictures #picturesofinstagram #portrait #thescream #likers #likes #like #commenter #comments #followers #follows #follow #wordsandpicturesmagazine #wordsandpictures

A post shared by Words and Pictures (@wordsandpictures.magazine) on

Фотографията на Доротея Ланг, символът на страданието по време на депресията, разбира се и тя.

Прието е, че елегантното (не шумно, а безшумно) пресъздаване на някои наши емоции е важна част от процеса на формирането ни в цивилизовани граждани в едно цивилизовано общество. В този смисъл мнозина жестове, които включват допир на ръка до лице, пресъздават иначе шумни възгласи, които може да си спестим. Да накараш някого да млъкне е достатъчно да опреш показалец до устните си, а не да извикаш “я млъкни бе, нещастник”.

Съзряването на всеки от нас минава именно през филмите, книгите, картините, фотографиите – а там изобилства с докосвания на лицето с ръце, които говорят, пресъздават емоции. Когато това се окаже опасно, изведнъж започваме да се вторачваме в тези жестове, след това идва непреодолимото желание да се правят повече, породено вероятно от наложеното въздържание, а непрекъснато ни спохожда и тежкото порицание, че правим това.

Най-лесният начин да се предотврати заразата често е най-труден. Точно като докосването на лицето с ръце. Всяко адекватно изследване ще покаже, че повече от половината от докосванията на лицето с ръце включва и докосване на нос, устни или очи. И без тези докосвания да са се превърнали в тик, те са част от емоционалното ни ежедневие. Нещо като – имаме лесно решение на комплексен проблем, ала така трудно прилагане на решението, невъзможно дори. Защото всъщност цялата ни емоционална същност зависи от това. И ако днес отказахте да се здрависате с някого, как отказвате ръката ви да почеше собственото ви лице?